Колекционери на смърт

Десета глава

— Една седмица след задържането на Хекскамп се преселих във фермата, в която беше живял заедно с бандата си мутанти. — Уилоу млъкна за миг и отпи от бутилката с бира. — Преди това там бяха работили половин дузина криминалисти и не бяха открили никаква улика. Само че аз месеци наред бях преследвал чудовището. Видях го, дълго време бях в сянката на невероятното му его, затова бях сигурен, че ще се натъкна на нещо. Например „сувенири“ от убийствата, извършени от него. Снимки. Някакви вещи. Не би могъл да мине без тях.

Седях на люлката, Уилоу се беше настанил срещу мен на тръстиков стол, Хари се облягаше на единия стълб на верандата. Лъчите на залязващото слънце позлатяваха кълбестите облаци, които бавно се носеха над залива. От запад духаше лек ветрец и жегата беше поносима.

— И така, заживях там — продължи Уилоу. — Държах дрехите си в гардероба на изверга и храната си в неговия хладилник. Една сутрин седях до масата в хамбара, който той беше преустроил в „ателие“. Допика ми се и тъй като в ателието нямаше тоалетна, а до къщата нямаше да стигна навреме, влязох в клозета на двора. Внезапно ми хрумна, че според един ненормален най-доброто скривалище за ценностите му е под куп изпражнения. След като се облекчих, взех фенерче и осветих дупката — едва тогава видях тънкото найлоново въже, което се спускаше вътре.

— Какъв беше уловът? — подхвърлих.

— Богат. Намерих навити платна, предназначени за колекцията, недовършени „произведения“.

— Ще ги опишете ли? — попитах и внезапно осъзнах, че шепна.

— На едното платно с невероятно майсторство беше изобразен човешки череп, на друго — гръден кош с разлагаща се плът. Имаше и няколко страници с философски разсъждения — потискащо четиво, сътворено от убиеца, докато е преследвал и залавял жертвите си. Написал беше и поема, посветена на последния миг от живота — произведение на извратен, болен мозък, облечено в красиви думи.

— Господи! — промълви Хари.

— Господ никога не е имал пръст в сътворяването на Марсдън Хекскамп. Той се беше пръкнал от ада.

— Ако си запазил тези доказателства, щеше да ни ги покажеш — продължи Хари. — Най-малкото щеше да ни предоставиш копия.

Бившето ченге поклати глава:

— Предадох ги за съхранение на полицията в Мобил, след два дни всичко изчезна. Изчезна безследно. За щастие ужасните „сувенири“ не бяха необходими за доказване на вината на изрода — той бе оставил след себе си широка кървава диря. Малко след като се натъкнах на находката, Хекскамп беше убит. Смъртта му беше толкова сензационна, че още дълго щеше да храни репортерчетата и собствениците на медиите, но ако познавате историята, знаете, че…

Допълних вместо него:

— Джордж Уолъс бе застрелян ден след смъртта на Хекскамп.

— Точно така — кимна той. — Случилото се беше като приливна вълна, която заля всичко по пътя си. Вниманието на обществеността беше изместено от жестокия сериен убиец, хората бързо го забравиха.

— А ти?

— Започнах да работя под прикритие, за да разследвам смъртта на един профсъюзен лидер. Годините минаваха, ала не можех да забравя кошмарните находки. Последните думи на Хекскамп бяха към мен, детектив Нотилъс. Каза ми: „Преследвай прекрасното изкуство, Джейкъб“, после се строполи и издъхна.

— Значи с това се занимаваш повече от трийсет години — преследваш изкуството — подхвърли Хари.

Уилоу разбра намека за вманиачаване. Гневно присви очи, но отговори, без да се горещи:

— През последните трийсет години правех същото като всеки от нас, детектив — работех, пазарувах, плащах данъци, ходех за риба, когато имах малко свободно време… все неща, обичайни за хората със здрав разум. От време на време обаче ми се падаше разследване, при което се сблъсквах с типове, живеещи на ръба — садомазохисти и прочие ненормалници. И вие ги познавате — това са хората без души.

Не отговорих, само кимнах. Познаваш ли тези хора, думите са излишни. Или недостатъчни.

Старият детектив продължи:

— Някои твърдяха, че са виждали колекцията. Известно време мислено се връщах към Хекскамп, после се задълбочавах със следващото разследване и отново изтласквах в най-далечното ъгълче на съзнанието си спомена за изверга. — Той дълбоко си пое въздух и попита: — Онова… произведение на изкуството, което сте намерили в манастира… носите ли го?

Поклатих глава:

— Предадохме го на колегите в Чилтън — манастирът е под тяхната юрисдикция. Ще го изпратят в централната лаборатория в Бирмингам и скоро ще имаме резултатите.

— Кажи ни нещо повече за жената, която е застреляла престъпника, после е захапала дулото — предложи Хари.

— Наричахме я „Плачещата“, но името й беше Шайен Уилдмър. По-късно разбрахме, че е била „главната“ любовница на Хекскамп. Казвам „главна“, защото проклетите сектанти като зайци се чукаха помежду си; бяха като голямо щастливо семейство — секс, любов и смърт.

— Нещо като сектата на Мансън, така ли? — попита Хари.

Уилоу кимна:

— Хекскамп принуждаваше последователите си да участват в престъпленията му, те се гордееха, че му служат. Само че Мансън имаше ум колкото кокошка, а Хекскамп беше гений — Ван Гог с наклонности на убиец.

Хари се намръщи:

— Да предположим… само да предположим, че „наследството“ му е скрито някъде. Защо някой би убил, за да се добере до него?

Уилоу презрително изсумтя:

— За престиж, детектив. Всеки обича да се фука, че притежава ценна сбирка, и да предизвиква завистта на околните. Единствената разлика е, че колекционерите на вещи на серийни убийци се ползват с авторитет сред по-тесен кръг. За сметка на това са много по-запалени, дори вманиачени. Разбира се, някои са обикновени откачалки, чиято психика е била изкривена още в юношеството им. Други са напълно сериозни като хора, които колекционират примерно вази от времето на династията Мин. Трети са богати — свръхбогати. За тях притежаването на колекцията на Хекскамп е равнозначно да притежават „Мона Лиза“.

— Да караме подред — предложи Хари. — Може да ни хрумне къде се намират проклетите боклуци.

— Да започнем с нещата, които си намерил в нужника — казах на Уилоу. — Имаш ли някакво предположение къде са?

Хари се позамисли, после промърмори:

— Щом папката е изчезнала от склада за съхранение на веществени доказателства, то кръгът на заподозрените се стеснява, нали така?

Възрастният детектив присви очи:

— От самото начало подозирам един човек.

— Който е бил свързан с Хекскамп ли?

— Не. Беше закъсал и отчаяно му трябваха пари. — Уилоу ме погледна. — При предишното ти посещение споменах, че любителите на гнусните сувенири плащат добре и вещите изчезват със съдействието на охраната на складовете.

— Оттогава са изминали повече от трийсет години — промълвих замислено. — Човекът, когото подозираш, още ли е жив?

— Името му е Амброуз Пол. Не съм му виждал името на страницата с некролозите. Макар че се надявам скоро да го видя.