Колекционери на смърт

Четирийсет и втора глава

— Умират само почитателките на Хекскамп, които са били с него още в Париж. Малко са, защото накрая той е прогонил всички с изключение на най-преданите си последователки… тоест най-ненормалните. Защо?

Седяхме на верандата на Данбъри и пиехме чай с лед. Птици прелитаха между хранилките. Чух, че Карла Хъчинс пусна телевизора. Винаги изчезваше, щом разбереше, че ще говорим за Хекскамп. Не я обвинявах.

— Може би защото са знаели, че е бездарен художник — подхвърли Хари.

Отпих от чашата си, завъртях я, за да чуя потракването на ледените кубчета.

— Дори да е пикаел върху снега и да е твърдял, че това е най-великата картина, почитателките му са щели да припадат от възторг — отбелязах. — Все ми се струва, че убийствата са свързани с нападението над френския художник.

— Според Мими Бадение човекът е починал от побоя — намеси се Данбъри. — Може би някой се страхува да не влезе в затвора.

Предположението й не изглеждаше правдоподобно, затова побързах да я оборя:

— Тези хора… или тази Калипсо, май не са се страхували от съдебно преследване. Останах с впечатлението, че тя е била безстрашна, а другите са й подражавали.

— Доколкото разбрах, в този бизнес се въртят милиони долари — замислено каза Хари. — Представете си, че някой колекционер е бил измамен с фалшификат. Хора, които дават луди пари за вещите на серийните убийци, не биха се поколебали да хвърлят още някой и друг долар, за да си отмъстят на измамника. Предполагам, плащат на някого да го пребие. Или още по-лошо.

Данбъри стана, прекоси верандата, отметна русата си коса, потропа с нокът по парапета, после се обърна и промърмори:

— Ще кажа нещо, което може да ви се стори прекалено еретично. Не е необходимо да разполагаш с ценни предмети, за да обявиш разпродажба. Правила съм поне двайсет репортажа за хора, които са се редили на опашка, за да купят несъществуващи обекти и предмети — чистокръвни коне, къщи на брега на Канкун, кътен зъб на светец… Колко ли пъти Бруклинският мост е сменил собственика си? Предложете на хората сделка, на която не могат да устоят, и алчността им взема връх. Хвърли подходяща примамка и дори най-умните, най-изисканите и най-благородните ще обсадят къщата ти и ще ти пускат стодоларови банкноти в пощенската кутия.

Облегнах се назад и се замислих, после се обърнах към Хари:

— Да предположим, че Данбъри има право и че скъпоценната колекция не съществува. Вместо това съществува само слухът за нея и обещанието, че щастливецът, който разполага с достатъчно пари, един ден ще я притежава.

— Точно така! — разпалено възкликна Данбъри. — Представете си колко ненормални типове са посещавали „залата за аукциони“ на Койл, подмамени от перспективата да станат собственици на картините на Хекскамп. Искате ли да се обзаложим, че всичко е било плащано в брой?

— В брой, разбира се — кимна Хари. — Тук играят големи пари. — Той закръстосва верандата, с всяка стъпка лицето му все повече помръкваше. — Възможно е — прошепна накрая. — Ченге съм от петнайсет години и подушвам, когато има нещо гнило. Данбъри има право. Намирисва ми на мошеничество, и то на мошеничество от голям мащаб.

— Според Уолкот потенциалните клиенти са около половин дузина или малко повече — отбелязах.

— А Уилоу не е в час с цената. Спомена, че колекцията струва към половин милион. Според мен става въпрос за повече от три милиона. Веднъж видях как при игра на зарове застреляха двама души заради четирийсет и три долара. Какъв е минимумът жертви при миза от три милиона?

— Засега са три. — Отброих на пръсти: — Шастин, Уики, Мари.

— Смятате ли, че убиецът е Койл? — намеси се Данбъри. — Или е само посредник при сделките и отговаря за удостоверяване на автентичността на предлаганите предмети.

Изщраках с пръсти и скочих на крака:

— Ако колекцията не е на Хекскамп, то човекът, доказващ автентичността, е мошеник. Или е специалист, комуто са платили да си затваря очите. Да, ключът съм загадката се крие в тази сделка. Налага се отново да говоря с Уолкот, и то в присъствието на двама ви. Данбъри, ако намериш Борг, повикай и него.

След двайсет минути пътувахме по шосето към Спаниш форт.

— Да му се не види, къде се е дянал този Борг! — Данбъри отново набра номера на оператора, докато Хари на косъм се размина с раздрънкан камион, натоварен с мебели.

— Не ми трябва да заснеме срещата — обясних. — Достатъчно е да се преструва, че записва.

Тя се изкиска:

— За него ще бъде приятно разнообразие. Досега му се е случвало тъкмо обратното — да се прави, че камерата е изключена, а всъщност да документира всичко. Много го бива за тази работа.

— Искам само непрекъснато да насочва камерата към къщата и към Уолкот.

— Може да е с гадже. — Данбъри гневно се загледа в мобилния си телефон. — Случва се много рядко, но когато забърше някоя, изчезва като игла в копа сено. Ще изпратя някого да го събуди и да го доведе.

Погледнах часовника си:

— Нямаме време. Ако Борг не може да дойде, ще влезем сами. Той е като декорация на витрината, но ще минем и без него. Твоето присъствие е достатъчно да обърка Уолкот. Разбира се, да не забравяме колко е внушителен и нашият амиго Хари. Ако онзи тип не се изплаши от представителката на медиите…

— Сто на сто ще се шашне, когато пред него се изтъпанчи чернокожо ченге-исполин, което изглежда ядосано — довърши вместо мен партньорът ми. — Обзалагам се.

Отбихме на паркинга на един супермаркет в Спаниш форт, Данбъри отново опита да се свърже с оператора. И този път без резултат. Отказахме се от безценното съдействие на Зипински и потеглихме към къщата на Уолкот. Отдалеч го видях да стои сред грижливо подкастрените храсти на моравата.

— Навън е, Хари, да не губим време.

Партньорът ми натисна педала за газта, профуча по алеята, удари спирачки пред къщата. Днес Джайлс не носеше черен костюм, а тъмносиньо сако със златни копчета, бяла риза, бял панталон и обувки в същия цвят. Спортното облекло не прикриваше цилиндричната форма на тялото му — приличаше на пура на борда на презокеански кораб.

Като ме видя, той побесня от гняв. Тръгна към нас и размаха пръст към колата:

— От сто километра личи, че това е полицейски автомобил! Трябваше ли да го паркирате пред къщата ми? Нали се разбрахме, че бизнесът ми ще остане…

— Не се правете на ощипана девственица, Джайлс. Не съм ви злепоставил. Все още. Докато ни сътрудничите…

— Нямам какво повече да ви съобщя.

— Напротив. Днес например ще поговорим за колекцията на Хекскамп и колекционерите, които искат да я притежават.

— Вече ви казах, че…

— Колекцията е мит.

— Не твърдя, че не съществува. Но засега няма сигурно доказателство за наличието й.

Намръщих се:

— Престанете да увъртате. Казвате едно и също с различни думи и мислите, че ще ме забаламосате. Предлагам да влезем в хубавата ви къща и да си поговорим надълго и нашироко.

— Не желая да… Кой е онзи цветнокож?

Ухилих се:

— Казва се Хари Нотилъс и ще присъства на разговора ни. Едричък е, нали?

Джайлс скръсти ръце:

— И двамата няма да прекрачите прага ми!

— Напротив — избоботи партньорът ми и слезе от колата.

Данбъри, която до този миг се криеше на задната седалка, изскочи навън, усмихна се широко и затича към Джайлс. Той пребледня като платно — явно гледаше Канал 14.

— Провеждам кратко проучване, господин Уолкот — изчурулика тя. — Във връзка с материал за колекционери на вещи на серийни убийци. Мога да ви представя по два начина — като анонимен посредник, живеещ в южните щати. Или да съобщя името ви. Зависи доколко ще ни сътрудничи.

Прегърнах нещастника през приведените рамене, придърпах го към себе си:

— Има ли наблизо пицария, която прави доставки по домовете, господин Уолкот? Наближава обяд, а ми се струва, че ще ви погостуваме по-дълго.