Колекционери на смърт

Двайсет и пета глава

С Хари изчакахме, докато Данбъри помагаше на Карла да си приготви багажа. Закарахме ги до Мобил, после отидохме в лабораторията. Като влязохме, Хъмбри тъкмо си наливаше чай от една стъкленица. Подадох му парчето от картината, която бях сложил в плик за веществени доказателства, и набързо му разказах за случилото се през деня.

— Получи ли някакви сведения от ФБР относно подобния екземпляр, който намерихме в стаята на монахинята? — попитах.

Той неохотно остави върху плота странното произведение на изкуството:

— Имам неколцина познати в Бюрото, които уредиха случаят да се ползва с приоритет.

Благодарение на способностите си Хъмбри имаше отлична репутация във ФБР. Веднъж дори го бяха поканили да чете лекции в Куонтико, така той си създаде полезни връзки, които използваше при необходимост.

— Кога очакваш да приключат?

— Казаха, че имат напредък, и се надяват до утре да имат резултат.

— Какво й правят на картината? — намеси се Хари.

— Ще ти отговоря срещу десет долара.

Партньорът ми пъхна ръка в джоба си, подрънка няколкото монети. Хъмбри се престори на разочарован и промърмори:

— Е, ще получиш евтината версия — извършват чрез лазер спектрографски анализ, освен това…

Хари вдигна ръка:

— Нямам повече пари.

— Все пак ще ви обясня — проверяват преди колко време е нарисувана картината и дали е многопластова, правят тестове на съставните части на боите и така нататък. Правят се тестове и на платното. Специалист проучва самата композиция, стилът на рисуване, смесването на пигментите и прочие.

— Благодаря ти от името на всички щастливи невежи. И така, утре ще знаем всичко за картинката, така ли?

Хъмбри се усмихна:

— Едва ли. Това е само предварителното проучване. Пълният анализ може да отнеме седмици и не се знае какъв ще бъде резултатът.

— Намекваш да не се надяваме, че анализът ще ни помогне да разгадаем мистерията.

— Не и ако от Бюрото не принудят платното да проговори: „Здравейте. Аз съм парче от по-голяма картина, която в момента се намира на Мейпъл Лейн № 15 в Атланта, щата Джорджия.“

Хари се намръщи:

— Не могат ли да го направят? Че какви специалисти са тогава?

Оставихме на Данбъри два часа, за да настани Карла, и отидохме да я посетим. Заварихме я да пълни със семена хранилките за птици в двора.

— Как е гостенката ти? — поинтересува се Хари.

— В „нейната“ стая. Спи като заклана. Мисля, че почти не е мигнала, откакто вие двамата сте я посетили за пръв път — в съзнанието й са се пробудили твърде много нежелани спомени за миналото. А пък днешният стрес и дойде като капак на всичко. Смятам, че мозъкът й временно се изключи — нещо като автоматична система за предпазване от полудяване. Във всеки случай забелязах как се поуспокои, като я разведох из апартамента и й демонстрирах слабостта си към ключалките и охранителните системи. — Тя остави на земята торбичката със семена, взе друга. — По време на пътуването ми разказа това-онова за откачения Марсдън и сектата му от почитателки, така добих бегла представа какво търсите.

— Спомена ли Мари Гилбо? — попитах.

— Изглежда, не знае много за нея. Горката Мари! В едно съм сигурна — само неколцина членове на тази… секта или както я наречеш, са били кръвожадни убийци, останалите са били само жалки жени, обсебени от магнетизма на един безумец. Жестокостта на Хекскамп се е препредавала от някаква откачена с нацистки убеждения…

— Калипсо.

— Точно така. Карла се разтрепери, като произнесе името й. Марсдън и тази Калипсо са били като двама възрастни, които предлагат: „Хей, дечица, хайде да си устроим представление!“ Малките Бъфи, Тими, Мари, Карла, Хайди, Джони, назовани от лидера им с имена от гръцката митология… тези нещастници, отхвърлени от семействата си и от обществото, са се строявали да получат заповедите му, защото са си въобразявали, че участват във велик експеримент. — Данбъри се обърна да погледне към къщата, все едно се страхуваше „гостенката“ да не я чуе. — Оттогава са изминали повече от трийсет години, но тази жена продължава да се мисли за пълен боклук.

— Интересно ми е дали разговорът с нея ти помогна да прозреш какво става. Може би са ти хрумнали въпроси, които не сме се сетили да зададем…

Тя изсипа семена в поредната хранилка, окачи я обратно.

— Докато я слушах, наистина ми хрумна нещо. Как е станало така, че за нула време Марсдън се е превърнал от студент в тузарска парижка академия в лидер на секта в Алабама и е започнал е да избива хора? Как е възможна подобна светкавична метаморфоза? Ще ми се да разбера дали не е оставил нещо заровено в полетата на Франция.

Хари кисело се усмихна:

— Почти невъзможно е да открием нещо, което се е случило в Мобил преди трийсет години, камо ли в страна, намираща се на шестнайсет хиляди километра от Щатите.

— Разстоянието е наполовина по-малко — поправи го Данбъри.

Той гневно примижа:

— Няма значение. Задачата си остава почти непосилна. Позволявам си да ти напомня, че във Франция говорят на френски.

— Не думай! Къде говорят на италиански?

Хари я изгледа на кръв.

— Не ме гледай така, Нотилъс. Ако решите да проследите френската връзка, аз съм насреща.

— Какви ги говориш?

— Много е простичко, но ако се наложи, ще ти го нарисувам. Затънали сте в работа, нали така? Оставете на мен онова, в което съм адски добра — проучванията.

— Че ти и без това си ги правиш.

— Разбира се. Предпочитам обаче да ги правя за нашия екип. Нали сме екип, Нотилъс?

Той отиде до колата, взе дисковете с информацията, която бяхме събрали за Хекскамп и която бе достатъчна като начало. Върна се при Данбъри и изръмжа:

— Преброй колко сме.

— Моля?

— Колко души сме в двора?

— Трима.

— Информацията не излиза извън тази тройка, ясно?

Подаде й дисковете. Тя наклони глава и се заслуша:

— В корема ти май става революция, Нотилъс. Сигурен ли си, че не искаш хапче?