Колекционери на смърт

Четирийсет и осма глава

Докато пътувахме обратно към Мобил (признавам, че карах като луд и отново наруших куп правила за движение), от Канал 14 няколко пъти телефонираха на Данбъри във връзка с някакъв репортаж за клиники за отслабване; доколкото разбрах от изражението й, тази задача изобщо не й беше по сърце. На мен се обади само Джейкъб Уилоу, за да разбере какво става. Обещах да се срещнем при първа възможност, за да го осведомя за развоя на събитията.

Закарах Данбъри до работата й. Преди да слезе от колата, тя каза:

— Имам да свърша това-онова, но не е толкова важно. Готова съм да се включа в екипа, ако Уолкот позвъни.

С лудешка скорост подкарах към къщи. Първата ми работа беше да скрия картината и да взема душ. Телефонът иззвъня тъкмо когато излизах от банята. Обаждаше се Уолкот — по гласа му разбрах, че е много разтревожен:

— Не знам какво става, но мисля, че онова, за което говорихме, ще бъде днес или утре. Потърсих двама клиенти, които разполагат с достатъчно средства да купят голяма колекция. На телефоните им имаше съобщение, че господин еди-кой си отсъства от града и ще се върне не по-рано от утре или вдругиден.

— Може пътуванията им да са свързани със служебни дела.

— И двамата са пенсионери и се занимават само с попълване на колекциите си. Досега винаги са отговаряли на обажданията ми. Друга клиентка помоли да й позвъня след два дни. Добави, че ако събитията се развият според предвижданията й, ще й е необходим специалист по реставриране на картини с маслени бои.

— Продължавайте.

— Свързах се с още един колекционер и му предложих платно от ранния период на Рамирес. Той каза, че имам късмет, още утре щял да дойде да го види.

— Е, и?

— Човекът живее в Лае Вегас и е собственик на няколко малки казина. Обясни, че утре пристига по работа в нашия район и че ще остане два дни. Поинтересува се за цената на картината, добави, че очаква да направи големи разходи и не знае дали ще разполага с достатъчно пари. Щял да ме уведоми до ден-два.

„Сигурно не знае с колко ще го одерат за колекцията на Хекскамп“ — помислих си. От друга страна, „в района“ можеше да означава, че господинът се кани да посети Билокси и Паскагула, където се намират местните казина.

Уолкот отново заговори:

— Разбира се, нямам картина от Рамирес и не знам какво да правя, когато той…

— Сигурен ли сте, че не знаете къде ще се проведе търгът? — прекъснах го.

— Казах ви абсолютно всичко, кълна се!

— Убеден сте, че търгът ще бъде днес или утре, така ли?

— Да. Чувствам, че ще се случи нещо извънредно.

Хрумна ми, че ако знам имената на тези хора, ще проверя в местните хотели… разбира се, ако се бяха регистрирали според данните в личните си карти. Но защо да се крият под измислени имена, нали според тях всичко беше законно?

— Как се казват вашите клиенти, Уолкот?

— Не мога да издам тази информация, детектив Райдър. Изпълних обещанието си към вас. Очаквам и вие да спазите уговорката ни и да ме оставите на мира.

Той затвори. Изругах грозно. Ръцете ме сърбяха да запратя в стената телефона, но се въздържах и набрах номера на Хари:

— Търгът ще се проведе днес или утре. Уолкот познава някои участници, но отказа да съобщи имената им. Само ти можеш да му развържеш езика. Ще чакам да ми съобщиш резултата.

Толкова бях напрегнат, че ми се стори, сякаш в стаите няма въздух. Излязох на терасата и се загледах в блестящото огледало на залива. Мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах изписания номер — обаждаше се Уилоу. Натиснах бутона за приемане и без предисловия казах:

— В момента не мога да говоря. Събитията набират скорост.

— В какъв смисъл?

— Изглежда, колекционерите са пристигнали и се намират някъде в района. Нямам представа къде, Хари се опитва да принуди Уолкот да съобщи имената им. Аз съм си вкъщи и докато чакам, ще се пръсна. Да приключваме — телефонът ми трябва.

— Разбирам. По-спокойно, младеж. Представи си как се чувствам аз, след като трийсет години чакам този ден. Обади ми се щом научиш нещо.

Закръстосвах терасата и се помъчих да планирам действията ни, когато разберем къде ще бъде търгът… ако изобщо стигнехме до тази информация. Участниците в наддаването не ни интересуваха, важното бе да се съсредоточим върху Койл и неговият съучастник.

Наблизо се затръшна врата на кола, жена извика:

— Рубин?

Подскочих. „Рубин ли?“

Наведох се над парапета и се озърнах. Лидия Барстоу стоеше на алеята пред къщата на съседите ми, семейство Мартин, и викаше:

— Рубин, излез! Страх ме е. Моля те, Рубин.

Спринтирах към външната врата, изтичах надолу по стъпалата, прекосих дюните между къщите. Лидия се облягаше на син експлорър, на земята беше оставила кафяв сак.

— Лидия, какво се е случило? Какво правиш тук?

Тя изплашено подскочи, извърна се към мен:

— Детектив Райдър! Какво… Искам да кажа… Как се озовахте тук?

— Живея ей там, Лидия. А ти как попадна на острова?

Тя озадачено се огледа и промълви:

— Рубин ми се обади преди около час. Поиска да му донеса този сак. Ту ми крещеше, ту молеше да му направя услугата. Попитах го какво става, но той ми се сопна да млъкна, да взема сака и…

— Чакай. Казал ти е да донесеш чантата тук, така ли?

Лидия размаха розово листче:

— Нареди да си запиша адреса и да не казвам на никого къде отивам, иначе животът му ще бъде в опасност.

Взех листчето — на него беше написан адресът на семейство Мартин. Погледнах сака — беше претъпкан.

Посочих го:

— Какво има вътре?

— Не знам. Рубин ме изпрати в един склад за съхранение на вещи. Ключът беше в чекмеджето на бюрото му. — Лидия се изчерви. — Трябваше да го направя, детектив Райдър. Опитах да го напусна, но… имам чувства към него. Още го…

Тя млъкна, закри лице с треперещите си длани. Червената тойота я нямаше, изглежда, туристите си бяха отишли. Клекнах до големия сак със солиден цип и ключалка. Опипах го. Беше претъпкан с… банкноти. Пачки банкноти.

Лидия заудря по перилото на стълбището, истерично завика:

— Рубин! Излез, Рубин!

— Мисля, че го няма, Лидия. Не виждам колата. Тук ли трябваше да се срещнете?

— Да, след един час. Изплаших се и дойдох по-рано. Какво става, детектив Райдър?

Погледнах едноетажната къща на семейство Мартин и се запитах възможно ли е през цялото време Рубин Койл да се е криел в съседство с дома ми. Изглеждаше невероятно. От друга страна, всичко около този случай изглеждаше невероятно от мига, в който влязох в мотела.

— Рубин! Вече съм тук. Обади се, моля те.

Накарах я да ме изчака в експлоръра, предпазливо се изкачих по стъпалата, застанах встрани от вратата и почуках:

— Койл! Аз съм детектив Карсън Райдър. Искам да поговорим.

Завъртях валчестата дръжка. Беше отключено. Отворих вратата, лъхна ме студен въздух, след миг нещо забуча. Стреснах се, но веднага разбрах, че се е включил фризерът.

— Койл? — извиках повторно, спънах се в трите куфара, оставени в коридора досами входната врата и влязох в просторната дневна с полиран дървен под. На масичката видях руло лейкопласт и от онези карти на района, които раздават в бюрата за даване на имоти под наем. Шест обекта бяха оградени с червено. Всички се намираха на около петстотин метра от дома ми.

Изведнъж ми проблесна — Койл беше настанил участниците в търга в къщи на остров Дофин. Намерил беше идеалното разрешение, тъй като по това време на годината местните хора бяха свикнали да виждат непознати. Още веднъж разгледах картата. Къщата на съседите ми Амбърли също беше отбелязана с червено. Семейство Бловайн бяха колекционери!

Защо ли не се учудвах?

— Детектив? — прошепна женски глас.

Обърнах се. Лидия стоеше на прага. Държеше нещо черно. Изведнъж гърдите ми се взривиха.

Отнякъде се надигнаха високи вълни и ме понесоха.