Колекционери на смърт

Седемнайсета глава

— Добро утро, фирма „Уолкот — предмети за вашето хоби“.

Човекът имаше дълбок добре модулиран глас и отчетливо произнасяше всяка сричка, сякаш му доставяше удоволствие да се слуша. Предположих, че телефонът му е с дисплей, на който се вижда номерът на обаждащия се, затова позвъних от кабина на Гавърмънт Стрийт.

— Добро утро. Търся господин Уолкот.

— На телефона. Кой се обажда, моля?

Знаех, че новакът би трябвало да е нервен, затова уж се поколебах, преди да отговоря.

— Казвам се… Карол Рансбърг, сър. Искам да се обърна към вас за оценка на една вещ.

Избрал бях малкото име, базирайки се на теорията, че мъж, който се представя под фалшива самоличност, няма да избере женско име.

— За някаква антика ли става въпрос?

— Не. Предметът е… по-особен.

От другата страна на линията настъпи гробна тишина — не се чуваше звук от радио или телевизор, нито от улично движение.

— Първо искам да знам кой ви посъветва да се обърнете към мен. — Уолкот сякаш не задаваше въпрос, а командваше.

— Един… приятел. Всъщност не е приятел, а човек, с когото наскоро се запознах. Каза, че само вие можете да ми услужите.

— Как се казва този ваш познат?

— Забрани да споменавам името му. Много е… потаен.

Тонът на Уолкот стана студен и дистанциран, все едно помежду ни се спусна метална завеса:

— Съжалявам, но работя само с препоръки от познати.

— Обещах да не издавам името му.

— В такъв случай не ми остава друго, освен да ви пожелая приятен ден, сър.

По отслабващия звук разбрах, че той е отдръпнал слушалката от ухото си и се кани да я остави на вилката.

— Обаждам се във връзка с Форие! — извиках. — Трей Форие!

Чух как той отново притисна слушалката до ухото си:

— Какво казахте, сър?

— Трей Форие. Притежавам негова вещ.

— Каква?

— Маска.

— Невъзможно. Лъжете.

Не казах нищо и зачаках да продължи.

— Опишете я! — изкомандва Уолкот.

Подчиних се, като се постарах да му съобщя всички подробности относно изработката. Той отново заговори и макар да се прикриваше, долових в гласа му нотки на възбуда:

— Как тази… вещ попадна в ръцете ви?

— Бях член на екипа, назначен да определи диагнозата за душевното състояние на Форие след залавянето му.

— Психиатър ли сте? — изненадано попита Уолкот.

— Аз съм… бях… психолог.

Нямах представа дали онзи разбира от психология, но при необходимост можех да му хвърля прах в очите с куп научни термини. Избрал бях ролята на корумпиран психолог и смятах, че ще бъда убедителен, защото познавах неколцина от тази пасмина.

— Моля, продължавайте.

— Работех като хипнотизатор по един проект, свързан с криминологията.

— Известно ми е, че дори под хипноза Трей Форие не издал нищо, което представлява интерес.

— В доклада ми не се споменава, че е казал нещо интересно — поправих го. — Има известна разлика, нали?

— Пазили сте тази вещ дълги години. Защо едва сега решихте да се обърнете към мен?

Престорих се на засрамен:

— Ами… знам, че за предмета може да се вземе някой и друг долар. Притиснат съм за пари, господин Уолкот. Струпаха ми се доста неприятности… отнеха ми разрешителното да практикувам, заради проблем с… известни вещества.

Онзи дълго мълча, после промърмори:

— Нямам представа за колко би могла да се продаде подобна вещ, господин Рансбърг. Спадът в икономиката се отразява пагубно и на нашата търговия…

Направи ми впечатление колко бързо забрави подозрителността си и се подготви да се пазари. Дадох „на заден ход“ с надеждата, че ще го накарам още по-здраво да захапе стръвта:

— Сигурно е така, господине. Може би моментът наистина не е подходящ. Извинете за без…

Той ме прекъсна и нареди:

— Донесете маската довечера в девет. Бъдете точен. В района на Мобил ли сте? Ще ви продиктувам адреса…

Домът на Джайлс Уолкот беше като всяка къща в престижен квартал — отпред имаше грижливо поддържана морава, посред която се мъдреше скъп, но кичозен фонтан във формата на делфин. Забелязах камера сред клоните на близкото дърво, над вратата имаше още една, скрита в бронзовия орел с разперени крила.

Чух бръмчене, електронното устройство отмести резетата. Отворих вратата и се озовах в просторно фоайе, осветявано от кристален полилей. Отвъд се простираше коридор със скъпа ламперия, тежки драперии закриваха високите прозорци. Чух познатия плътен глас:

— Заповядайте, господин Рансбърг. Тръгнете по коридора и завийте вдясно.

Подозирах, че ме наблюдава чрез друга камера, затова поспрях, сякаш се мъчех да преодолея паниката си, притиснах до гърдите си куфарчето с маската и последвах указанията. Прекрачих прага на слабо осветена стая. Стъпалата ми затънаха в плътния тъмнолилав килим. Човек на около шейсет години стоеше зад масивно бюро. Хрумна ми, че изглежда като изработен с матрица; главата и шията му бяха почти с еднаква обиколка, носът му беше сплескан, брадичката неоформена. Оредялата му черна коса бе пригладена върху лъскавото му теме. Раменете му, приведени към цилиндричното му тяло, подсилваха впечатлението, че не е бил роден от жена, а пресован.

— Вие ли сте господин Уолкот? — попитах, без да му подам ръка. Той кимна, изгледа ме любопитно и също не понечи да се здрависа.

— Защо ме гледате така? Нещо не е наред ли?

— Напомняте ми на някого, но не се сещам на кого.

Свих рамене и извърнах очи. На бюрото му стоеше нескопосано изработена керамична статуетка, изобразяваща мъжки полов орган. Неволно се загледах в нея. Уолкот повдигна вежда:

— Знаете ли какво е това, господин Рансбърг?

— Май се сещам.

— Разбрахте ме погрешно — попитах дали знаете кой е авторът. Не? Името му е Вон Рей Боди. Творял е, докато е… работел. Статуетката е примитивна, но много експресивна, не мислите ли? Датирана е между тестикулите — 14 май 1959. Четвъртото… деяние на Боди е било на 16 май. Това е единственият оригинален фалос, който не е в частна колекция.

Вон Рей Боди беше сериен убиец и изнасилвач, когото бяха арестували в началото на шейсетте. Побиха ме тръпки, ала се престорих на заинтригуван:

— Сигурно представлява голяма рядкост, господин Уолкот.

— Шест жертви, шест фалоса. Пазя го за предстоящ търг. Очаквам цената да бъде шестцифрена. Ще предложа още една вещ — тениска, носена от Винсент Канарио по време на пътешествието му с Теранс Суон.

„Пътешествие“ беше евфемизъм за лудешкото бягство на Канарио, който беше отвлякъл четиринайсетгодишния Суон. При полицейската акция бяха загинали и похитителят, и жертвата.

— За колко може да се продаде? — поинтересувах се.

— Очаквам сума между единайсет и четиринайсет хиляди долара. По време на пътуването е носил няколко тениски, което подбива цената им.

— Жалко, че е имал толкова богат гардероб.

Уолкот печално кимна, после се втренчи в мен:

— Да не губим повече време. Покажете какво предлагате.

Сложих куфарчето върху бюрото и извадих маската.

Той я постави под някакво устройство — комбинация между лампа и лупа, включи светлината. Внимателно разгледа маската, като я обръщаше ту на една, ту на друга страна и с малка линийка правеше измервания. На два пъти вдигна глава да ме погледне, после отново се захващаше с работата си.

— Боята е скъпа, на маслена основа, неувредена от времето. Забележете наситеността на пигмента. Дупките за очите са широки колкото е необходимо. Зъбите от стъкло са монтирани в специални вдлъбнатини. Човекът, който е направил маската, господин Рансбърг, е бил майстор и не си е гледал работата през пръсти. Погледнете… — С нокътя си той повдигна отлепило се парченце. — Направена е чрез напластяване на платно и хартия… от такъв материал се изработват банкнотите. Това е една от причините маската да е в толкова добро състояние. И е доказателство, че предметът е оригинален.

— Предлагат ли се много фалшификати, господин Уолкот?

— Във всяка област, от която могат да се изкарат пари, гъмжи от измамници и фалшификатори. — Той се усмихна, пусна линийката обратно в чекмеджето. — Аз се облагодетелствам благодарение на тях.

Изгледах го учудено, после разбрах за какво намеква.

— Вашата помощ е неоценима за колекционерите, защото установявате автентичността на предметите, така ли?

— Да, доколкото ми позволяват познанията и опитът. — Тонът му подсказваше, че малцина притежават неговите качества.

— В такъв случай можете да определите цената на маската — подхвърлих, но забелязах, че той отново се взира в мен. Този път обаче явно си спомни нещо, защото се намръщи.

— Извинете, господин Рансбърг — промърмори и излезе.

Ръцете ме сърбяха да преровя чекмеджетата и да претърся шкафовете, но се страхувах да не ме наблюдават със скрита камера, затова само огледах полутъмното помещение. Не забелязах други вещи, съпътстващи смъртта.

Уолкот се върна, носеше голям плик. Взе маската, въздъхна и я върна в куфарчето:

— Наистина ли е ваша, сър? Или е собственост на някое полицейско управление.

За миг сърцето ми престана да бие.

— Не ви разбирам, господине.

— Няма нищо сложно. Не сте онзи, за когото се представяте.

Насилих се да дишам нормално, равнодушно подхвърлих:

— Нима? Кой съм тогава?

Уолкот се подсмихна, посочи плика:

— Наскоро попаднах на информация, която ми се стори интересна. Става въпрос за двама души, които си пъхат носа в моя бизнес. — Извади от плика страница от вестник и ми я показа. Снимката от церемонията по награждаването! — Изглежда, имате двойник в полицията на Мобил, господин Рансбърг. Може би е ваш брат близнак, а?

Мислено проклех глупавата фотография и се постарах да запазя присъствие на духа:

— Тук съм не като полицай, а за да направя известни проучвания.

Той присви тъмните си очи:

— Не съм нарушил закона. Моля да напуснете. Притеснявате ме.

— Така ли? Човек, който държи на бюрото си фалос, изработен от сериен убиец, едва ли е толкова чувствителен.

— Това е керамична фигурка, един вид произведение на изкуството. Освен това не колекционирам подобни предмети, а посреднича при продажбата им. Аз съм само скромен познавач, нищо повече. Все едно търгувам с редки пощенски марки. Или монети.

— С монети не се извършват убийства.

Уолкот подигравателно се усмихна:

— Ако не вярвате, че хора са загивали заради златни дублони, значи сте непоправимо наивен.

Извадих портфейла със значката си и го сложих на бюрото:

— Отворя ли го, в стаята ще има полицейски служител и разговорът ни ще придобие друга насока, господин Уолкот.

Усмивката му стана още по-нагла:

— Съмнявам се, тъй като не съм сторил нищо нередно. Трябва ли да телефонирам на моя адвокат и да го помоля да ви разясни това-онова?

— Няма причина адвокатът ви да е тук, освен ако не проявява интерес към колекциониране на странни вещи. Имам към вас скромна молба — да се върнем малко назад във времето.

— Не разбирам…

— Интересува ме колекцията на Марсдън Хекскамп, господине.

Той отиде до прозореца и се загледа в гъстата гора зад къщата. Когато се обърна към мен, очите му бяха безизразни:

— Няма такава колекция, сър. Съществуването й е мит.

— Интересно, че нещо, което не съществува, привлича толкова внимание.

Уолкот отново застана зад бюрото, поставяйки помежду ни бариера от полирано дърво:

— Мнозина са чували за пощенската марка „Алена камбана“. Някои твърдят, че я има, други, че изобщо не е съществувала. Ала това не пречи на филателистите да я търсят. — Замълча за миг, после добави: — Каквито и предмети да се колекционират, винаги се носи слух за вещ, чието съществуване е съмнително и при споменаването й ви побиват тръпки. Така любителите има за какво да си шепнат.

— Кой шепне за колекцията на Хекскамп?

Той се усмихна — зъбите му бяха като длета:

— Всички любители говорят за нея.

— Какво по-точно?

— Няма никакво значение; сбирката е само плод на въображението, докато някой не докаже обратното.

— Някой като вас, така ли?

— Дори аз не се наемам да направя подобна оценка.

— В такъв случай се налага да продължа проучванията. Насочете ме към прочут колекционер, господине. По възможност човек, който живее в нашия щат.

Уолкот завъртя цилиндричната си глава:

— Ако го сторя, ще се дискредитирам пред клиентите си и ще ги загубя.

— Приемам отговора като „може би“.

— Грешите. Категорично отказвам.

— Дайте ми имената на няколко души, които да използвам за препоръка; обещавам да не споменавам вашето. Никой няма да разбере кой ме е изпратил.

Той посочи часовника си:

— Съжалявам, сър. Времето за срещата ни изтече.

— Господин Уолкот, много е важно да науча…

— Търпението ми се изчерпва, сър. Предупреждавам, че ако до десет секунди не напуснете дома ми, ще телефонирам на моя адвокат.

Сложи ръка на слушалката и невъзмутимо ме изгледа. Нямаше с какво да го принудя да промени решението си. Предполагах, че счетоводството му е изрядно и че редовно плаща данъците си, за да си няма неприятности с властите.

Но как щеше да изглежда в очите на обществеността?

Прекарвах толкова време сред убийци, които избухваха в смях, когато ги арестуваха, сводници, които се гордееха, че пребиват белите робини, наркопласьори, които караха скъпи автомобили, тапицирани с кожи от норка, че понякога забравях доколко хората държат на общественото мнение. Грижливо поддържаната морава пред къщата на Уолкот, костюмът му, ушит по поръчка, изрядното му счетоводство говореха, че той не иска съседите му да научат за професията му на търговец със сувенири от кланици.

Наведох се, взех керамичния фалос. Уолкот се намръщи:

— Внимавайте, чупливо…

Подхвърлих фигурката и ловко я хванах.

— Няма да е зле да повикате адвоката си — казах. — Аз пък ще се свържа с местната полиция. Ще устроим празненство за представянето на „Уолкот — предмети за вашето хоби“.

— Какво сте намислили? — прошепна той.

— Щом местните ченгета разберат с какво се занимавате, новината скоро ще се разчуе. Ще ви хареса ли, като влезете в супермаркета, хората около вас да зашепнат: „Вижте, това е Джайлс Уолкот, търговецът на смърт.“ Готов ли сте за позора? Ами за опашките от откачени, които ще се извият пред вратата ви, за да получат възможност да помиришат тениската на Винсент Канарио? Боже, какъв цирк ще бъде!

Отново подхвърлих фигурката, която се удари в тавана. Наложи се да отскоча встрани, за да я спася да не се разбие на пода.

— Знаете ли какво ви липсва, господин Уолкот?

— Внимавайте, ще я изпуснете! Какво? — Капчици пот оросиха челото му. Замахнах, сякаш се канех отново да подхвърля керамичния фалос.

— Една от ония табелки.

— Каква… моля ви, оставете го… каква табелка?

— Табелка с надпис: „Чупи — купи!“

Той наведе глава, отдръпна ръка от телефона.

— Мисля, че ще се споразумеем, сър — избърбори. — Моля ви, оставете пениса ми.

От тук насетне всичко мина като по вода. Уолкот обеща да ме запознае с неговите клиенти. Възнамерявах да запазя псевдонима Карол Рансбърг, ала щях да се представям за богаташ, който отскоро се е запалил по колекционирането на вещи на серийни убийци. Тръгнах си, но преди да изляза, той ме спря:

— Един въпрос, господин Рансбърг. Сигурно сте взели на заем маската от склада за доказателства на полицията. Така ли е?

Обърнах се, за да види изражението ми. Ако беше добър психолог, щеше да разбере, че не лъжа.

— Грешите, господин Уолкот. Маската е моя собственост.

Дори след като вратата се затвори, усещах озадачения му поглед.