Колекционери на смърт

Четирийсет и първа глава

Спътницата ми върна на поставката телефонната слушалка и гневно промърмори:

— Умът ми не го побира! Къде се е дянал този Борг? За пръв път от две години не го откривам никъде.

— За какво ти е?

— За да ни заснеме как слизаме от самолета и прекосяваме терминала — Карсън Райдър, неустрашимото топченге от СОППЛ, се връща в Мобил с вярната си помощница la femme Даниел.

— Щом шефът види репортажа, ще ме изпрати да мия патрулките.

— Не и ако историята има щастлив край, поги. Хей, може ли от време на време да те наричам Карсън? Спомням си, че през нощта на два пъти извиках името ти. Стори ми се, че нямаш нищо против.

Насилих се да се усмихна, ала се получи само кисела гримаса. Данбъри докосна рамото ми, хвана ме за ръката. Издърпах дланта си и промърморих:

— Трябва да се обадя на Хари.

Тя ме погледна в очите, облегна се на седалката. Набрах номера на партньора си, чух някакво писукане и бръмчене — сигналът преминаваше от сателит на сателит, а може би и през Луната. Опитах се да надвикам безумните звуци:

— Хей, братле, обажда се забягналият ти партньор. Какво открихте за жената с портокалите?

— Казва се Нанси Шастин. Била е сред почитателките на Хекскамп, Карс. Не е била осъдена на затвор заради душевното й състояние и защото не е участвала в убийствата. По-късно лудостта й се задълбочила, но тя била от тихите луди — живеела в приюта, хранела котките на съседите, два пъти дневно отивала на пазара да си купи по един портокал. Всички твърдят, че е била съвсем безобидна.

— Тя умря два дни преди Мари Гилбо. При разследването открихте ли между вещите й нещо, свързано с изкуството?

— Не. Продължаваме да търсим. Нещо друго?

— Имам да ти разказвам много, но нищо не е спешно. Ще ни вземеш ли от летището?

— Ама как не, господарю Райдър. Ние, чернокожите, сме родени да служим на белите. — Замълча, после ненадейно изтърси: — Помежду ви с Данбъри стана ли нещо?

Понечих да отговоря, но нещо заседна в гърлото ми.

— Не те чувам — изграчих. — Самолетът преминава през петна на Слънцето или нещо подобно. — Треснах слушалката.

Стюардесата мина край нас с количката с напитки. Взех си безалкохолна бира, Данбъри поиска кафе. Задуха го да изстине, после се обърна към мен:

— Май нещо те гризе, Карсън. Да не би да изпитваш угризения за снощи? — Поколеба се и възкликна: — Божичко, как не се сетих! Сигурно ходиш с някоя. Да му се не види, трябваше да го обсъдим преди… знаеш какво. Не че имахме много време… Имаш ли си приятелка?

Загледах се през люка. Облаците бяха като бели пенести вълни по океан с цвят на син живак.

— Не… — смотолевих. — Тоест имах… Не знам.

— Струва ми се, че става въпрос за връзка в преходен период.

— Добре го каза.

— Преход към ново начало или към край?

— Нямам представа.

— Ти какво предпочиташ?

— Не съм сигурен.

— Ще перифразирам въпроса, Карсън — знаеш ли името й?

Неволно се разсмях, и то с цяло гърло. Стори ми се, че поемам глътка въздух, след като дълго съм плувал под вода. Същото усещане изпитвах през изминалата нощ.

Данбъри ме хвана за брадичката, накара ме да извърна глава и да я погледна:

— Снощи се любихме, Карсън. В Града на светлината. Мисля, че ако ти се удаде възможност да бъдеш интимен с човек, на когото се доверяваш, не бива да се отказваш. От опит знам, че подобно доверие е рядкост, затова трябва да му се наслаждаваш. Изживяването беше прекрасно… — Тя се позамисли, после добави: — Нито за миг не се почувствах неловко. Разбираш ли за какво намеквам?

Огледах се; хората на съседните седалки спяха или гледаха някакъв филм; тъй като не чувах звука, изглеждаше, че филмът се състои само от преследвания с коли, от време на време прекъсвани от престрелки.

— Нощта беше… — измънках. — Струва ми се, че беше… тоест… — Престанах да бърборя, загледах се в ръцете си. — Много съм объркан.

— Понякога е необходимо време, докато нещата се подредят.

— Така е — кимнах.

— Последен въпрос, Карсън, после млъквам като риба. — Тя се приведе към мен, ароматът на парфюма й ме замая, горещият й дъх парна ухото ми. — Връщам се в спомените си към предишната нощ apres la danse. Към нашите мигове на взаимно доверие. Искаш ли да се повторят?

— Да — отвърнах без капчица колебание. — Много искам.

В Атланта се наложи да изчакаме другия полет, ето защо пристигнахме в Мобил късно вечерта. Би трябвало да съм капнал от умора, но съвсем безпричинно се чувствах лек като перце.

— Я виж кой е дошъл да ни посрещне! — възкликна Данбъри. — Хари Нотилъс. Бас държа, че е бил самотен без мен.

Партньорът ми се облягаше на колоната до конвейера за багажа; издокарал се беше със синьо-зеленикав костюм, жълта риза и червена вратовръзка. Последния път, когато носеше този ансамбъл, бе на едно погребение. Спътницата ми се втурна към тоалетната, аз тръгнах към Хари и веднага заразказвах:

— Открихме мястото, послужило за фон на картината, която намерихме в караваната на Уики — малък парк край академията, посещавана от Хекскамп. Още нямам представа кой я е нарисувал и защо.

— Получихте ли доказателства за психологическия профил на Марсдън, очертан от проучванията на Данбъри?

Тръгнахме към въртележката за багажа. Побързах да отговоря:

— Наистина се оказа самовлюбен маниак. И мазохист. Изцяло е бил подчинен на Калипсо. Забелязала го е, усетила е перверзното в него и се е постарала да му угоди.

— Аха. Нещо от рода на „Съблечи ме и ме шибай с камшик, докато се задоволя“.

— Преди да науча подробностите за нея, ми се струваше страховита, ала вече подозирам, че е била само една ненормалница. Затова той е бил като пребит след така наречените „творчески сеанси“. Предполагам, че тя дни наред го е държала в състояние на полова възбуда.

Хари сбърчи нос:

— Никога няма да проумея защо някои хора са луди по садомазохизма. Пък и нямам желание да разбера. — Той рязко смени темата. — Рой Трент още си блъска главата с жената с портокалите, която е била застреляна в гръб. След твоето обаждане с него отидохме в приюта, където е живяла Нанси. В стаята й нямаше никаква картина, рисунка или нещо друго, свързано с изкуството. Писмата за всеки обитател на приюта се преглеждат от директорката и едва след това се раздават на адресатите. Обитателите са осем души, ето защо процедурата не отнема много време. Миналата седмица на името на Нанси са били изпратени само рекламни листовки. Според директорката рядко получавала писма.

Зададох реторичния въпрос:

— Претърсихте ли стаята?

— И още питаш. Проверихме дори в отдушниците, развинтихме електрическите крушки. За всеки случай претърсихме и другите стаи, но и там ударихме на камък. Директорката каза, че не е забелязала промяна в поведението на Нанси през дните, предшестващи смъртта й. Тя живеела в своя щастлив свят, два пъти дневно си купувала портокали, пеела и помагала в домакинската работа.

Наблюдавах как започнаха да товарят на конвейера багажа на пътниците от нашия самолет.

Хари добави:

— Доста мислих по хронологичния ред, в който са били извършени убийствата — Нанси Шастин, Мари Гилбо, Хайди Уики. Не съм имал по-странен случай… спомни си свещите и цветята в мотела. Именно тогава за пръв път разбрахме, че по някакъв начин е замесено и изкуство, въпреки че парчето от картина беше изпратено в манастира.

— Обаче странността изглежда спонтанна — промълвих. — Ако приемем твоята теория, извършителят е видял табелата за разпродажбата на свещи, решил е, че „ще създадат специална атмосфера“, на излизане от магазина е грабнал шепа евтини пръстени, отбил се е в гробището…

Данбъри се приближи към нас:

— Искате ли първо да отидем у нас, за да нагледам Карла?

— Отбих се при нея, преди да дойда на аерогарата. Заварих я да пере.

Тя присви очи:

— Ами хранилките ми?

— Заредил съм ги. Беше свършила натрошената царевица. Дължиш ми осем долара.

Данбъри го хвана под ръка, облегна глава на рамото му:

— Грижи се за моите птички, купува им вкусотии. Как да не го обичаш!

— Я не се размеквай — избоботи партньорът ми. — И без това трябваше да отида до магазина за домашни любимци.

— Откога имаш домашен любимец? — поинтересувах се.

— Да грабваме багажа и да тръгваме — предложи Данбъри. — Изгарям от нетърпение да разкажем на Хари за великата партия шах. За джуджето в асансьора. И как с теб танцувахме валс до зори… — Тя видя чантата си на въртележката и се спусна да я вземе.

— Танцували сте валс до зори, така ли? О-ла-ла, мосю Карсън!