Колекционери на смърт

Трийсет и трета глава

Няколко минути размишлявах върху странната реакция на професора, докато партньорът ми и Данбъри продължаваха да се джафкат. Мобилният ми телефон иззвъня, видях, че ме търсят от лабораторията по криминалистика.

— Карсън — каза Уейн Хъмбри, — искам с Хари да дойдете при мен.

Заместник-директорът на клиничната лаборатория Уейн Хъмбри мрази телефоните. Ако му се обадя, вдига слушалката, но никога не звъни по собствена инициатива, а кара някого от лаборантите.

— Кога, Бри?

Хари побутна настрани чашата си и наостри уши — явно беше изненадан от факта, че се обажда самият Хъмбри.

— Хубаво ще е да дойдете веднага. Още по-добре беше вече да сте тук.

— Идваме след десет минути. — Пуснах телефона в джоба.

— Не е за вярване, че Бри ти се обади! — възкликна Хари.

— Докопал се е до нещо важно.

— Чакайте да си взема чантата — обади се Данбъри. — И да кажа на Карла да заключи вратата.

— Момент, госпожице! — вдигна ръка партньорът ми. — Явно не си обърнала внимание, но Хъмбри не търсеше теб.

Тя взе от плота ключовете за колата си, пусна ги в чантата си:

— А ти, Нотилъс, може би не си обърнал внимание, че сме екип. Кой не мигна половината нощ, за да събира информация?

— Ако е нещо важно, свързано с „изкуството“ на Хекскамп, ще ти го съобщим след няколко…

Данбъри извади мобилния си телефон и гневно занатиска клавишите.

— На кого се обаждаш? — навъси се Хари.

— На началника Плакет. Трябва да го уведомя, че ме изолирате.

— Затвори телефона — въздъхна той.

От километри разстояние си личеше колко е развълнуван Хъмбри. Като ни видя, кимна, после кимна към Данбъри, която се промъкна подир нас:

— Ъъъ, разрешено ли е…

— Уви, да. — Хари отново въздъхна. — Покажи какво имаш за нас.

— Елате с мен. — Хъмбри ни поведе към залата за съвещания, обзаведена с дълга маса, столове и голям монитор; стените бяха с коркова облицовка, за да се заканват снимки и записки. Той измъкна изпод масата стол на коленца, бутна го към мен.

— Какво става? — попитах.

— Седни!

Подчиних се. Двамата ми спътници също седнаха.

— Бри — обадих се отново, — не бъди толкова тайнствен.

Хъмбри се престори, че не ме чува, само изключи лампите на тавана. Натисна друг бутон, пред едната стена се спусна екран.

— Разполагам с предварителни резултати от лабораторните изследвания на парчето от картина, намерено в караваната на Хайди Уики — започна той. — Използвах връзките си, за да ускорят работата. Подчертавам, че резултатите са предварителни. От ФБР ни изпратиха диапозитиви, които ни помагат да преценим наситеността на цветовете плюс…

— Бри! — обади се Хари.

Хъмбри млъкна. Отново натисна някакъв бутон, на екрана се появи увеличена снимка на парчето от картина, което бе залепено над мъртвата Хайди Уики.

— Ето какво видяхме всички — горния слой боя, всъщност лак, положен върху по-дебел пласт бои… — Той превключи на друг диапозитив с максимално увеличение, за да покаже напластяването на боите. — Анализът на слоевете и на платното показва, че картината е нарисувана преди трийсет-четирийсет години.

— По времето на Хекскамп — обади се Данбъри.

Хъмбри кимна и продължи:

— Специалистите от ФБР са открили още нещо — второ изображение на картината, което е невидимо. Предполага се, че е било скицирано с молив, после изтрито. Призрачно изображение.

— Моля? — ококори се Хари.

— Невъзможно е да се определи кога е била направена рисунката с молив. Появила се е едва при най-сложните тестове, при които спектрографският анализ е бил подпомогнат от…

— Карай по-накратко — отново се обади партньорът ми. — Защо ни повика?

— За да ви покажа снимка на призрачното изображение.

— Давай, Бри — обадих се. — Отдавна не съм виждал призрак.

Хъмбри ме изгледа някак особено, завъртя едно копче. На екрана се появи размазана снимка, след миг се фокусира. Видяхме щрихова рисунка.

— Господи! — изпъшка Хари.

— Не може да бъде — прошепна Данбъри.

Не казах нито дума, защото дъхът ми бе спрял. На рисунката бях аз. Станах и се приближих до екрана, сякаш ме притегляше магнит. Прокарах пръст по моите очи, моята коса. Зад мен се виждаха клоните на дърво и ниска ограда от ковано желязо. На фона се мержелееше висока метална структура.

— Наистина ли е каквото мисля? — промълви Хари.

— Oui — отговори Данбъри. — Това е Айфеловата кула.