Колекционери на смърт

Двайсет и осма глава

— Наистина ли ти се е натискала и те е гризкала? — Хари се кокореше срещу мен. Бяхме съединили бюрата си, за да имаме повече място за документацията, която добиваше все по-застрашителни размери.

— Не желая да го обсъждаме — промърморих и се престорих на погълнат от записките си за посещението при Марсела. — По-късно трябва да се срещнем с Уилоу и да му съобщим последните новини. Хъмбри спомена ли дали от ФБР са изпратили сведенията?

— Ще се обади веднага след като ги получи, бъди спокоен. — Хари повъртя молива между пръстите си. — Ще те питам още нещо.

— Казвай.

— Започнала е, като те е хванала за…

— Да, за малко.

— Отдолу е имала само колан с жартиери и чорапи, така ли?

— Да, нищо друго.

Той няколко пъти почука по бюрото с гумичката на молива и пак подхвана:

— Имаше ли момент, в който ти се почувства поне малко… ъъъ… сещаш се, нали?

— Не се възбудих нито за миг, ако намекваш за това. Виж какво, дай да се обадим и на Данбъри и да й подхвърлим малко трохи, за да я усмирим.

— Става. — Хари продължи да потропва по бюрото. — Карс?

— Какво?

— Като ти пъхна ръката под роклята си, наистина ли се беше подмок…

Затворих очи. Едва забележимо кимнах.

— Боже! — прошепна той, стана и отиде да си вземе поничка. По интеркома прозвуча гласът на Бърти Уагнъл:

— Райдър, по пета линия те търси някоя си Лидия Барстул.

Едва след няколко секунди си спомних, че Лидия е помощничката на безследно изчезналия адвокат Рубин Койл.

— Казва се Барстоу, Бърти.

— Все тая. Между другото, какво стана с онази Данбъри? Изведнъж спря да те търси. Ей, ако сте се скарали, дай я насам. С удоволствие ще я…

— Ало? Здравейте, госпожице Барстоу. Мога ли да ви бъда полезен?

— Ами… честно казано, не знам. Сутринта случайно отворих дрешника и в джоба на шлифера на Рубин намерих миникасетофон. Прослушах записа на касетата. Говори Рубин, но нещо не е наред. Струва ми се изплашен.

— За какво говори?

— Нямам представа, въпреки че познавам всичките му дела и клиенти. Може би напразно ви безпокоя, но…

Изгледах купчината книжа върху бюрата, въздъхнах:

— Идваме веднага, госпожице Барстоу.

— Предпочитам да се срещнем извън кантората, ако не възразявате. На две пресечки от там има едно кафене…

— Партньорът ми ще се върне след малко… До края на работното ви време има един час ли? Добре, ще се видим в кафенето.

Хари се появи след петнайсет минути (за пореден път се ужасих от облеклото му — комбинация от взаимно отричащи се оттенъци на синьото) и аз побързах да му съобщя за обаждането на помощничката на Койл.

Малко след пет часа влязохме в кафенето. Лидия седеше до маса, скрита зад някакво растение, чиито листа бяха големи колкото гребла на кану. На стената висеше грамадна картина, която изглеждаше, сякаш шимпанзе е седнало в кофа е боя, после по задник се е плъзнало върху платното.

Надникнах между месестите зелени листа и видях на масата чаша с кафе и малък касетофон.

— Предполагам, вие сте госпожица Шерлок Холмс — подхвърлих.

Лидия се насили да се усмихне. Хари ме избута встрани и седна, което означаваше, че на мен се пада честта да осигуря кафетата. Докато вървях към касата, се изкушавах да му поръчам някаква гадост, например карамелизирано капучино, но се въздържах, взех две нормални кафета и се върнах на масата. Хари тъкмо казваше:

— Къде казвате, че сте намерили касетофона?

Лидия отново беше в бежово, само блузата й беше розова и изглеждаше някак лекомислена в съчетание със строгия делови костюм. Стори ми се, че през последните дни се е състарила, или пък на силната светлина откъм витрината бръчиците около очите й се виждаха по-отчетливо.

— Беше в джоба на шлифера му, детектив Нотилъс. В дрешника в служебния кабинет. Само по себе си това не е изненадващо — той често забравя в джобовете на шлифера скъпите си писалки, мобилния телефон и така нататък. Често се шегуваме по този повод, наричаме дрехата „втори кабинет“.

— В джобовете имаше ли нещо друго?

— Не, само касетофонът. О, извинете. И една пътна карта.

Тя извади от чантата си сгъната карта на района около Мобил. Хари взе картата, остави я настрани, пресегна се за касетофона:

— Защо не го предадохте на шефа на кантората господин Хамърли?

Лидия сведе очи, после извърна поглед към стената.

— Госпожице Барстоу, ще ми отговорите ли?

— Не знам как да ви го кажа… Аз… се страхувам от него.

— От шефа ли? — попитах.

Тя кимна:

— Откакто Рубин изчезна, господин Хамърли стана прекалено взискателен и много раздразнителен. Освен това проявява странен интерес към кабинета на Рубин, понякога се заключва там. Чувам странни шумове, струва ми се, че претърсва бюрото. Когато намерих касетофона, се запитах дали…

— Дали не търси именно тази вещ.

— Разберете, аз съм само помощничка, и то на половин работен ден. Помислих си, че може би записът съдържа поверителна информация и че нямам право да се намесвам. Тогава реших да се обърна към вас.

Хари бащински я потупа по ръката — окуражаващ и същевременно безличен жест, който още не бях усвоил:

— Постъпили сте правилно, госпожице Барстоу.

— Защо помислихте, че записът е важен? — намесих се.

— Рубин е прекалено напрегнат, личи, че е изнервен. По принцип дори когато работи по важно дело, той диктува съображенията си спокойно, сякаш разговаря с приятел. А сега ми се струва, че се страхува, че не иска никой да го чуе. Освен това не мога да разбера кой е клиентът.

— Да чуем записа — предложих.

Хари пренави касетата, натисна бутона за възпроизвеждане. Чу се мъжки глас.

— Това е господин Койл — обясни Лидия. — Когато диктува, винаги започва с името на клиента и номера на делото. Този път обаче ги е пропуснал.

— Може би информацията е поверителна — подхвърли Хари.

Гласът на Койл беше писклив, но добре модулиран, в него се долавяше лек южняшки акцент, което в определени среди е белег за аристократизъм. Дори Лидия да не ни беше предупредила, щях да доловя колко изнервен е адвокатът. Говореше много тихо — като човек, който провежда таен разговор. Между изреченията имаше големи паузи, явно обмисляше следващата фраза.

— … преговорите ще се водят в условия на пълна секретност… Трябва да се има предвид, че двете страни ще искат да имат под ръка… вещта, за която преговарят. Това е от полза за настоящата сделка, тъй като поради естеството на вещта може би ще има допълнително наддаване…

Чу се драскане върху хартия, после той явно откъсна лист от бележник и го смачка.

Хари ме изгледа:

— Вещ ли? Хм, интересно.

— … да се проведат в някой курорт. Или в мотел, където бунгалата са изолирани едно от друго. Възможно е участниците в търга да не желаят да общуват помежду си… затова е необходимо всеки да бъде настанен в отделно бунгало… За предпочитане е търгът да се проведе в някой долнопробен мотел вместо в по-скъп хотел…

— Долнопробни бунгала — промърмори Хари. — Така ли е описан „Коузи Кабинс“ в пътеводителя „Фодор“?

— … очаквам накрая страстите на наддаващите да се разгорещят, особено когато се обяви кой е спечелил търга… Необходимо е да се вземат мерки при заминаването си участниците да нямат контакт помежду си, за да се запази анонимността им.

Още няколко секунди чувахме съскането на лентата, после устройството се изключи.

— Това е всичко — промълви Лидия и озадачено ни изгледа.

Хари разгърна картата, разглежда я в продължение на няколко безкрайни секунди, после възкликна:

— Виж ти!

— Какво?

Той отмести чашата си, сложи картата на масата:

— Погледни. Шест мотела, отбелязани с червено. Единият е „Коузи Кабинс“.

Сърцето ми затуптя по-бързо, усетих, че най-сетне сме попаднали на нещо, което ще ни отведе в правилната посока, на „невидимите нишки“. Така партньорът ми наричаше зависимостта между наглед несвързани събития, на които се натъквахме при разследването на убийства. Отначало бяха невидими, но постепенно се разкриваха, докато накрая разбирахме, че буквално са щели ни да извадят очите.

— Анонимността на участниците е била от първостепенно значение… — измърмори Хари, сякаш си говореше сам. — Не е искал те да се засекат…

— Нямате представа дали Рубин Койл е водил преговорите от името на кантората, така ли, госпожице Барстоу? — попитах.

— Не ми е възлагал такава работа — разтревожено прошепна Лидия. — Един-два пъти спомена за преговори, които може би ще води от името на Луис Арагорн, нищо конкретно.

— Луис Арагорн ли? — възкликнах. — Онзи Арагорн?

Гений, той е същински гений! Когато вашите колеги ми се обадиха, че е изчезнал, така ми призля, че за малко не се издрайфах на бюрото.

Луис Арагорн удари с юмрук по бюрото, върху което едва не се беше издрайфал, после стана и отиде до прозореца с изглед към река Мобил. Над водата се издигаше цяла гора от кранове и корабни хангари.

Арагорн беше грамаден мъжага и когато застана пред прозореца, в неприветливото помещение с мърляви сини стени и кафяв линолеум, осветявано от една-единствена флуоресцентна лампа, още повече притъмня. Грамадното изкорубено бюро приличаше на лодка, с която бегълци от Куба са доплували до Флорида, но са минали през Аляска. Арагорн пъхна ръце в джобовете на измачкания си бежов панталон, от гърлото му се изтръгна звук, който изтълкувах като въздишка. Косматите му ръце приличаха на телефонни стълбове, леко стеснени в китките. Като гледах загрубялото му лице, ми хрумна, че той изглежда така, сякаш е рожба от брака между Чарлс Бронсън и Кийт Ричардс.

— Да, Койл е абсолютен гений, роден посредник. Няколко пъти ни спаси задниците… всъщност спаси задниците на всички.

Арагорн беше председател на профсъюза на местните докери — тежък и неблагодарен пост. Избран беше преди четиринайсет години, след като две десетилетия беше упражнявал професията на пристанищен работник. Загледа се в разхлабената си синя вратовръзка, все едно се питаше защо изобщо е увесил на шията си такава безполезна вещ. Хари се приведе към него, столът му зловещо изскърца — профсъюзният лидер май не държеше много-много на мебелировката на канцеларията си.

— Срещали се с него в мотели, за да посредничи при някакви преговори, така ли, господин Арагорн?

— Абсолютно! Уговаряхме си тайни срещи, за да планираме действията си. Право да ви кажа, нямам много вяра на моите противници. Ама си е съвсем нормално, защото и те се съмняват в мен. Никога не се знае кой ще се промъкне в луксозния хотел и ще ти сложи в стаята подслушвателно устройство, та да те катурне от поста ти. Мамка му, стига да мога, и аз ще свия такъв номер на конкуренцията.

— Да разбирам ли, че не сте се карали с Рубин Койл?

Арагорн се облещи:

— Да се караме ли? Че защо? Той ни спасяваше от внезапни стачки, от които щеше да ни се стъжни. Техниката и компютрите навлязоха в нашата работа, затуй е много важно да направиме така, че хората да не останат на улицата. Тъкмо с туй се занимаваше Рубин. При преговорите вземаше ту нашата страна, ту на работодателите, накрая изкрънкваше що-годе приемливи условия. Трудно е да се намери някой, на когото всички вярват, обаче той е тъкмо такъв човек. Мамка му, ако е хвърлил топа… — Исполинът поклати глава и разпери ръце — загрубелите му длани бяха големи колкото ръкавици за бейзбол. Изглеждаше така, сякаш сълзите му ще рукнат и ще запълнят безбройните дълбоки бръчки, прорязващи лицето му. — Мисълта ми е, че той познава хората. Това не се учи в училище, просто ти идва отвътре.

Реших да стрелям напосоки:

— Колко пъти сте се срещали в „Коузи Кабинс“?

— А? Какво е туй място?

— Няма значение.

— Някога говорили ли сте с него за изкуство, господин Арагорн? — поинтересува се Хари. — Примерно за някаква колекция от картини…

Исполинът озадачено сбърчи чело:

— За Рубин ли питате? Хал хабер си нямам от изкуство, братле. Което означава, че Рубин знае още по-малко. Никога не му е пукало за такива глезотии. Ама от мен да знаете, че ако ви се наложи да водите преговори за разни там изкуства или за каквото и да било, Рубин Койл ще ви свърши работа.