Колекционери на смърт

Петнайсета глава

Мобилният ми телефон иззвъня в седем часа и дванайсет минути сутринта, когато изминавах последните метри от обичайния ми крос. Отказал се бях от плуването и тичах с телефона в ръка. Брегът беше обезлюден. Съпрузите Бловайн излизаха на плажа едва към обяд, а от курортистите, които бяха наели къщата на Мартинови, нямаше и следа. На алеята пред къщата беше паркирана червена тойота, на въжето висяха проснати плажни кърпи, тениски, дамска блуза и къс панталон, няколко мъжки ризи размер XXXL.

Тичешком изкачих стъпалата към къщата си, влязох в коридора и натиснах бутона за приемана на разговора.

— Мисля, че се справих блестящо със задачата, която ми постави, Карсън — каза Джереми. — Естествено артикулът не е тук, но знам къде е. Знам къде е…

— Къде е… какво… Джереми?

— Май се задъхваш, братле.

— Тъкмо приключих утринния крос.

— Нима? Сигурен ли си, че не си лъскал бастуна? Сигурно често ти се случва, след като малката Ейва избяга от теб. ДЗЪН! ОСЕМ БЕЗ ПЕТНАЙСЕТ. ВРЕМЕ Е ДА ИЗДОИШ СМОКА. ДЗЪН! ОСЕМ И ДВАЙСЕТ. ВРЕМЕ Е ДА… Храни се добре, за да поддържаш силите си, братко. И сменяй ръцете, че да не ти се схване китката.

По отношение на сексуалните намеци Джереми беше останал в юношеските си години, когато уби баща ни.

— Престани! — изръмжах. — Какво си намерил?

— По-голямо е от кутия за хляб, по-остро от кучешки зъб, а нещата, които е видяло през краткия си живот, са…

— Нямам време за гатанки, Джереми.

— Последната маска на Трей Форие.

Вцепених се, после бавно се изправих. Трей Форие беше сериен убиец, изтезавал жертвите си, и беше затворен в същата психиатрична клиника. Като повечето убийци психопати, между които и Хекскамп, Форие предпочитал да използва нож. Точният брой на жертвите му не беше известен, тъй като имаше няколко неразкрити убийства, извършени с неговия почерк.

Във вманиачаването си беше стигнал дотам, че си изработваше маска преди всяко нападение. Така и не се разбра дали е носил маските или е предпочитал да „наблюдават“ жестокостите му. Веществените доказателства, открити в малкото му сутеренно жилище, показваха, че са били изработени четири маски, но само три бяха открити на местопрестъпленията. Никой не знаеше какво е станало с последната маска, а когато питаха Форие, той само се усмихваше.

Бе заловен преди около седем години. По онова време още бях студент по психология и случаят ме заинтересува. Години наред убиецът беше работил като мияч на чинии в долнопробни ресторанти, бившите му колеги го описваха като „абсолютен самотник“ и „фантазьор“. Нямаше приятели. Смътно си спомням, че имаше някаква физическа деформация. Навремето бях впечатлен от твърдостта, с която отричаше отправените му обвинения; ала когато замениха смъртната му присъда с доживотен затвор в приют за душевноболни, той се преобрази и на драго сърце се призна за извършител на всички приписвани му престъпления. Случаят беше повече от странен, затова предполагах, че маската на Трей Форие ще бъде моят пропуск към света на „колекционерите на смърт“, както ги наричах мислено.

— Сериозно ли говориш! — изхриптях, гърлото ми изведнъж пресъхна.

— Братко, сериозен съм като акула, попаднала в басейн с дечица. Доскоро.

Връзката прекъсна. Дълбоко си поех дъх, от вълнение краката ми се подкосиха. Тъкмо се канех да седна, отвън се разнесоха ужасни писъци. Хукнах към вратата и я отворих. Ято чайки кръжаха пред прозореца ми, спускаха се и отново излитаха нагоре. Някой се изкиска. Едва сега видях аудито на Данбъри Тя седеше на капака, държеше плик, от който изваждаше полуразложени скариди, използвани за стръв, и ги подхвърляше на чайките. Птиците се кълвяха, пляскаха с криле и се бореха за плячката.

Неканената гостенка хвърли последната скарида, плъзна се по капака и стъпи на земята.

— Позната гледка — промърморих и заслизах по стъпалата.

— И ти ли храниш чайките? — Данбъри свали тъмните си очила и ги пъхна в джоба на бялата си ленена блуза. Утринният ветрец развяваше русата й коса.

— Мисълта ми е за скаридите, разкъсвани от гладни кресливи лешояди.

Тя се позамисли, после се усмихна:

— Под лешояди разбираш представителите на медиите, нали? Сполучлива метафора, поги. Пълен си с изненади.

— Освен това съм много зает, госпожице Данбъри.

— Няма ли да ме поканиш вкъщи?

— Не.

Нахалницата размаха пръсти:

— Ръцете ми вонят на разложени скариди, Райдър. Нима ще ме оставиш да шофирам така чак до Мобил? Вярвам, че полицаят на годината е и джентълмен.

Посочих под къщата:

— До масичката за чистене на риба има маркуч, също и сапун. Приятно ми беше да си поговорим, госпожице Данбъри.

Неучтивостта ми явно не я трогна. Докато насапунисваше ръцете си, попита:

— Открихте ли нещо ново за жената в мотела? Чух, че била монахиня. Случаят става все по-странен, Райдър.

Изгледа ме, за да види каква ще бъде реакцията ми. Не се изненадах — още вчера бях разбрал, че от местната полиция са съобщили за смъртта на Мари Гилбо. Процедурата беше стандартна, подобна новина не можеше да се запази в тайна. Пресконференцията беше насрочена за днес следобед. Престорих се, че прикривам прозявката си:

— Днес всички ще научат новината. Твоят източник отново не ти е съобщил нещо важно.

Данбъри си изплакна ръцете, критично огледа захабената хавлиена кърпа, окачена на гвоздей, закован за масичката, после избърса длани от късия си панталон.

— Много добре знаеш, че не мога да контролирам информацията, до която се добирам. Или с която умишлено ме захранват.

Изгледа ме очаквателно. Изкушавах се да я попитам за какво намеква с това „умишлено захранване“, но само се почесах по гърба и подхвърлих:

— Къде е Ръката?

— Ръката ли?

— Онзи маймуняк, твоят оператор. Не трябва ли да е тук, за да заснеме вълнуващите ти разкрития?

— Казва се Боргурт Зипински и не е „мой“ оператор, а е назначен в телевизията. В деня, в който получа честта да прикрепят към мен оператор, с песен на уста ще напусна Мобил. Освен това предпочетох да не го взема — добави с усмивка. — Току-виж си го накарал да си пъхне камерата на някое неудобно място. — Тръгна към колата. Машинално забелязах колко грациозна е походката й. Седна зад волана, свали стъклото, подаде глава навън: — Скоро трябва да си поговорим насаме, Райдър. Предчувствам, че има какво да си кажем за този странен случай. — Усмихна се широко, белите й зъби проблеснаха. — Да, знам какво ще кажеш — без коментар.

— Без коментар.

Тя включи на скорост:

— Ставаш все по-добър в изкуството да избягваш репортерите, поги. Изкуство. Хм, каква интересна дума.

Избухна в смях и рязко потегли, изпод колелата се разхвърчаха пясък и натрошени мидени черупки.