Колекционери на смърт

Двайсет и трета глава

Звъненето на телефона на нощното шкафче прокънтя в съзнанието ми. Отворих очи, машинално погледнах часовника — беше 4:24 сутринта. Грабнах слушалката, изпуснах я на пода, бързо я вдигнах и изръмжах нещо.

— Студена вода — каза гласът от другата страна на линията.

— Ъъъ?

— Студена вода, поги. Наплискай си лицето със студена вода и тогава ще говорим. От мен да знаеш, че е много ефикасно.

Олюлявайки се, отидох до умивалника в кухнята. Тъй като водопроводът на остров Дофин е много близо до повърхността, водата винаги е топла. Все пак раздвижването донякъде помогна. Върнах се в спалнята и отново взех слушалката:

— Данбъри, ако това е някаква шегичка…

— Коя е Хайди Уики?

Поразрових се в замъгленото си съзнание, но името не ми говореше нищо.

— Не познавам никаква Хайди Уики.

Данбъри помълча, сетне промърмори:

— Странно е, след като познаваш Карла Хъчинс.

— За какво намекваш? — Грабнах възглавницата и попих водните капки по лицето и шията си.

— Току-що ми се обадиха по мобилния телефон. Същият преиначен глас каза: „Хайди Уики в Елрейн.“ Нищо повече. Елрейн е във Флорида, нали?

— Ъхъ. Дотам има около два часа път с кола.

— Кой ще шофира, партньоре?

В шест без петнайсет оставих колата си пред къщата на Хари и се качих в неговия автомобил.

— Значи на Данбъри пак са й се обадили — подхвърли той.

— Този път е по-различно. Името е непознато.

Той се позамисли:

— Хм, имаш право. Досега ние съобщавахме на Курв… на Данбъри, каквото намерим за необходимо. Сега ролите ни са разменени.

— Може би нещо е убягнало от вниманието ни… пропуснали сме го.

Хари включи на скорост:

— Потегляме за Елрейн, за да се срещнем с тази жена, нали?

— Да, но първо ще се отбием да вземем някого.

Той издаде звук, какъвто не бях чувал преди — напомняше затихващ звук от тромбон.

Данбъри живееше в добре поддържана двуетажна тухлена къща близо до центъра на града. Изненадах се, защото смятах, че си пада по скъпите жилищни сгради в предградията. Пред къщата се издигаше величествена магнолия, около която бяха засадени цветя, на клоните бяха окачени половин дузина хранилки за птици. Азалии и мирти цъфтяха от двете страни на алеята. Данбъри седеше на верандата и пиеше кафе. Носеше къса бежова пола, бяла блуза, къси чорапи и маратонки. Слязох от колата и подвикнах:

— Седни отпред. Предпочитам да пътувам на задната седалка.

Данбъри ме изгледа озадачено, наведе се да погледне в купето:

— Това Нотилъс ли е? Здрасти, Хари, отдавна не сме се виждали. — Настани се до него и като чу многострадалния му стон, загрижено го изгледа: — Стомахът ли те боли? Ей сега ще ти дам хапче.

Той безмълвно включи на скорост, качи колата на тротоара, едва не събори един стълб, с трясък се върна на платното. Пътуването започна.

— Като тримата мускетари сме — заяви Данбъри и намигна. — Къде ми е шапката с пера?

Смятахме да стигнем местоназначението си най-късно в осем и петнайсет. В девет часа още кръстосвахме прашните пътища. По време на пътуването Данбъри се опитваше да заговори Хари, но той само изръмжаваше по нещо нечленоразделно. Накрая явно й писна:

— Какво ти става, Хари Нотилъс? Държиш се с мен така, сякаш парфюмът ми смърди на изпражнения.

— Спомняш ли си какво стана при последната ни среща?

Тя сбърчи чело и се замисли:

— Застреляха някакъв човек на ъгъла на Тилман Стрийт. Попитах те кой е, ти отвърна, че е някой си Джони Армстронг. Заснех си репортажа и си отидох по живо, по здраво.

— Усетих се, че съм сгафил, и те помолих да не съобщаваш името.

— Взе да нервничиш, но не ми забрани категорично.

— Тъкмо напротив!

— Каза, че не е трябвало да ми го съобщаваш и че съжаляваш, задето си се изпуснал.

— По-кротко, приятели — обадих се от задната седалка.

— Заради теб за малко не ме понижиха в пътен полицай, Данбъри.

— Престанете!

— Съжалявам за недоразумението, Нотилъс. Обаче вината не е моя.

— Така ли? Чия тога…

— Я МЕ ЧУЙТЕ!

Хари надникна в огледалцето, Данбъри се обърна. Посочих саморъчно изработената крайпътна табела с надпис „ПОДГОТВЕТЕ СЕ ЗА СРЕЩА С БОГ“, надупчена от куршуми:

— Случайно да ви направи впечатление, че преди малко отминахме същата табела?

— Ти, репортерката, вместо да дрънкаш, свърши нещо полезно — изръмжа Хари.

Данбъри разгърна пътната карта. Завъртя я наляво, после надясно:

— Когато пътуваме, Борг е навигаторът. Нищо не разбирам от разни там карти. Север се означава със С, нали?

В далечината зърнахме бляскава точица. Като наближихме, видяхме че е бензиностанция — архитектурна приумица от никелирани елементи, напомняща лека жена, която подвиква: „Погледни ме!“

— Спри и помоли да ни упътят, Нотилъс — нареди Данбъри. — Иначе има опасност да продължим да се въртим като куче около опашката си.

— Какво? Аз ли?

— Естествено. Ти сбърка изхода.

— Това не ти е магистрала с изходи, госпожице Данбъри. Накъдето и да завиеш, ще се озовеш в дивата пустош.

— Аз ще попитам — побързах да кажа, като горещо се надявах двамата да не се изколят, докато ме няма.

От всички отвратителни нововъведения, опорочили очарованието на Юга, най-отвратителното е комбинацията от бензиностанция, минимаркет и ресторант. Навремето магазинчетата към малките бензиностанции бяха като в приказките — в полутъмното и приветливо помещение почти винаги висяха двама-трима старчоци, спрели да пият по нещо газирано, преди да продължат пътя си. Ако човек искаше да си купи оригиналното знаме на Конфедерацията, лепенка за броня с надпис „Исус е нашият Спасител“, свястно мачете или кутия с ловни патрони, със сигурност щеше да ги намери там. Отвън задължително имаше купчина пъпеши, понякога се продаваха домати и бамя. Случеше ли се автоматът за газирани напитки да ти глътне монетата, винаги я връщаше.

Тези очарователни местенца вече са на изчезване. Понякога ми се струва, че грамаден кораб-майка безшумно плува в нощното небе и търси малкото останали магазинчета. Щом забележи някое, пуска върху него лъскава бензиностанция на „Бритиш Петролиум“ или „Шел“, заличава го и отлита към нови обекти.

На сутринта сякаш никой не забелязва разликата.

Взех безалкохолна бира за Хари, диетична кока-кола за двама ни с Данбъри, помолих намусената касиерка да ме упъти и се изнесох от минимаркета. Заварих спътниците ми да се взират в съответните странични стъкла.

— Дамата на касата смята, че мястото, което търсим, е на осем километра в ей онази посока. — Махнах с палец и се настаних на задната седалка.

— Не беше ли сигурна? — попита Хари.

Свих рамене:

— Някой от кораба-майка може би знае, но те отдавна са отлетели.

Данбъри озадачено погледна партньора ми:

— Какъв е този кораб-майка?

— Ще му свикнеш. — Той въздъхна и потегли. Асфалтът се смени с чакъл. Двулентовото шосе се стесни до едно платно. След около два километра наближихме прелез.

— Касиерката спомена нещо за железопътна линия — обадих се. — Сигурно сме близо.

Хари намали скоростта дотолкова, че колата буквално запълзя, преминахме най-зле поддържания железопътен прелез в цялото западно полукълбо; ястребите, накацали по клоните на близкото дърво, подозрително ни наблюдаваха. Данбъри извади бинокъл от грамадната си чанта и разгледа птиците, докато наближавахме крайпътното им обиталище.

— Пуйкови лешояди — подхвърлих, за да демонстрирам всестранните си познания.

— Грешиш, това са черни лешояди — поправи ме тя. — Coragyps atratus. По-малки са, перушината им е по-тъмна, крилата им завършват с бели пера. Много хора ги бъркат. Пуйковите са с червени глави, а тези са плешиви.

Хари забарабани с пръсти по волана:

— И двата вида се хранят с мърша, Карс. Обаче черните лешояди се нахвърлят и върху живи същества. Менюто им включва новородени теленца, заради което не са сред любимите птици на фермерите.

Данбъри любопитно го изгледа, понечи да каже нещо, но стисна устни. Колата продължи да пъпли по тесния път, посипан с чакъл. Надлъж и нашир имаше полета, сред които стърчаха недорасли дървета, тук-там се виждаха запустели ниви. Зад един завой зърнах стара каравана, прислонена сред дръвчетата на няколко метра от пътя. Върху разнебитената пощенска кутия някой несръчно беше написал „Уики“.

Хари се обърна към спътницата ни:

— Според теб коя е Хайди Уики? Защо са ти съобщили името й? Защо въобще ти се обаждат?

Тя се втренчи в караваната и потрепери:

— Нямам представа, Нотилъс. Знам само, че температурата в колата е поне трийсет градуса, а мен ме втриса.

— Мен също — промърморих. — Може да е заразно. Е, да видим каквото има да видим.

Хари спря колата в двора, обрасъл с буренаци. Мрежестата врата на караваната висеше на едната панта. Вътрешната врата беше открехната. Щом слязохме ни връхлетяха рояци комари.

— Мръсни кръвопийци! — Хари се плесна по врата.

Предпазливо се приближих до караваната, погледнах през прозореца. Партньорът ми заобиколи да надникне отзад. Данбъри се втурна покрай мен, качи се по стълбичката, почука и се провикна:

— Хей! Има ли някой? Къде сте?

— Не влизай! — казах. — Изчакай да погледна.

Тя отново извика, блъсна вратата:

— Да му се не види! Смърди на…

— Не влизай! — изкрещях. — Остани там, докато…

Данбъри изпищя и отскочи назад, през вратата излетяха черни сенки. Тя падна, изтъркаля се надолу по стълбата, просна се сред бурените. Лешоядите запляскаха с криле и отлетяха. Изтичах до нея:

— Добре ли си?

— Да, да — изпъхтя тя, посочи караваната. — Божичко, Райдър, погледни вътре!

Беше потресена, но за щастие бе невредима. Качих се по стълбичката. Уви, знаех каква е причината за вонята и какво ще видя. Затаих дъх и влязох в караваната.