Колекционери на смърт

Шестнайсета глава

По пътя към приюта, който се намираше близо до Монгомъри, два пъти ме спряха за превишена скорост, но като видеха значката ми, пътните полицаи преставаха да ми правят въртели. Пристигнах малко преди един часа следобед и минах през портала, където къщичката на охраната нарушаваше монотонността на оградата, покрита с бодлива тел.

Едноетажната сграда на приюта-затвор представляваше кафяв бетонен правоъгълник. В помещенията откъм фасадата бяха канцелариите и кухнята, прозорците им приличаха на присвити очи. Стаите на „пациентите“ бяха без прозорци. Малкият двор, където се разхождаха обитателите на приюта, беше обграден с висока телена мрежа. Видях в единия му край висок слаб мъж, който беше с гръб към мен и размахваше ръце, сякаш дирижираше симфоничен оркестър. Чу шума на двигателя и се обърна. Стори ми се, че има нещо странно в лицето му, ала побързах да извърна поглед и продължих към паркинга.

Доктор Еванджелин Проуз ме посрещна на вратата. Ванджи, както настояваше да я наричам, беше прехвърлила шейсетте, прошарената й коса беше късо подстригана, тъмнокафявите й проницателни очи сякаш озаряваха лицето й, излъчващо спокойствие. Походката й беше грациозна като на бивша бегачка на дълги разстояния, ръкостискането й бе като на мъж.

— Радвам се, че пак се виждаме, Карсън. Напоследък Джереми е много спокоен — може би съзрява. С удоволствие отмених известни забрани — сега той има право да гледа телевизия и да приема гости в стаята си.

Тръгнахме по дългия коридор към кабинета й. По стените през два метра имаше бутони с надпис „При спешни случаи“. Определено под „спешни случаи“ не се разбираше избухване на пожар.

Кабинетът на Ванджи беше просторен, полиците буквално се огъваха от книги, на пода беше постлан персийски килим. На лавица зад вратата бяха подредени статуетки, няколко рисунки, изписани страници, поставени в пластмасови рамки, фигурка, изработена от огънати метални устройства за почистване на лула.

— Тези май не съм ги виждал. — Взех нещо, което приличаше на око от пластилин.

— Наричам я „полицата на сувенирите“. Предметите са изработени от нашите питомци.

Скулптурката беше нескопосана и безинтересна. Върнах я на мястото й, наведох се да прочета написаното на една от рамкираните страници. Беше кратко стихотворение, в което се говореше за куче, морков и червено небе. Посочих „произведението“:

— Чувала ли си за хора, които колекционират подобни вещи — като хоби или дори като бизнес?

— И още как — въздъхна Ванджи. — Нямаш представа колко колекционери се опитват да подкупят служителите и санитарите, за да им предоставят рисунка или някакъв друг предмет, принадлежащ на нашите питомци.

— Как постъпвате в такива случаи?

— Законът не забранява търсенето на подобни вещи. Хората от персонала се оплакват, когато някой колекционер започне да ги преследва, по възможност аз се свързвам с него и заплашвам, че ще се оплача в полицията. По-наивните се отказват, другите ми се присмиват.

— Чувала ли си за Марсдън Хекскамп?

Тя се позамисли и кимна:

— Разбира се. Серийният убиец, който се беше обкръжил с поклоннички, отхвърлени от обществото. Доколкото си спомням, комуната му беше нещо като сектата на Чарлс Мансън.

— Само това ли знаеш за него?

Ванджи се усмихна:

— Беше убит, преди да бъде затворен в институция като нашата. Когато убийците са на свобода, те са ваша грижа. Мои са едва след като попаднат в клиника, където може да се направи дисекция на болните им съзнания.

— Чувала ли си за колекцията на Хекскамп?

Тя поклати глава:

— Не ми говори нищо. Какво представлява?

— Изглежда, никой не знае. Говори се, че е свързана с изкуството.

Ванджи взе металната фигурка, която изглеждаше така, сякаш е била направена от дете в детската градина:

— Повечето от хората тук наричат „изкуство“ подобни творения — наивни, осакатени от естетическа гледна точка.

— Осакатени като психиката на пациентите ви ли?

— Изкуството е емоция, нали? Онзи, който не изпитва нормални чувства, не може да сътвори стойностни произведения на изкуството. „Творбите“ на тези хора са отражение на представата им за изкуството. Разбира се, има изключения. От време на време попадаш на нещо оригинално. Мисля, че съществуват шепа творби, които са забележителни… дори силно въздействащи.

— Шепа… Искаш да кажеш, че са много редки, така ли?

Ванджи върна на полицата фигурката:

— О, да. Изключително редки. Готов ли си да се срещнеш с Джереми?

Човек от охраната ме поведе към дъното на сградата. Металните врати на стаите бяха с шпионки и с прозорчета от армирано стъкло. Спряхме пред стаята на Джереми. Погледнах през шпионката — той седеше на леглото и четеше книга. Не вдигна глава, макар вече да знаеше, че съм отвън.

— Искам да останем насаме — казах на охранителя, което означаваше, че трябва да затвори капака, закриващ прозорчето. Той кимна и отвори вратата.

Брат ми продължи да се преструва на погълнат от четивото. Сламенорусата му коса беше грижливо сресана. Той наследи бялата кожа и фините черти на баща ни, но не стана едър като него. Въпреки че бе с шест години по-голям от мен, спокойно можеше да мине за мой връстник, ако не и за по-млад.

Упорито се правеше, че не ме забелязва, макар да беше чул стъпките ни по коридора. По рождение имаше остри сетива, които с всяка година, прекарана в приюта-затвор, все повече се изостряха. Най-забележителен беше слухът му, превърнал се в нещо като инструмент за измерване; благодарение на него брат ми безпогрешно откриваше лъжите, прозираше истинските чувства, прикрити под престорено дружелюбие.

— Какво четеш, Джереми?

Без да вдигне поглед, той прелисти една страница, после вдигна изящната си ръка и отметна от челото си непокорния кичур руса коса:

— „Черно слънце“. Героите са мъж и жена, които взаимно се унищожават. Комична е. — Прочете следващата страница, като прокарваше пръст по редовете. — Как са нещата вкъщи, Карсън? В къщата на брега, която си купи с парите, завещани ти от мама.

Сърцето ми се сви от тревожно предчувствие. Размишленията на брат ми върху съответното ни положение в обществото винаги вещаеха зло. Пресилено се усмихнах и небрежно подхвърлих:

— Всичко е наред, Джереми.

Той обърна на следващата страница; знаех, че вече не чете.

— Не са те нападнали термити, така ли? Покривът не е пропаднал, дървените подпори не са изгнили. Известно ми е, че къщата ти е издигната върху подпори. Защо ли? Може би за да гледаш хората отвисоко.

— Наистина е на подпори. Като всички къщи на брега.

— Мислиш ли, че мама завеща парите на теб, защото ти седя до нея до последния й час?

— Може би донякъде това е причината.

Джереми запрати книгата в стената, извърна към мен очите си, които приличаха на сини огньове:

— Тогава ми отговори на един въпрос, Райдър. ГЛЕДАШ КАК ЕДНА ЖЕНА УМИРА И ПОЛУЧАВАШ КЪЩА НА БРЕГА. АЗ ГЛЕДАМ КАК УМИРАТ ПЕТ ЖЕНИ И МЕ ЗАТВАРЯТ ТУК. КАКВА Е ГРЕШКАТА В ТАЗИ КАРТИНКА?

— Джереми…

— БЯХА ПЕТ! ПЕТ!!! ЛОГИЧНО Е ДА ПРИТЕЖАВАМ ПЕТ КЪЩИ НА БРЕГА. — Сграбчи ме за китката, накара ме да седна до него, замилва ръката ми и заговори с гласа на нашата майка: — Толкова съм ти признателна, Карсън, че гледаше как умирам! Ето ти цяла бала пари, които баща ти спечели, преди да се върне у дома и да пребие Джереми. Защо не си купиш хубава къща на брега на океана? И още нещо, скъпи Карсън — моля те, прецакай го тоя твой брат Джереми. Аз няма да мога, защото скоро ще съм в гроба.

Скочи на крака и закръстосва из стаята. За миг застана пред огледалото, намигна на разкривеното си отражение, после рязко се извърна към мен:

— Разкажи ми за малката Ейва. Защо те чупи?

— Знаеш какво стана миналата година. Тя не издържа стреса. Трябваше да се откъсне от обстановката, която й напомняше за случилото се.

Той се ухили:

— Беше ти първата, нали? Не броя чекиите… — Закълчи се похотливо и заохка: — БОЖИЧКО, СКЪПА! ОХ, ОХ! С ТЕБ МИ Е МНОГО ПО-ХУБАВО, ОТКОЛКОТО С ВАЗЕЛИН В ШЕПАТА! Сладката Ейва беше първата ти голяма любов, нали? Две сърца, споени в едно, както се казва в песните.

— С нея бяхме близки — промърморих. — И още сме.

Джереми тичешком прекоси стаята, скочи на леглото и седна по турски до мен:

— Ако ИСТИНСКИ ТЕ Е ОБИЧАЛА, как можа да те зареже? ЛУДА СЪМ ПО ТЕБ, КАРСЪН, НО… БОЖЕ МОЙ! ИЗПИТВАМ НЕОБХОДИМОСТ ДА ВИДЯ ФОРТ УЕЙН, ПРЕДИ ДА УМРА. — Приведе се, сви дланите си на фуния, приближи ги до ухото ми и зашепна: — Винаги ни предават, нали? Ако чувствата й към теб бяха искрени, нямаше да те изостави. Много добре го знаеш. АКО ПОНЕ МАЛКО ДЪРЖЕШЕ НА ТЕБ, ЩЕШЕ ДА ОСТАНЕ.

Възкресяваше кошмара на семейната ни история, подтикван от безумната си и безпричинна омраза към мама.

— Майната ти! Не познаваш любовта.

— Познавам ПРЕДАТЕЛСТВОТО! В крайна сметка любовта се свежда именно до това… — Скочи от леглото, застана пред мен, закълчи бедра, главата му клюмна настрани:

— Ох-ох-ох…

— Престани, Джереми.

— … ох-ох-ох… БОЖИЧКО, СКЪПИ, ох-ох-ох…

— Казах да престанеш! — Гневът пробяга по тялото ми като електрически ток, ала се насилих да го потисна — нямаше да допусна негодникът отново да си играе с мен.

— Ох-ох-. МОЛЯ ТЕ, КАРСЪН… ИСКАМ ДА МИ СТАНЕ ХУБАВО ОЩЕ ВЕДНЪЖ, ПРЕДИ ДА СИ ТРЪГНА…

Скочих на крака, хванах го за рамото и го разтърсих:

— Мръсник такъв! Ще те…

Чух, че вратата се отвори и машинално се обърнах. На прага стоеше човекът, когото преди малко бях видял да „дирижира“ в двора. Лицето му изглеждаше така, сякаш е бил изваден с форцепс от майчината утроба — лявата му страна беше хлътнала като яма. Кожата му беше груба, гъстата му черна коса — разчорлена. Загледа се в мен, все едно се познавахме, и замляска.

Джереми се изтръгна от хватката ми, хвана за лакътя непознатия и го въведе в стаята:

— Какъв удачен момент да се появиш! С брат ми тъкмо говорехме как на човек да му стане хубаво и ето, че ти се появи. Карсън, това е един от най-талантливите обитатели на прекрасния ни дом. Запознай се с Трей Форие.

Човекът от охраната също влезе:

— Сутринта господин Брайдуел поиска разрешение господин Форие да го посети. Посещенията са наградата на брат ви за примерното му поведение през последните два месеца. Ако не желаете той да присъства, господин Райдър, веднага ще го отведа. Не се безпокойте, никога не е правил номера.

Намекваше, че Форие няма да опита да ме убие, след като вратата се затвори — нещо, което можеше да се очаква от повечето обитатели на приюта-затвор.

— Нямам нищо против — отвърнах. — Нека остане.

Охранителят кимна и затвори вратата, Форие продължаваше да ме наблюдава. Помислих си, че явно обича да се взира в хора или предмети.

— Трей, това е брат ми Карсън, когото избавих от ада — каза Джереми.

Промърморих, че ми е приятно да се запознаем и подадох ръка на Форие, но той сякаш не я забеляза.

— Трей е малко саможив — обясни брат ми. — Нали така, Трей? Не обичаш да общуваш с непознати.

Устните на Форие се изкривиха, той отново замляска.

— Казва ли нещо? — попитах.

— О, да. Че лицето ти е на добър човек. Има особено отношение към лицата и формите. Е, вярно, че е малко странен, но в никакъв случай не е като Човека слон например. Понякога дори ми се струва, че преиграва.

Форие отново заразмахва невидимата диригентска палка.

— Бил ли е някога диригент? — попитах.

Джереми се ухили:

— Да речем, че е дирижирал няколко изключително вълнуващи приключения.

— Какво казва?

— Че тук му харесва. Нищо не му трябва. Но на мен ми трябва подаръка, който ми обеща, братко.

Погледнах към вратата:

— Човекът от охраната…

— Той е в другия край на коридора. Преди минута се отдалечи от вратата. Дай ми подаръчето.

Извадих от джоба си зарядното устройство с размерите на кибритена кутийка, около което беше намотан тънкият кабел. Джереми го грабна от ръката ми, извърна се към леглото, след секунда предметът беше изчезнал. Той погледна мобилния телефон, който носех в калъфче, закачено на колана си.

— Дай да видя твоя, Карсън. Струва ми се, че е по-добър модел от моя апарат. На драго сърце щях да ти го покажа, обаче ще ми е доста трудно да го извадя.

Подадох му телефона. Той го подхвърли на дланта си, натисна няколко бутона, излъска го в ризата си, после заговори като актьор в реклама:

— Можеш да се обаждаш на когото и когато поискаш срещу ниска абонаментна такса. Обзалагам се обаче, че моят абонаментен план е по-изгоден.

— Не разбирам как можеш да използваш клетъчен телефон — промърморих кисело. — Кой плаща сметките?

— Според мен апаратът е незаконен. — Джереми повдигна вежди, намигна ми. — Може би затова собственикът не е съобщил за изчезването му. — Той ми подхвърли телефона.

— Аз спазих обещанието си, сега чакам ти да изпълниш ангажимента си — напомних му.

Той ме изгледа — беше олицетворение на невинността:

— Какъв ангажимент?

— Да ми посочиш едно място.

Форие се взираше в мен. Погледнах го, но ми обърна гръб.

Джереми се приближи до огледалото, разгледа разкривеното си изображение, прокара пръсти през косата си:

— Понякога нещата не стават, както сме ги запланували, братко. Понякога получаваш каквото искаш, друг път — нищичко. Време е да нанкам. Трей, кажи довиждане на добрия чичко Карсън.

Обичаше да ме върти на шиш, да си играе с мен като котка с мишка. Оставаше ми само да се върна в Мобил с надеждата Джереми да размисли. Половин час след като потеглих от приюта мобилният ми телефон иззвъня.

Гласът на брат ми се чуваше съвсем ясно:

— Работи много по-добре, когато е напълно зареден, Карсън. Сигурно мога да се обадя чак в рая и да поздравя скъпата ни майка. Само че тя няма да ми вдигне телефона.

— Защо се обаждаш? — срязах го.

— Нали не мислиш, че Трей ще предаде маската си в ръцете на всекиго, братко? Искаше първо да те види, да се увери, че разбираш. Хареса те, което е голяма чест.

— Какво да разбирам?

— Историята, братко. Имаш ли писалка? Ще ти продиктувам как да стигнеш до едно място.

След час и половина, нарамил кирка, навлязох в трънлива ливада на около петдесет километра от Мобил. Недалеч сред плевелите заплашително се издигаше някаква ръждясала селскостопанска машина. Насекоми жужаха във високата трева. Според инструкциите намерих основите на разрушена къща и тръгнах на юг. Преброих стъпките до малка купчина камъни близо до пресъхнал кладенец. Бях плувнал в пот от силното слънце, но с кирката започнах да отмествам камъните.

След двайсет минути почиствах пръстта, полепнала по вехто кожено куфарче. Изведнъж ме обзе необясним страх. Пъхнах куфарчето под мишница и затичах към колата. Без всякаква причина ми се доплака.

Щом се прибрах у дома, сложих масата куфарчето, но едва след като изпих две бири, се осмелих да го отворя. Ключалката беше ръждясала, затова с остър нож разрязах втвърдената кожа. Извадих запечатан найлонов плик. В него имаше още един, във втория — трети и така нататък. Последният беше увит с мека червена хартия. Отстраних я и извадих маската.

Беше много по-голяма от нормално човешко лице, носът беше като заострен планински връх, скулите — прекалено големи и изпъкнали. Беше боядисана в черно и лакирана. От устата, напомняща кървава рана, вместо зъби стърчаха парчета стъкло. Очните орбити бяха очертани с бяло — изглеждаше, сякаш гротескното лице е на човек, обезумял от гняв. Ако някое дете носеше тази маска по време на обикалянето на къщите на Хелоуин, сигурно щеше да събере няколко торби сладкиши; всеки би дал мило и драго това чудовище да се махне от верандата му.

Разгледах я внимателно — беше изработена от папиемаше. В пети клас със съучениците ми бяхме изработили пинята — фуния от папиемаше, която се окачва на тавана и се пълни с бонбони, после деца с превръзка на очите я удрят с пръчки и се стараят да я счупят. Ето защо познавах технологията — маската беше направена от ивици вестник, накиснати в лепило, получено от разтварянето на брашно във вода, и напластени една върху друга.

За частица от секундата се изкуших да я сложа, ала ми хрумна, че злото е по-скоро излъчване, страшна и бързодействаща отрова, която можеш да вдъхнеш. Върнах маската в куфарчето, затворих го здраво и си легнах. Едва след като се пъхнах под завивката, видях, че лампата в дневната свети. „Капнал съм от умора и не ми се става да я изгася“ — казах си, ала знаех, че се залъгвам; докато проклетото нещо беше в къщата ми, трябваше да има светлина навсякъде.