Колекционери на смърт

Трийсет и осма глава

Предохранителните мерки в полицейския участък бяха много стриктни. Взеха ни документите, наредиха ни да седнем на малка скамейка в коридора и да не мърдаме от там. Подчинихме се. Любопитно се огледах и забелязах, че атмосферата не е много по-различна от тази в американски полицейски участък. Погледът ми случайно попадна на едър мъжага с прошарена коса, който се беше облегнал на една колона и намръщено ни наблюдаваше. Извърнах очи, облегнах глава на сключените си пръсти и се загледах в представлението. След малко някакъв шишкав полицай каза на Данбъри, че нейният познат не е на работа и трябва да напуснем.

Поведе ни към вратата, без да обръща внимание на протестите на спътницата ми. Тъкмо когато си мислех, че прогонването ни е неизбежно (интересно от колко места можеха да ни изритат в разстояние на един ден), някой грубо извика на придружителя ни и той изчезна яко дим.

Обърнах се и видях човека, който преди малко ни наблюдаваше. Направи ни знак да го последваме и ни заведе в малък кабинет с остъклени стени; бюрото беше затрупано с папки и документация. Непознатият седна, кимна към двата стола, после се обърна към мен:

— Вие сте жандар… полицай, нали?

Изненадах се:

— Как познахте?

— Наблюдавах ви, когато влязохте. Огледахте се и сякаш се почувствахте в свои води. Малцина се отпускат, докато се намират в полицейски участък — закоравелите престъпници и ченгетата, разбира се.

— Защо мислите, че не сме закоравели престъпници, крадци на бижута или нещо подобно?

Онзи се поколеба, сякаш търсеше най-точната английска дума, после отвърна:

— Видях непресторената ви усмивка. Престъпниците не умеят да се усмихват — очите им никога не са в синхрон с устните. Животът, прекаран в безчестие, първо открадва усмивката. — Той кимна към Данбъри и добави: — Освен това престъпниците обикновено не се движат в толкова очарователна компания.

— Кой сте вие, сър? — попитах.

Оказа се, че едрият мъжага е заместник-инспектор Бернар Латрел с което се обясняваше защо най-ненадейно бяхме допуснати в този кабинет. След като се представихме, започнах с най-важното:

— Ще ви разкажем много странна история, инспектор Латрел. Но първо за контрабандата.

Той озадачено ме изгледа:

— Странната история е за контрабанда, така ли?

— Не. Ала след като с вас обсъдим незаконния трафик на хора и стоки, правителството ще плати разноските по пътуването ми.

Докато обяснявах подробностите за субсидията, Латрел често избухваше в гръмък смях. Като ченге и той се беше сблъсквал с непреодолимата преграда на бюрокрацията — явно това бе явление без граници. Преминах към същността на въпроса. Инспекторът изслуша с голямо любопитство историята на Марсдън Хекскамп. Прекъсна ме само веднъж, за да попита:

— Изкуството на сетния миг, така ли?

Кимнах.

Той поклати глава и продължи да пише в бележника си. След като свърших, той препрочете записките си и заяви:

Ще прегледам архива за престъпления, подобни на онези, които описахте. Имате ли други въпроси?

Подчинявайки се на внезапно хрумване, му подадох копие от моя портрет на фона на Айфеловата кула. Той внимателно разгледа рисунката, често вдигаше очи да ме погледне, после пак се втренчваше в листа хартия. Накрая промърмори само:

— Е, и?

— Съществува ли място в Париж, където би могла да е нарисувана скицата?

Латрел ме изгледа:

— Нима не знаете?

— Честно казано, за мен е пълна мистерия.

Той намръщено се втренчи в бюрото си и промърмори:

— Имате много писмена работа, нали? Във вашето управление в Мобил.

Вдигнах ръка на около метър от пода.

— Както виждате, и тук е същото — каза инспекторът. — Дадохте ми повод поне за малко да изляза на чист въздух.

Поведе ни навън и ни посочи голямо черно рено, паркирано до противопожарен кран. Направих знак на Данбъри да седне отпред, аз се настаних на задната седалка. Докато пътувахме по улиците на Париж, се преструвах на безразличен, сякаш през ден посещавах Града на светлината. За разлика от мен Данбъри посочваше ту една, ту друга забележителност, задаваше въпроси и на двата езика. Латрел явно беше запленен от ентусиазма й.

Зададох му само един въпрос — ще бъде ли така любезен за малко да пусне сирената? Инспекторът на драго сърце изпълни молбата ми, което пък ни помогна да се измъкнем от страхотно задръстване. След десетина минути той зави по тясна улица, от двете срани на която се издигаха високи дървета, и посочи няколко правоъгълни тухлени сгради с малък двор помежду им. Младежи и девойки седяха на скамейките в двора или лежаха на зелената морава. Някои разговаряха, други рисуваха на платна, разпънати на стативи. Някакъв младеж седеше облегнат на едно дърво и свиреше на светлосиня китара.

— Преди тук беше академията за графично изкуство. Сега учебното заведение се нарича „Школа за изкуство и дизайн“. Париж непрекъснато се променя и все си остава същият.

Минахме покрай сградите, изкачихме се по хълмчето и влязохме в малък парк с изглед към града. Под вековните дъбове имаше десетина скамейки и задължителната бронзова статуя.

Латрел ни поведе към ниската ограда от ковано желязо, вероятно поставена да предпазва любителите на чистия въздух да се изтъркалят по стръмнината. На двайсетина метра надолу по хълма се издигаше дърво с широка корона. В далечината се виждаше Айфеловата кула. Инспекторът ме накара да се облегна оградата и с пръст почука по снимката:

— Ето къде сте стояли, когато са ви рисували. Сега спомнихте ли си?

— Никога не съм бил тук. Освен това се предполага, че скицата е била направена преди трийсет и пет години.

— Може би е изобразен ваш роднина. — Той ме погледна, извърна очи към снимката.

— Никой от семейството ми не е бил във Франция.

Латрел отново разгледа фотографирания портрет и промърмори:

— Някой лъже. Вие или времето.

Той спря реното срещу хотела. Прекосихме широкия булевард и тръгнахме по алеята. Гълъби щъкаха пред краката ни, на една скамейка седяха три млади майки и наблюдаваха децата си, които играеха с оранжева топка. Ненадейно си спомних жената, застреляна на алея зад един ресторант в Мобил, и портокала, който беше изпуснала в тревата. Оттогава беше изминала повече от седмица и Рой Трент сигурно бе приключил разследването.

— Я, каква изненада! — Данбъри докосна рамото ми и посочи нещо. На скамейката срещу хотела седеше Мими Бадение. Изглеждаше изплашена, нервно мачкаше роклята си. — Какво ли иска?

— Може би е решила да сподели с нас тайните си. Докато я гледах как бди като орлица над брат си, заподозрях, че нашите въпроси я тревожат, следователно по някакъв начин е замесена.