Колекционери на смърт

Четирийсета глава

Нито един от колегите, които потърсих, не беше в участъка, затова оставих на Хари кратко съобщение относно жената с портокалите и връзката й с Хекскамп. Скоро щяхме да се върнем в Мобил, междувременно Хари щеше да предаде на Рой Трент информацията, която щеше да улесни разследването.

И двамата с Данбъри нямахме желание да посетим някой прочут ресторант, затова отидохме в малко квартално заведение, където ни поднесоха скромна, но отлично приготвена вечеря. Бяхме като замаяни от разказа на Мими, драматизмът ни беше дошъл в повече. Единственото ни желание бе да прекараме спокойно последните няколко часа в Париж. Тръгнахме по улиците (Данбъри неуморно превеждаше надписите на витрините и откъси от разговорите на минувачите), хвърляхме останалите ни монети в шапките на уличните музиканти. След няколко пресечки тълпата по тротоарите оредя, озовахме се на тясна улица с дву- и триетажни сгради. Падаше мрак, собствениците на заложни къщи, пекарни и цветарски магазини включиха осветлението на витрините си.

Внезапно Данбъри спря, сграбчи ме за ръката.

— Погледни! — Посочи големите прозорци на втория етаж на тухлената къща от другата страна на улицата, закрити от прозрачни завеси, върху които се очертаваха човешки фигури. Отнякъде звучеше симфонична музика.

— Брр, доста е страшничко — избърборих.

Данбъри ме задърпа към къщата:

— Да видим какво става.

— Имаме си друга ра…

Ала тя не ми обърна внимание и ме преведе на другия тротоар, като ловко избягваше такситата.

— Виж. — Посочи табелка на вратата. — Това е школа за класически танци.

— Познах по музиката — подхвърлих.

Данбъри ме отведе до стълбището:

— Хайде, поги! Какво, стресна ли се?

— Да не си откачи…

Тя ме задърпа за ръкава и ме накара да се изкача подир нея по мраморните стълби, а когато се озовахме пред някаква врата, най-безстрашно я отвори.

Видяхме танцуващи двойки… може би около две дузини. Повечето бяха на възраст между шейсет и седемдесет години, мъжете носеха костюми, жените ефирни рокли. Бяха невероятно пъргави за възрастта си, пристъпваха грациозно и се въртяха. Подът на просторното помещение беше бял, месинговите аплици очертаваха триъгълници от светлина върху червените стени. Сенки следваха танцуващите двойки.

— Не може да е истина — прошепна Данбъри. — Все едно гледам филм.

Огледах се. Зад дървен бар, украсен с богата дърворезба, стоеше мустакат човек с черен костюм и наливаше шампанско в кристални чаши, същевременно разговаряше с красива тъмнокоса жена с черна кадифена рокля. Изведнъж ми хрумна, че загадъчната непозната сякаш е оживял портрет, сътворен от прочутия Джон Сарджънт. Тя ни забеляза, цялата засия и тръгна към нас с гъвкава походка, неотговаряща на напредналата й възраст. Усмихна се, здрависа се с нас. Поздравих я на английски, тя отвърна на същия език:

— Аз съм Серена Шарден. Да танцувате ли сте дошли? Моля ви, кажете „да“.

— Всички танцувате прекрасно — каза Данбъри. — Това танцувална школа ли е?

Мадам Шарден мелодично се засмя:

— Повечето от нас са преподаватели в Париж и в други градове в нашата страна. Тази вечер е изключение. Учениците ги няма, събрали сме се за… как казвате вие… да общуваме. Тази вечер е наш ред да танцуваме.

Данбъри обясни, че сме по работа в Париж. Мадам Шарден се затюхка:

— Боже мой, дошли сте отвъд океана, а имате толкова малко време да разгледате нашия прекрасен град!

— Моля ви, останете и потанцувайте. Пийнете шампанско с нас.

— Ами… — измънках, но в този момент изискан възрастен господин повика домакинята — очевидно искаше да се консултира с нея кои плочи да пуска на старомодния грамофон. Тя се извини и с грациозна походка тръгна към него.

— Да не разочароваме дамата — предложи Данбъри. — Неучтиво е да откажем.

— Не знам нито една танцова стъпка — възразих. — Кой в наше време владее изкуството на балните танци?

— Аз. Не е за вярване, нали?

— Сигурно и това си го научила от баба си.

— Естествено. Твърдеше, че всяка изискана млада дама трябва да владее до съвършенство балните танци. По онова време на мода беше танцуването с дървени обувки, което баба ми наричаше „епилептични гърчове“.

Изчервих се до уши и измънках:

— Въобще не мога да танцувам.

— Тогава аз ще водя. Ще преживееш ли да те командва жена, поги? — предизвикателно попита тя.

— Ще се помъча.

Мадам Шарден произнесе кратка реч, музиката засвири. Записът беше на стара плоча и бе прекъсван от пукания и съскания. Хората около нас се разделиха по двойки и затанцуваха.

— С тази ръка хвани моята — показа ми Данбъри, — с другата ме прегърни през кръста.

Подчиних се и усетих топлината на плътта й.

— Готов ли си? Un, deaux, trois!

Не спазвах ритъма и непрекъснато настъпвах партньорката си, колената ми се удряха в нейните. Тя ме притисна по-близо до себе си и зашепна:

— Отпусни се. Un, deaux, trois!

Постепенно започнах да усвоявам стъпките, Данбъри вече ме напътстваше само с поглед. Не танцувахме като професионалисти, но според мен движенията ни бяха грациозни. Спряхме да си починем и да изпием по чаша шампанско, после се върнахме на дансинга.

Неусетно измина един час.

Точно в десет грамофонът престана да свири. Всички заръкопляскаха, пожелаха ни лека нощ и се разотидоха. Мадам Шарден се появи отнякъде и хвана дланите ни между своите:

— Прекрасна двойка сте! Ще се върнете ли?

— Всеки път, когато сънувам — промълви Данбъри.

Нощта беше топла и приятна. По пътя към хотела минахме край магазин за алкохол. Хванах ръката на Данбъри — беше мой ред да водя:

— Дължа ти бутилка вино. Бяло или червено предпочиташ?

— Глупчо такъв! През нощ като тази се пие шампанско.