Колекционери на смърт

Двайсет и девета глава

Решихме, че е крайно време да поговорим с Уорън Хамърли, старшия съдружник в юридическата фирма. Тъй като явно му беше невъзможно да се отзове на поканата ни, защото според Лидия Барстоу се възстановявал след тежък грип, ние го посетихме в дома му. Знаехме, че трябва да бъдем много деликатни и да не споменаваме Лидия, защото той щеше да я обяви в нелоялност към фирмата и да я изрита на улицата.

Паркингът пред голямата двуетажна къща на Хамърли, намираща се в престижния квартал Спринг Хил, беше засенчен от големи дъбови дървета, тук-там лъчите на слънцето си пробиваха път през гъстия листак и обсипваха земята със златисти петна. Колата ни мина по дългата алея, водеща към голям гараж. Къщата беше толкова бяла, сякаш беше боядисана вчера, прозорците бяха със сини кепенци, а входната врата представляваше внушителна стена от тъмно лакирано дърво.

Позвънихме, на прага застана самият Уорън Хамърли — познах го от снимките в кабинета на Рубин Койл. Беше висок почти метър и деветдесет и вероятно някога е бил широкоплещест, но раменете му бяха приведени от шейсетте и няколко години, през които се беше съпротивлявал на земното притегляне. Само че също като ураганите и земетресенията гравитацията винаги надвива хората. Косата му беше побеляла, но буйна като на младеж, и контрастираше с невероятните му сини очи. Облеклото му също беше младежко — бяла памучна риза и елегантен кремав панталон. Здрависахме се (предвид целта на посещението ни адвокатът се постара да изглежда сериозен и дори опечален), той ни поведе към остъклената задна веранда, обзаведена с елегантни мебели, изработени от дърво и кожа.

Домът изглеждаше типично мъжки, не се виждаше нито една вещ, поставена от нежна женска ръка.

— Ще ви помоля да бъдете снизходителни, господа. — Хамърли посочи ухото си. — От време на време слухът ми изневерява. Старост нерадост, както казват хората.

Седнахме до кръгла стъклена маса, върху която бяха поставени термокана, чаши, захарница и прибори. Без да чакаме покана, с Хари си наляхме кафе. Беше първокачествено, може би беше внесено направо от Шангри Ла — утопичната райска страна. Попитахме господин адвоката дали Рубин Койл е имал врагове, той ни обсипа с описания на успехите на Койл, после заяви, че не познава личния му живот; изглежда, не подозираше, че неговият служител от време на време „преговаря“ в леглото с госпожица Лидия. Налях си още една чаша от превъзходното кафе и преминах към конкретните задължения на Рубин:

— Разбрах, че господин Койл е голям специалист по воденето на преговори. Наистина ли е така, господин Хамърли?

— Да. Той е най-добрият. Направо е феноменален.

— Предполагам, вие сте неговият наставник.

Хамърли отпи от кафето си, доволно кимна и едва тогава отвърна:

— Всъщност не съм. Аз съм специалист по завещанията, движимите и недвижими имущества.

Две катерички претичаха край верандата, тримата се обърнахме и ги гледахме, докато изчезнаха сред клоните на високо дърво.

— Рубин длъжен ли е да се отчита пред вас? Уведомява ли ви за всички дела, по които работи?

Забелязах как лицето му се издължи, погледът му стана недоверчив, той сбърчи чело:

— Човек не проверява всяко конче в дрехата, за да се увери в нейното качество, детектив. Напълно достатъчно е, че Рубин ме осведомява за хода на най-важните дела.

Умеех да чета между редовете и разбрах, че Хамърли не се интересува какво работят подчинените му, докато не настъпи моментът да се изпрати фактура на клиента.

— За всички преговори ли ви съобщава?

— Държа пръста си на пулса на работата, образно казано. Запознат съм с всички дела, които води нашата фирма, в общи линии, разбира се. При воденето на преговори ситуацията непрекъснато се променя, усещат се различни флуиди…

— И върху какви точно флуиди работеше напоследък господин Койл?

Хамърли ме изгледа накриво, но явно размисли и отговори сравнително учтиво:

— Имаше няколко задачи. Работеше по едно дело в арбитражния съд във връзка с преразход на средства при изграждане на участък от магистрала. Опитваше се да уреди споразумение между група за опазване на околната среда и собственик на строителна компания. Предстоеше сключване на нов договор между синдиката на докерите и градската управа. Дотогава има още няколко месеца, но е необходима сериозна подготовка.

Досетих се, че това е работата, за която говореше Арагорн. Реших да сменя тактиката:

— Работил ли е по дела, за които не сте знаели? Нещо като частна работа.

— Не! — прекалено бързо отвърна Хамърли.

— Знаете ли дали някой от клиентите му го е търсил като посредник при сделки с картини?

Стори ми се, че за миг очите му се разшириха от страх. Той се втренчи в мен, след няколко секунди се намръщи:

— Какви пъртини?

— Картини, сър. Рубин споменавал ли е, че урежда някаква сделка с произведения на изкуството?

Хамърли сви длан и я вдигна зад ухото си.

— Изкуство! Работил ли е върху договори, свързани с картини или други форми на изкуството?

Той поклати глава:

— Не, никога. Мога ли да попитам накъде биете?

Обаче аз не се отказах, а продължих да настоявам:

— Сигурен ли сте? Може би…

Уорън Хамърли демонстративно се загледа в платинения си ролекс. Внезапно се изправи и заяви:

— Извинете, господа, но бях забравил, че имам важна среща. С напредване на възрастта паметта също започва да отслабва. Съжалявам, че нямам време да ви изпратя.

Тръгнахме по коридора към входната врата. Преди да излезем, се обърнах и се провикнах:

— Благодаря, че ни отделихте време, господин Хамърли!

— Няма защо — извика той. Стори ми се, че отговори машинално, явно мислите му бяха заети с друго. — Моля, дръжте ме в течение за хода на разследването.

— Май възвърна слуха си — прошепна Хари.

Усмихнах се:

— Така е. Само че не ни покани на нова среща, за да отговори на другите ни въпроси.

Потеглихме обратно по дългата алея. Преди да излезем на улицата, се обърнах да погледна за последен път красивата къща между старите дъбове и промърморих:

— Струва ми се, че въпросът за картините го извади от релси. Престори се, че не чува, за да събере мислите си… На теб как ти се стори? Хари? Хари?

— Обърнах се към партньора си.

Той сви длан зад ухото си, облещи се и недоумяващо ме изгледа:

— Какви пъртини?

— Изобщо не беше убедителен, нали?

— Очаквах много повече от един известен адвокат. Мислиш ли, че Лидия ще ни разреши да огледаме апартамента на Койл? Ужасно ми се пикае.

Лидия пристигна малко след нас. Слезе от стария си автомобил, поспря за момент да приглади полата и косата си, усмихна се фалшиво и тръгна към двама ни с Хари. Докато я наблюдавах, изведнъж ми хрумна, че макар да изглеждаше като задръстена стара мома, понякога маниерите й бяха почти царствени. Беше жена, която ще отминеш по улицата, после съвсем безпричинно ще се обърнеш да я погледнеш още веднъж.

— Благодаря, че се отзовахте, госпожице Барстоу — казах й. — За предпочитане е, ако някой има ключ.

— Никога не съм го използвала. Рубин имаше ключ от жилището ми и аз все му натяквах да ми даде ключ от неговото. Не ставаше въпрос за… — Лидия се поколеба, сякаш не знаеше как да завърши фразата.

Хари й се притече на помощ:

— За вас е било символ за близостта ви.

— Именно — кимна тя.

Ключовете й бяха нанизани на метална верижка, не на ключодържател с формата на цвете или усмихнато лице. Прехвърли няколко, отдели един, който така лъщеше, че явно не беше използван, пъхна го в ключалката.

— Бравата я бива — одобрително отбеляза Хари. — Господин Койл не е пестил пари.

Лидия се помъчи да завърти ключа наляво, после надясно. Извади го, опита отново:

— Не мога да го превъртя.

Застанах до нея:

— Дайте да опитам.

След като и аз не успях, подадох ключа на Хари. Преди да се прехвърли в „Убийства“, партньорът ми беше работил в отдел „Престъпления срещу собствеността“ и беше изучил всякакви модели ключалки. Той лекичко завъртя ключа, после го извади и го разгледа. Опита отново и се намръщи:

— Влиза в ключалката, но не се превърта. Или ключарят е бил некадърен, или…

— Или Рубин е поискал да му направят ключ, който не отваря вратата — прошепна Лидия и се обърна, за да скрие сълзите си.

Взех ключа, внимателно го разгледах.

— Имате ли очила за четене, госпожице Барстоу? — Тя ми ги подаде. Бяха доста слаби, но все пак ми вършеха работа. — Нещо не е наред.

— Дай да погледна — обади се Хари. — Ако го занесем на Хъмбри, веднага ще каже какъв е проблемът. Струва ми се, че едното зъбче е изпилено, затова ключът не става.

След петнайсетминутна обиколка намерихме ключарско ателие. Хари обясни на майстора, че искаме дубликат на ключа, но с цяло зъбче на мястото на изпиленото.

Човекът огледа ключа и промърмори:

— Досега не съм правил такова нещо. Обаче предполагам, че ще стане.

В апартамента на Койл беше прохладно и миришеше на необитаемо жилище. От опит знаех, че домовете, в които живеят хора, миришат различно от необитаемите — може би заради миризмите на готвено или пък човешкото тяло излъчва специфичен мирис.

Влязохме в просторен салон с куполообразен таван. Подът беше от полирано дърво, около дълга масичка от зелен мрамор бяха подредени няколко сиви кожени кресла. Тук-там бяха постлани килимчета, имаше няколко лампиона и един шкаф, картините бяха от онези, които украсяват салоните на големи корпорации. Хари прокара пръст по масичката и се обърна към Лидия:

— Колко плаща Койл на прислужницата?

— Няма прислужница.

— Е, така бива. Тук една-две седмици не е бърсан прах.

С него тръгнахме от стая в стая, токовете ни тракаха по дървения под. Най-силно впечатление ми направи идеалният ред. Списанията бяха подредени на специалната поставка, дистанционните устройства за телевизора и видеото бяха едно до друго, столовете бяха пъхнати под масата в трапезарията. Дори възглавничките на канапето бяха подредени като войници.

— Ако бях психоаналитик, щях да причисля Рубин към аналните личности — прошепна Хари, намеквайки че хора от този тип се характеризират със слабост към педантичния ред.

Лидия вървеше след нас, очите й се стрелкаха ту наляво, ту надясно, сякаш очакваше Койл да изскочи от някой дрешник.

Качихме се на горния етаж, опитахме се да отворим вратата на една стая. Оказа се заключена.

— Това е кабинетът на Койл — обясни Лидия.

— Не сте ли влизали тук?

Стана й толкова неловко, че я съжалих.

— Знаете ли… — промълви колебливо. — Идвала съм тук само няколко пъти. Рубин предпочита да ми гостува. Казва, че моето жилище е жизнено и вълнуващо… — Тя замълча, после добави: — Като мен.

— Сигурен съм, че е бил искрен — обади се Хари. — На човек му писва да зяпа стените. Особено в този апартамент. Обзалагам се, че вие сте променили живота му.

Лидия му благодари с усмивка.

Хванах валчестата дръжка и бавно се опитах да я завъртя:

— Ще ми се да надникнем вътре. Ако това наистина е кабинетът на Койл, може би ще открием нещо, което ще ни подскаже къде се намира сега.

Хари коленичи да разгледа бравата:

— Не е качествена като другата, но е прекалено солидна за брава на кабинет. Хубаво е, че вратата се отваря навътре… — Изправи се, посочи прозореца в дъното на коридора: — Хей, това не е ли пуйков лешояд?

С Лидия машинално се обърнахме; видях само синьо небе и клони на дървета. Зад нас се разнесе трясък — вратата зееше.

— Явно съм се заблудил — обяви партньорът ми. — Сигурно е била червеношийка.

Стаята тънеше в мрак, прозорецът беше закрит от тежки завеси.

Хари влезе пръв, ние с Лидия го последвахме. Той заопипва стената до вратата:

— Тук някъде май е ключът за осветлението… А, ето го.

Светлина озари стаята, ала не идваше нито от полилеи, нито от аплици или лампиони, а от лампите в остъклените шкафове на стените. В един видяхме въжета, в друг — окървавена дреха, в трети — нещо, напомнящо парчета сушено говеждо… Отвратителните вещи бяха подредени като музейни експонати.

— Боже! — възкликна Хари, след като осъзна какво има в стъклените витринки. — Карнавалът започва.

Зад мен Лидия прошепна:

— Какво е това?

— Колекция от сенки — отвърнах и я избутах навън.