Колекционери на смърт

Седма глава

Не знам защо, но началникът на полицията Плакет държи в кабинета си голям глобус от онези, които се поставят на пода. Свят с размерите на плажна топка. Взирах се в синия Тихи океан и ми се щеше да бъда там. Плакет се беше настанил зад широкото си блестящо бюро и ме оглеждаше. Утринната мъгла още не се беше вдигнала и светът отвъд прозореца беше сивкав.

— Колко си висок, детектив Райдър?

— Ъъъ… метър и осемдесет и два сантиметра.

— А колко тежиш? Седемдесет и пет, осемдесет килограма ли?

— Нещо такова.

— Но си нападнал човек, висок… — Той направи справка в някакво писмо, разгърнато пред него. — … висок метър и петдесет и тежащ около петдесет килограма.

Писмото беше от управата на Канал 14 и беше пристигнало сутринта. Предположих, че началникът Плакет е разговарял най-малко един час по телефона с различни представители на тази медия.

— Сър — обади се Хари, който стоеше редом с мен, — мисля, че детектив Райдър беше предизвикан да…

Плакет вдигна ръка и го накара да замълчи, после продължи обвинителната си реч:

— Не само си го заплашил с физическо насилие, ами си осъществил заплахата.

— Не съм му направил нищо, само го хванах за ризата. Е, може би малко внезапно, но него и с пръст не съм го пипнал.

Плакет зачете пасаж от писмото:

— „Сграбчи го, вдигна го и го задържа така, докато лицето му почервеня.“

— На онзи шебек лицето по рождение си му е червено — намеси се Хари.

— Не се обаждай, Нотилъс!

— Слушам, сър.

— Вярно ли е написаното, детектив Райдър?

— Сър, ако изгледате видеозаписа, ще се уверите, че въпросният господин ме предизвика да…

Плакет запрати на бюрото писмото:

— Пет пари не давам какво ти е казал. Ти си ченге! Обсипвали са те с много по-злостни обиди, но си ги понасял.

Пъхнах ръце в джобовете си, наведох глава:

— Онзи ме хвана в лош момент.

Шефът отиде до прозореца, загледа се в колите по улицата и промърмори:

— За щастие от Канал 14 са готови да забравят случилото се. Наложи се да поискам услуга от хора, на които навремето съм услужвал, обещах да направим едно или друго. Ясна ли ти е картинката?

— Не много, сър.

— Длъжници сме им, задето няма да повдигнат обвинение срещу полицията. Или още по-лошо — да излъчат записа с просташкото ти поведение, което злепоставя цялата ни институция. Инцидентът се случва едва… едва три дни, след като ти е връчена наградата за полицай на годината. Едва ли трябва да ти казвам как ще ни насоли кметът, ако разбере какво е станало.

— Съжалявам, сър. — Не бях сигурен, че се разкайвам, но протоколът изискваше да го кажа.

— Мразя да съм длъжник на медиите, Райдър. Изтръпвам, като си помисля какво ще ми поискат в замяна. — Той се намръщи. — Докъде стигнахте със случая с мъртвата в мотела? Доколкото разбрах, именно този случай е предизвикал… хммм… пререканието с оператора.

— Оказа се костелив орех, но се надявам да…

— Нямате улики, така ли? Досега не сте се добрали до нищичко, а? Хубава работа! Очаквам резултати, детектив! Ти си нашият специалист.

Не отговорих веднага, после се чух да казвам:

— Работим по едно предположение, свързано с анонимно обаждане по телефона. Свързано е с изкуството.

— Солидна следа ли е?

— Само с това разполагаме в момен…

— Свободни сте!

— Изкуство ли? — промърмори партньорът ми, като излязохме от кабинета на Плакет (между другото, шефът гневно тресна вратата след нас). — Да не говориш за оная щуротия, дето я разправяше секретарката на адвоката?

— Говоря за стареца, който ми телефонира да попита дали в бунгалото сме намерили някакво произведение на изкуството.

— Откаченият ли?

— Не беше откачен, а по-скоро особняк. И не ме упреквай. Нима искаше да рапортуваме пред шефа с какви улики разполагаме в действителност? На практика те възлизат на ей това! — С палеца и показалеца си очертах една голяма нула.

— Имаш право, грознико-умнико. Ще се захвана с магазините за свещи. Представи си, че ненормалният е купил с кредитна карта петдесет свещи, после със същата карта си е напазарувал при цветаря. Мислиш ли, че може да е постъпил така?

Отидох в телефонната централа, където се записваха номерата на всички, свързали се с детективите. Оказа се, че „моят човек“ живее край магистралата за форт Морган от другата страна на залива. Името ми беше непознато, което не ме изненада. Пъхнах в джоба си листчето с адреса и се изнизах.

След около час излязох от магистралата и завих по изровен черен път, прорязващ гъсти шубраци. От двете страни бяха надвиснали клоните на високи борове. Изминах с колата още шейсетина метра, докато се озовах зад бунгало, боядисано в кремаво, чиито прозорци гледаха към залива. Изключих двигателя, автомобилът продължи по инерция и спря зад погребално черен пикап „Додж Рам“ с два декоративни накрайника на ауспуха като устройства за изстрелване на торпеда. На покрива имаше багажник, към който бяха прикрепени дълги пластмасови тръби, вероятно за рибарски пръти.

Огледах се и след като не забелязах нищо заплашително в пущинака, на пръсти заобиколих къщичката. На малката веранда имаше люлка, дървената седалка беше изтъркана от употреба. Откъм залива долиташе бръмчене на моторници. Чайки пищяха и кръжаха в небето. Водата се плискаше в дървените подпори на кей, простиращ се на около двайсет и пет метра навътре във водата.

Някой зад мен извика:

— Стой, не мърдай!

Застанах неподвижно:

— От полицията на Мобил съм. Търся…

— Шшт, синко Джим. Разпери ръце, като че летиш. Държа як револвер. Ако не слушаш, ще ти пробия в корема дупка, през която да хвърлиш котка.

Гласът беше на стареца, който ми се беше обадил сутринта, и когото мислено наричах „Художника“. Да му се не види, откъде се бе появил? От въздуха ли? Вдигнах ръце:

— Вижте какво, господине…

— Извади си с два пръста значката, синко. Посегнеш ли към оръжието, брой се за мъртъв.

Измъкнах значката и личната си карта и ги вдигнах високо.

— Редовен си — отсече онзи. — А сега — долу гащите! Да видим дали можеш да изпърдиш „Лунна река“.

— Какво?!

Обърнах се и се озовах лице в лице с човек на възраст между шейсет и пет-седемдесет години, среден на ръст, слаб, но с малко коремче. Очите му, надничащи изпод широкополата шапка, бяха с цвят на олово. Носеше карирана риза с къси ръкави, ръцете му бяха още по-загорели от лицето. Очилата му се кандилкаха на жълт шнур, провесен на шията му. Бежовият му панталон беше изпръскан с боя, маратонките му бяха на прага на издъхването. Облягаше се на едно дърво, скръстил ръце. Не беше въоръжен.

Почервенях от срам и от гняв, забравих всякаква учтивост и също заговорих на „ти“:

— В пикапа ли беше?

— Чух колата ти и набързо се вмъкнах в кабината. Ако беше по-умен, първо там щеше да погледнеш. — Той поклати глава. — Има още много да учиш, синко.

— Какво ще кажеш първо да науча името ти, а?

— Казвам се Джейкъб Уилоу и съм бивш служител от щатската полиция на Алабама. Тръгвай с мен, Райдър. Като те гледам, едно питие ще ти дойде добре.

Влязохме в дървената къщичка. Уилоу отиде в кухнята, аз останах в дневната — приятно и просторно помещение, в дъното на което беше обособена трапезария. Разгледах книгите на полицата — имаше няколко енциклопедии за риболов и яхти, около дузина биографии, но повечето томчета бяха романи, написани по действителни криминални случаи. Дебела папка беше облегната на „Пълна лудост“ — творбата на Винсент Буглиоси за убийствата, извършвани от сектата на Мансън. Уилоу се появи отново — носеше две чаши с лимонада.

— Сядай! — Посочи ми канапето, пред което имаше ниска масичка. — Не чакай да се правя на любезен домакин. — Подаде ми едната чаша, повдигна прошарената си вежда. — Дошъл си, защото някакъв дърт глупак ти се обади по телефона във връзка с едно убийство в мотел, така ли? Обаче изчака няколко дни, преди да си направиш труда да ме намериш. Толкова ли нямате за какво да се хванете, детектив? Май наистина сте в задънена улица, а?

— Предлагам аз да задавам въпросите — казах, и то сравнително любезно, макар още да ме беше яд на дъртия глупак, задето ми беше устроил засада.

Той ме изгледа, после кимна:

— Бива. Първо обаче да ти се представя…

Седна на стола от другата страна на масичката и заразказва. Научих, че е шейсет и осем годишен и че е работил в щатската полиция на Алабама двайсет и пет години — седем като патрулен полицай, а останалите като детектив. Така и не му предложили канцеларска работа, защото знаели, че няма да приеме. Празненството по, случай пенсионирането му било преди дванайсет години и той си тръгнал трийсет минути след началото.

„Представянето“ му отне три минути и той ми даде знак, че е приключил, като стана и се заразхожда напред-назад. Покашлях се:

— Изкуството, господин Уилоу. Спомняш ли си тази думичка? Именно затова съм тук. Обаче нито веднъж не я спомена.

— Първо трябваше да ти се представя. Важно е.

— Е, вече го направи. Давай по същество.

— По новините съобщиха, че убитата проститутка е била заобиколена от свещи. Исках да разбера дали е имало и нещо, свързано с изкуството.

— Не съм длъжен да ти отговарям. Въпреки това ще ти кажа, че в бунгалото не намерихме нищо, което да прилича на произведение на изкуството.

— Сигурен ли си?

— Най-добрият криминалист от щатската лаборатория извърши огледа на стаята. Повтарям, нямаше нищичко, свързано с някаква форма на изкуството. — Премълчах за странната пратка, която беше попаднала в ръцете на Лидия Барстоу, защото още смятах, че става въпрос за съвпадение. — Ще ми обясниш ли по каква причина си така обсебен тази идея?

С бавни стъпки Уилоу отиде до прозореца, загледа се в залива. Малко ято пеликани прелетяха над кея.

— От години чакам нещо подобно да се случи — промърмори той.

— Мъртва проститутка по някакъв начин да бъде свързана с произведение на изкуството ли?

— Не. Марсдън Хекскамп да се появи отново.

Името ми беше познато, но много смътно, като избледняла записка върху стар календар.

— Хекскамп… Не беше ли серийният убиец, който се е подвизавал през шейсетте?

Уилоу се обърна, приближи се до полицата, взе голямата папка, извади от нея друга, съдържаща изрезки от вестници:

— Чух по новините, че в мотелското бунгало е имало свещи. Първата жертва на Хекскамп беше проститутка. Оставил беше свещи в стаята й.

— Кога е било това?

— На 17 юли 1969 година.

Изгледах го озадачено:

— Този Хекскамп… нима още е жив?

— Беше застрелян на 14 май 1972 година.

Едва се въздържах да не забеля очи:

— Май е било доста отдавна, колега. Оттогава е израснало цяло ново поколение. Мисля, че вече е без зна…

Той ми подхвърли папката:

— Капка от отровата на миналото, детектив — изрезки от вестници от времето на Хекскамп.

От учтивост прегледах няколко дописки, повечето от които бяха придружени със снимки. Въпреки че в заглавията се повтаряха думи като „маниак“ и „извратен“, Хекскамп изглеждаше безобиден като манекен на детския отдел на „Гап“. Последното заглавие, написано с огромни букви, гласеше: Загадъчна „плачеща“ жена убива Хекскамп и се самоубива в съдебната зала.

— Доколкото виждам, материалите се базират повече на предположения отколкото на факти — промърморих. — Накратко, наблягат на сензацията. Май този Хекскамп и последователите му наистина са били откачени.

— В дописките само се намеква за лудостта му. Истината е, че той е убивал жертвите си бавно и с удоволствие. Твърдеше, че провежда изследване на сетния миг от живота, на върховната красота. Същият този садист беше светски лъв, охотно приеман във висшето общество, защото бе очарователен и начетен, отгоре на всичко беше завършил световноизвестна академия по изобразително изкуство в Париж. Някой ми каза, че е бил единственият американец, който е получил стипендия за следването си в престижното учебно заведение. Притежаваше ум като бръснач и огромно самочувствие. За съжаление обаятелността и красотата му също бяха невероятни. Привличаше и жените, и мъжете, както пламъкът привлича нощните пеперуди. Само че под прекрасната външност се криеше адско изчадие.

— Ясно. На такива хора, които за съжаление не са малко, им казват „социопати“.

— Вестникарските драскачи нямаха представа за язвата в съзнанието на изверга, детектив. Нито за въздействието му върху околните. Въздействие, което може да е смъртоносно дори сега.

— Марсдън Хекскамп отдавна е изгнил в гроба. Не виждам как един скелет може да оказва смъртна заплаха.

Уилоу тежко въздъхна, прокара длани по страните си:

— Носи се слух, че той е водил нещо като дневник, в който е описвал деянията си и е записвал мислите си. Нещо като представителен подбор от произведенията на художник. Визуален синтез на размислите му върху… смъртта. Говори се, че този дневник е запазен, и се предава от ръка на ръка в много тесен кръг от хора, които благоговеят пред посланието му. Както вече споменах, това са само слухове, въпросът не се обсъжда публично. — Той въздъхна, облегна се назад. — Няма доказателства за съществуването на тази „творба“.

— Очевидно хората вярват, че я има. А вие?

— Чувал съм някои да твърдят, че притежават части от неговата „колекция“.

— Много често около убийците-психопати възникват легенди, господин Уилоу. Спомнете си Джак Изкормвача.

— Или пък Джеси Джеймс, който се е обърнал против обществото, което не го е разбирало. Допринася за мистиката, създава тръпка.

— Знам. Но знам и нещо повече за онези хора. Бяха и са… заразени от отровата, ала не и склонни към преувеличаване.

— За кого говориш?

— За колекционерите на вещи на серийни убийци.

Имах известен опит с подобни типове. Докато следвах, няколко пъти смених специалността си, накрая се записах във факултета по психология на Алабамския университет; по време на обучението посетих доста затвори и психиатрични клиники в южните щати и разговарях с някои от най-ужасяващите психопати и социопати на планетата. Почти всеки имаше „клуб на почитателите“ — извратени мъже и жени, които водеха оживена кореспонденция с прочутите убийци и колекционираха техни вещи.

— И аз познавам неколцина — признах. — Например един събираше записките на затворници-психопати. Една жена пък предлагаше брак на всеки ненормалник, който й изпратеше нещо негово. Бяха жалки хорица. С болни съзнания, но иначе безобидни.

Уилоу кимна:

— Да, повечето са такива. Има и друга пасмина — също са с болни мозъци, но разполагат със средства и могат да си позволят да колекционират „по-екзотични“ и скъпи сувенири.

— Какви например? Детското столче на Дейвид Берковиц ли?

— Вещи от местопрестъплението. Или оръжия на убийството. Окървавен чук. Въже. Най-търсените артикули са дрехите. Още по-ценни са, ако вонят на лайна, защото жертвата се е изпуснала в момента на смъртта.

Изгледах го:

— Не се майтапиш, нали?

— Де да бях.

Спомних си рутинната процедура на всяко местопрестъпление — всичко се прибираше в пликове, надписваше се и се заключваше в помещението за веществени доказателства.

— Почти невъзможно е да се добереш до такива „сувенири“ — отбелязах.

Уилоу кисело се усмихна:

— Именно затова са толкова ценни.

— По какъв начин стигат до колекционерите?

— След приключване на съдебното дело веществените доказателства би трябвало да се съхраняват в специален склад. Любителите на сувенири плащат добре и… вещите изчезват.

Погледнах часовника си — вече бях изгубил два часа. Обратното пътуване до Мобил щеше да отнеме още час. Изправих се, благодарих за гостоприемството, поразкърших се и излязох от бунгалото. Уилоу ме изпрати до колата, изчака да се кача. Преди да затворя вратата, той се надвеси в купето — очевидно нямаше да ме пусне, без да чуе коментара ми. Реших да кажа истината:

— Не знам как да завърша разговора ни, колега. Научих доста интересни подробности.

Той се намръщи:

— Хората казват за някого, че е интересен, за да не го нарекат „откачен“.

Включих двигателя:

— Не подценявам информацията, която ми даде. Не можех да сторя друго, освен да те изслушам. Бил си детектив. Как би постъпил на мое място?

— Щях да се постарая да съм непредубеден. — Той тресна вратата на колата.

Малко по-нататък по пътя спрях и се обадих в службата. Нямаше нищо ново във връзка с мъртвата в мотела. Хари беше ударил на камък при издирването на магазина, от който са били купени свещите, което изобщо не го изненадвало, защото „във всеки четвърти магазин по света се продават проклетите восъчни щуротии“.

Излязох на магистралата и се насочих към спирката на ферибота — прекарах колата по рампата миг преди да я вдигнат. Фериботът пътуваше между форт Морган и остров Дофин, прекосявайки мястото, на което се е състояла прочутата битка за залива Мобил. Останки от жестокото сражение още лежаха на дъното; въпреки горещината колкото и пъти да прекосявах тези води, винаги ме побиваха тръпки.

Преминаването на залива има и друго значение за мен. Преди три години, дълго след като Джереми беше убил баща ни с ловджийски нож, намерих оръжието в мазето на старата ни къща. Пъхнах го под ризата си и се качих на ферибота, а когато навлязохме в дълбоки води, го хвърлих през борда — мислех си, че сред океана, видял толкова насилие, още едно свидетелство за ужасно деяние няма да бъде забелязано. От този миг насетне се почувствах по-добре… някак пречистен.

Насън съм хвърлял този нож поне сто пъти.

Тъй като пристанището се намираше на около два километра от дома ми, реших да хапна нещо, преди да разкажа на Хари странната история на Марсдън Хекскамп. Щом завих по алеята, видях пред къщата непозната бяла кола. Някой седеше до масичката за пикник под наколното ми жилище и се взираше в синевата на океана. Очертанията на тялото ми бяха познати.

Ейва! Беше се върнала!

Тя се обърна, като чу скърцането на чакъла под гумите на колата ми. Радостта ми помръкна — по изражението й разбрах, че не е искала да се срещне с мен. Колебливо ми махна, което потвърди предположението ми. Слязох, приближих се до масичката.

— Мислех, че си във форт Уейн — подхвърлих.

— Върнах се да уредя това-онова. Ще дам под наем къщата, докато… реша какво да я правя. Наех апартамент във форт Уейн. Ще ти хареса, Карсън. Малък е, но има големи прозорци и е много светъл. Намира се точно до парка Лейксайд…

Говореше забързано и прекалено жизнерадостно, все едно всичко помежду ни беше като преди.

— Нямаше да ми се обадиш, нали? — прекъснах я.

Тя затвори очи:

— Не и докато с теб…

— Какво? Докато сме в процес на раздяла ли? Или временно сме прекъснали връзката ни. Какви са отношенията ни? Обясни ми, ако обичаш.

По страната й се стече сълза. Щеше ми се да я бръсна с пръст, да усетя топлината на лицето й, допира на косата й. Не бях изпитвал подобно чувство към която и да било жена; усещах се, сякаш се намирам в чужда страна и никой не ме е научил на тайния й език. Въпреки това дълбоко в себе си се чувствах предаден, задето Ейва беше взела сама решение за нещо, което засягаше и двама ни.

— Не разбирам смисъла, Ейва — промълвих.

— Може би няма смисъл. Поне засега.

— Знам, че в съзнанието ти са запечатани ужасни преживявания. Ще избледнеят, но след време.

— Образите не избледняват, Карсън. Напротив, стават по-ярки. Страхувам се.

— Един луд се беше вманиачил по теб. В това се състои ролята ти в трагедията. Съдбата те избра и не можеш да промениш случилото се. Без значение колко бързо и надалеч ще… — Не довърших фразата, но вече беше късно.

— Щеше да кажеш „избягаш“, нали? Без значение колко бързо и далеч ще избягам.

— Остави, няма значение.

— Напротив, има.

Пъхнах ръце в джобовете си и се загледах във вълните, които се плисваха в брега и се връщаха обратно.

— Не е важно — измънках.

— Не се дръж така покровителствено. Кажи ми истината. — В гласа й зазвучаха гневни нотки.

Щом толкова настояваше, щях да й го кажа в очите.

— Днес си тук, утре те няма. На това му казвам „бягство“.

— Много си бездушен, Карсън.

Гневът като с бургия задълба стомаха ми:

— Мен ли наричаш бездушен? Бездушно е да ми съобщиш, че напускаш града и ме изоставяш, след като вече си го решила. Бездушно е да идваш тук, когато смяташ, че няма да ме завариш. — Думите се заизливаха от устата ми, подтиквани от усещането за безсилие, което ме гнетеше през изминалите три дни. — Ще ме осветлиш ли какво имаше помежду ни, Ейва? Малка сексуална игричка ли? Десетмесечна ваканция? А може би след като се отказа от алкохола, ти изглеждам различен. „Здравейте, казвам се Карсън Райдър. Щеше ми се да се запознаете с приятелката ми Ейва Даванъл, обаче тя изтрезня и избяга.“

Искаше ми се да предизвикам у нея силен гняв, вулканично изригване на чувства, чрез които тя да разголи душата си, да ми помогне да разбера причината за внезапното й решение. Ала тя само се загледа в океана. Очите й бяха по-зелени от влажни смарагди.

— Тръгвам си — прошепна. Машинално повдигна треперещите си ръце, понечи да ги протегне към мен, да ме прегърне, да ме притисне към себе си. Може би изпитваше необходимост от разбиране или само от утеха.

Не извадих ръце от джобовете си и се обърнах към водата, сякаш кротките вълни бяха много по-интересни. Ейва заплака; заслушах се в стъпките й, които се отдалечаваха, чух как се затвори на колата. Обърнах се едва когато автомобилът вече се отдалечаваше.

— Защо дойде? — извиках. — Само да погледаш водата ли?

След миг заглъхна дори шумът от двигателя на колата й.