Колекционери на смърт

Трийсет и седма глава

— Екс-ком? Марсден Екском? — Плесна се по кльощавото бедро и продължи да се смее толкова силно, че се задави. Отстъпих назад, за да направя място на Данбъри; Бог знае какво очаквах от нея — да задава въпроси или да приложи изкуствено дишане. Тя каза нещо, после подаде на Бадение фотография на Хекскамп, заснета по време на съдебния процес, тоест три години след като той е напуснал Франция. Старецът кимна:

— Oui, Екском.

— Попитай го за творчеството на Марсдън — подсказах.

Данбъри се подчини. Бадение разпери палеца и показалеца си така, че между тях остана около сантиметър разстояние, и каза нещо. Тя зададе още няколко въпроса, старецът пак се разсмя, но по-кротко, и се престори, че пуска нещо устата си.

— Ти май забрави да превеждаш! — изсумтях.

— Нашият домакин каза, че помни господин Хекскамп, защото лично му е преподавал.

— И?

— Добави, че талантът на този Екском бил ей толкова. — Тя повтори жеста на Бадение. — И още, че американецът бил очарователен младеж, който се мислел за неразбран гений. Подозирал го, че вечер се прибира вкъщи и яде буболечки.

— Май нашият Марсдън не се е приспособил към живота в тази страна. Помъчи се да изкопчиш нещо за душевното му състояние.

Данбъри заговори като картечница. Свикнал бях да наблюдавам реакциите на човека, когото разпитвам. Тъй като сега нямах тази възможност, се заслушах в гласа на Данбъри, напомнящ ромоленето на планински поток.

— Ceci est fini! — извика някой. Вратата зад нас се отвори, госпожица Мими влезе в стаята, тракането на високите й токове по дървения под бе като изстрели. — Fini! — Тя плесна с ръце, каза нещо на Данбъри.

— Изритва ни като мръсни котета — промърмори спътницата ми. — Смята, че присъствието ни изтощава господин брат й.

Вдигнах два пръста:

— Моля ви, мадмоазел, само още две минути.

Тя скръсти ръце на гърдите си и изграчи:

— Non!

Дотолкова разбирах френски. Симпатичната госпожица сигурно реши, че не съм я разбрал, затова повтори думата.

Обърнах се към Бадение и посочих масичката:

— Да изиграем още една партия, а?

Очите му радостно проблеснаха.

— Non, non, non! — Проклетницата ме хвана под ръка и се опита да ме изведе от стаята.

Старецът я повика. Мими се вцепени, обърна се към него. Той погледна към вратата:

— Partir la chambre.

Госпожицата ме изгледа кръвнишки, гневно процеди няколко думи на френски — гласът й не беше като ромолене на поток, а като камъни, запратени в главата ми.

— Ще се върне след десет минути — предупреди ме Данбъри. — Побързай.

Домакинът пренареди „фигурите“, добави тирбушон и черупка от охлюв. Увери се, че под плота няма друг паяк, направи ход с бялото перо. Преместих срещу него моето кабарче. Старецът изсумтя.

— Не го ядосвай. Загуби партията, но играй поне няколко минути.

— Задавай му въпроси — наредих. — И му налей още вино.

Старецът наостри уши:

— Vin? — Очите му заблестяха, когато Данбъри отново напълни чашата му. Почука с пръст по стъклото, ухили се, каза нещо.

— Мамка му! — изпъшка тя.

— Какво?

— Иска да пуша гадната лула.

— Направи го. Бас държа, че в скаутската организация не са ви учили как да палите лула, но сигурно ще се справиш.

Данбъри с отвращение захапа мундщука, драсна клечка кибрит, неволно вдъхна дима, задави се, потекоха й сълзи.

— Райски аромат, друг път! — изпъшка. — Вкусът е като на препечена фъшкия. — Когато тютюнът се разпали, тя доближи лулата до лицето на Бадение, който жадно вдиша дима и блажено въздъхна:

— Ah, l’odeur de ciel!

Продължихме партията шах. Докато се опитвахме взаимно да се надхитрим, Данбъри непрекъснато разпитваше противника ми и бързо превеждаше отговорите му. Изчакваше, докато старецът обмисляше следващия си ход, после пак подхващаше разпита; издебваше той да ми вземе фигура и му задаваше най-трудните въпроси, защото тъкмо тогава ставаше най-словоохотлив. Накратко, с безпогрешната си интуиция на репортер беше избрала най-правилната стратегия.

Слушах я, формулирах моите въпроси и същевременно се опитвах да не загубя прекалено бързо, преди да сме стигнали до най-важните отговори. По едно време ми хрумна, че с нея сме в състоянието, което понякога изпадахме двамата с Хари — предугаждахме мислите си, всеки от нас предварително знаеше как ще реагира другият.

Направих ход с капачка за химикалка, Данбъри продължи да превежда:

— Според него творбите на Хекскамп се характеризирали с примитивна жизненост, ала не притежавал талант за живописец. От него щяло да излезе само добър илюстратор, обаче не осъзнавал истината и твърдял, че всички, които го критикуват, му завиждат за дарбата.

Бадение плени капачката ми с неговата солница. Данбъри неуморно превеждаше:

— Мислел се за плейбой. Но и в това отношение се самозаблуждавал. Бил… ъъъ…

Старецът се изкиска, като забеляза смущението й, с палеца и показалеца си направи окръжност, пъхна в нея другия си показалец. Пискливо се изкикоти, обясни нещо.

— Превеждай, Данбъри!

— Хекскамп бил роб на… ъъъ… оная си работа. Обичал да се представя като голям мъжкар, но в действителност му харесвало жените да го командват.

— Откъде Бадение знае тези подробности?

Тя преведе, старецът каза няколко думи, една от които беше „парии“, няколко пъти сви и разтвори пръсти.

— В Париж всички клюкарстват, така ли? — подхвърлих колебливо.

Данбъри се ухили:

— Брей, започваш да разбираш френски!

Бадение направи ход с кутийка кибрит, заместваща коня, препречих му пътя с моята пипета. Той прошепна „merde“, взе пипетата с неговата тапа и произнесе още няколко изречения.

— Казва, че чарът и красивото лице на Хекскамп привличали жените както пламъкът привлича нощните пеперуди. И също като пеперудите жените винаги изгаряли.

— Хекскамп ли е бил виновникът? — попитах.

— Vin! — пискливо изрече дядката.

Данбъри пъргаво изтича да вземе бутилката и напълни чашата му, без да престане да превежда.

— Не. Друга жена. Позволявала на новодошлите да останат няколко дни, колкото той да се позабавлява с тях, после ги прогонвала. Хекскамп изцяло бил под властта й, готов бил да изгори в огъня й. Тя ту го ласкаела, ту го отблъсквала, с което още повече разпалвала страстта му… — Данбъри се вцепени, наклони глава: — Асансьорът се качва. Мими се връща, макар че още не са изминали десет минути.

— Може би при метричната система минутите са по-къси. Попитай го коя е била тази жена.

„Фигурите“ ми бързо изчезваха. Старецът продължаваше да отговаря на въпросите на Данбъри, а тя да превежда:

— Била от обкръжението на Хекскамп. Повечето негови приятелки (и малцината му приятели) били от студентските среди, други — обичайните парижки бездомници. Идвали като цигански табуни, гледали да откраднат каквото могат и се разпръсвали като сухи есенни листа.

— Как се е казвала?

Парирах противника си, като спрях неговото парченце хляб с моето стъкло от ръчен часовник. Той изсумтя, мълниеносно премести от другия край на масичката капачка за бутилка и я пусна върху стъклото. Закиска се пискливо, размаха показалеца си, изкривен от ревматизма, и възкликна:

— Echec!

— Проклетата капачка — измърморих. — Не предвидих този ход.

Данбъри се обърна към вратата и наостри уши:

— Чувам стъпки. Госпожицата се връща.

Попитай го за името на жената! Много е важно!

Преди тя да отвори уста, госпожица Мими влезе, по-точно нахлу като разярена амазонка. Хвана ни под ръка и с изненадваща сила ни повлече към вратата. Масичката се преобърна, виното се разплиска на пода. Данбъри извика:

— Как се казваше онази жена? Жената на Хекскамп?

Ала Бадение се взираше в пода, може би планираше следващата партия шах. Гневната Мими ни изведе в преддверието. Вратата на стаичката се тресна, звукът беше като внезапен изстрел. Госпожицата посочи с пръст входната врата:

— Вън!

— Последен въпрос, una questionne — примолих се, ала лицето й остана безизразно като маска. Тя отвори вратата и отсече:

— Non!

— Била си там, нали? — възкликнах. — В академията. Сигурен съм, че по един или друг начин винаги си се грижила за брат си!

Данбъри преведе. Госпожица Бадение се втренчи в мен. Видях страх в очите й.

— Била си там, Мими — продължих настойчиво. — Изражението ти те издаде. Кажи й истината, Данбъри. Прекосили сме океана, защото някой избива хора и не знаем причината…

Ала вратата на апартамента се хлопна. Сградата утихна като гробница.

— Мисля, че вече не сме желани тук — промълви Данбъри.

Бавно тръгнахме по коридора. Джуджето, което управляваше асансьора, беше изчезнало. На столчето му беше оставена книжна кесия. Отворих я — вътре имаше кроасан и бяла балетна пантофка. След няколко колебливи опита (и едно стремглаво спускане надолу) някак си принудих асансьора да ни свали до партера.

Излязохме на улицата.

— А сега накъде, Данбъри? — попитах.

— Трябва да се срещнеш с местните ченгета, за да оправдаеш парите за пътуването.

Свих рамене:

— Защо не? Плакет ще бъде доволен, също и счетоводителите. И без това нямаме друга работа.

Тя извади бележника си, прегледа записките и вдигна ръка; след секунди пред нас спря такси.