Колекционери на смърт

Петдесет и втора глава

Джейкъб Уилоу слезе от пикапа, обувките му затънаха в пясъка. Колата на Райдър я нямаше нито на алеята, нито под къщата. Бившият детектив се качи на верандата. Почука на входната врата, обърна се и се огледа. На „улицата“ имаше три къщи, след които започваше рехава гора. Едната постройка беше голяма и луксозна, къщите на Райдър и на другите му съседи бяха далеч по-скромни. Това не им пречеше да струват майка си и баща си заради местоположението на брега на океана. Задънената улица означаваше, че по нея минават само колите на обитателите на трите къщи. Накратко, мястото беше спокойно и уединено, истинско райско кътче.

Уилоу отново почука. И този път никой не отвори вратата. Той слезе по стълбите, прекоси разстоянието под къщата. Заобиколи масичките за чистене на риба и за пикник, също и каяка. Излезе от другата страна и погледна към терасата. От единия прозорец — може би на кухнята, струеше светлина. Уилоу пак се мушна под къщата, ослуша се, но не чу нито стъпки, нито звук от телевизор или радио. Върна се при пикапа и взе мобилния си телефон, за да позвъни на Райдър, ала си спомни предупреждението му, че линията трябва да е свободна, защото очаквал важно съобщение.

Въздъхна, хвърли телефона обратно на седалката. Понечи да седне зад волана, но си помисли: „Какво съм се разбързал? Може Райдър да е отскочил до магазина.“

Затвори вратата на пикапа и тръгна към стъпалата пред притихналата къща. Сложи си тъмните очила, придърпа на челото си широкополата шапка и седна под палещото слънце; умираше за още една цигара.

Чух как шофьорът на колата, която мина по алеята към къщата ми, изключи двигателя. Дизелов двигател… Помъчих се да си спомня кой мой познат кара автомобил с дизелово гориво.

Уилоу! Пикапът му „Додж Рам“ беше на дизел. При последния ни разговор преди около час му казах, че няма да мърдам от къщи, защото чакам да ми съобщят важна информация. Възможно ли беше да го е обзело лошо предчувствие, да е взел ферибота и сега да е тук, на острова?

Нямаше да се учудя, ако е послушал интуицията си.

За миг се обнадеждих, после ме обзе още по-силно отчаяние. Въпреки че Уилоу се намираше на петнайсетина метра от мен, нямаше как да го известя къде съм. Отгоре на всичко Лидия щеше да се върне всеки момент; Бог знае какво можеше да се случи, ако тя познаеше стария детектив.

Дълбоко замразената глава на Рубин Койл, намираща се на сантиметри от коленете ми, подигравателно се взираше в мен.

Уилоу се изправи и се протегна. Нямаше смисъл да виси тук, Райдър вероятно беше отишъл в Мобил. Погледна към океана и забеляза нещо да се движи успоредно с брега на петнайсетина метра навътре. Мушна се под къщата, излезе от другата страна и застана до водата, като понамести тъмните си очила.

Едва сега видя гръбната перка на малка акула, която плуваше в плитчините между брега и пясъчните наноси и гълташе малките рибки. Хрумна му, че тези морски хищници са вечно гладни, сякаш са „програмирани“ да се тъпчат непрекъснато. Погледа, докато акулата изчезна в по-дълбоки води… или се притаи сред наносите, за да дебне нови жертви.

После нахлупи шапката си, за да не я отнесе внезапно усилилия се вятър, и тръгна обратно към пикапа. Докато се изкачваше по дюната, чу хрускането на пясък и раковини под колелата на някаква кола. Вдигна глава с надеждата, че Райдър се връща, но видя някакъв син джип, шофиран от жена. Тя любопитно го изгледа, после приятелски му махна. Той също вдигна ръка за поздрав и загледа непознатата, която спря джипа пред съседната къща, слезе и с грациозността на пантера се запъти към стълбите.

Лидия влетя в дневната; веднага забелязах, че е намръщена като тъмен облак. Изгледа ме злобно, отиде в кухненския бокс и взе да ровичка в чекмеджетата. Ядосано хвърли едно, на пода се раздрънчаха прибори за храна. Тя се върна с дълъг нож за обезкостяване на риба, клекна до мен, дръпна лепенката от устата ми и притисна острието до шията ми:

— Около къщата ти обикаля някакъв човек. Не му видях лицето, но ми се стори, че е възрастен. Кара черен пикап. Кой е този тип?

Черен пикап! Значи наистина беше Уилоу. Ала тя не го беше познала.

— Не знам — избърборих.

Лидия допря ножа до вратната ми вена:

— Не ме лъжи! Кой е този, мамка му?

— Може да е… клиент.

— Клиент ли? За какво?

— Ами… в свободното си време водя туристи на риболов. Понякога местните хора ме препоръчват. Виж дали върху колата му има приспособления за поставяне на рибарски пръчки.

Тя скочи и погледна през прозореца, после се обърна към мен:

— Не знам как изглеждат тези приспособления. Приличат ли на тръби? — Отново погледна навън и видимо се успокои — визуалната входяща информация отговаряше на онова, което й бе казано. — Изглежда неспокоен, май се кани са си тръгне. Този клиент ще го изпуснеш, Райдър. — Изсмя се, мина край мен, размаха ножа пред очите ми и отиде в кухненския бокс.

Джейкъб Уилоу се качи в пикапа, понечи да завърти ключа за двигателя. Хрумна му, че има много време, докато фериботът потегли обратно към форт Морган; можеше да отиде до прочутия аквариум на острова, а на връщане да провери дали Райдър се е прибрал. За всеки случай щеше да му остави бележка. Взе от жабката бележник и химикалка и написа:

Слезе от колата, изкачи стъпалата към къщата, помъчи се да пъхне бележката между вратата и рамката, само че те плътно прилягаха една към друга. Той хвана валчестата дръжка, опитвайки се да поразшири процепа. Дръжката се завъртя. Очите му се разшириха от изненада — вратата не беше заключена.

Той я открехна, надникна в прохладната дневна, огледа се. Бялото ленено сако на Райдър беше преметнато на облегалката на един стол. Отдолу висяха някакви каишки.

„Какво пък, ще погледна — каза си Уилоу. Пристъпи в стаята, вдигна сакото. Отдолу беше кобурът със служебния пистолет на Райдър. — Да му се не види, кое ченге излиза без оръжието си?“

Самият той не мърдаше никъде без малкия револвер, който носеше в кобур, прикрепен към глезена си — тежеше само петстотин грама и не затрудняваше движенията му. Този случай изглеждаше прекалено странен и човек трябваше да е подготвен. Лудите бяха непредсказуеми.

Излезе на верандата. Представи си как Райдър слиза по стъпалата, качва се в колата и потегля на някъде. Обаче не взима оръжието си. Защо?

Обърна се към съседната къща, в която преди малко беше влязла непознатата, вероятно някаква курортистка. Забеляза леки вдлъбнатини в пясъка между двете постройки. По разстоянието помежду им прецени, че са отпечатъци от стъпки.

Вятърът откъм залива ту се усилваше, ту стихваше. Уилоу се запита колко ли време е необходимо да се запълнят вдлъбнатините при този вятър. Позамисли се, после се върна при пикапа. Беше пристигнал преди четвърт час, а следите му започваха да се заличават. Отново се загледа в отпечатъците между къщите. Бяха отпреди максимум деветдесет минути, иначе вече щяха да са изчезнали.

Хрумна му, че ако жената не е курортистка, а живее тук, може би е приятелка на Райдър и той е изтичал до дома й, за да й каже нещо важно. Може би…

Въпроси, въпроси… прекалено много „може би“.

Уилоу мразеше въпросите и неизвестността.

Побутна назад шапката си и последва дирята в пясъка.

Чух скърцането на пясък и раковини — някой приближаваше къщата. Лидия изтича до прозореца:

— Онзи дъртак идва насам. Сигурно ще ме пита дали не съм те виждала. — Усмихна се престорено и заговори като празноглава лигла: „Ах, скъпи господине, разминахте се с господин Райдър! Той отиде в Бирмингам при свой болен приятел.“ Знаеш ли, хрумна ми нещо. Ще се отървем от стареца, после ще те отведа на места, за които не си подозирал, че съществуват.

Стъпките стихнаха, сякаш Уилоу бе спрял да огледа къщата.

После ги чух отново, този път бяха по-близо.

Представих си какво ще се случи. Лидия отваря вратата, Уилоу е на площадката отвън. Ще го познае ли? Кога го е виждала за последен път? Какво ще направи той? Ще разбере ли коя е? А може би изобщо не я познава, защото преди трийсет години буквално се е изпарила…

По стълбището проехтяха стъпки. Лидия просъска:

— Онзи се качва, Райдър. Не мърдай от тук, ей сега се връщам. Не бой се, ще имам достатъчно време да се позабавляваме, преди да взема ферибота. — Кимна към отсечената глава и съучастнически ми намигна: — Прави компания на Рубин, докато се отърва от дъртия глупак.

Напрегнах сили и с коляно побутнах ужасяващото нещо — беше твърдо като топка за боулинг.

На вратата се почука.

Трескаво размишлявах. Знаех, че ако пропусна тази възможност да се спася, с мен е свършено. Изведнъж си спомних как съзнанието на Лидия се „изключваше“, когато тя се изправяше пред нещо неочаквано — в психологията тази реакция се нарича „дисоциация“. Запитах се дали мисловният й апарат ще престане да действа за няколко секунди, ако Уилоу внезапно изникне пред очите й.

Тя се провикна:

— Един момент, ако обичате.

Погледнах отсечената глава, очите ми се прехвърлиха върху гладкия под. Лидия се обърна да провери дали съм скрит от погледа на човека, който ще застане на прага. После затъкна ножа в колана на джинсите си и го прикри с блузата. Измина краткото разстояние до вратата.

Отвори я.

Дълбоко си поех въздух, събрах цялата си сила и с колене леко побутнах главата на Рубин Койл.

Джейкъб Уилоу притисна шапката си, за да не я отнесе вятърът. Вратата се отвори. Той кимна. Жената се усмихна:

— Какво оби…

Изведнъж млъкна. В мига, в който погледна новодошлия, лицето й стана безизразно като на статуя.

— Добре ли сте, госпожо? — избърбори Уилоу, стреснат от необяснимото й поведение. Хрумна му, че я е виждал някъде, което също беше странно.

След миг обаче се случи нещо още по-странно. Отсечена човешка глава бавно се изтърколи по пода и спря на сантиметри зад жената. Тя не я забеляза; долната й челюст беше увиснала, погледът й беше празен.

Уилоу посегна към оръжието в кобура, прикрепен към глезена му, в същия миг жената сякаш излезе от транса, очите й проблеснаха като разпалени въглени.