Колекционери на смърт

Деветнайсета глава

Прекрачих прага и стъпих върху дебел черен килим. Просторното помещение приличаше на картинна галерия — снимки в рамки, остъклени витрини, полици; лампите бяха монтирани така, че да осветяват всяко произведение.

— Заповядайте, господин Рансбърг. Да започнем с фотографиите.

Тя ме хвана под ръка, все едно бяхме двойка, разхождаща се по брега, и ме поведе към снимките, които заемаха едната стена. Бяха само на мъже; мъж с костюм на клоун, който духаше свещички, набодени в торта; гол мъж, който седеше на мръсно легло, заобиколен от пушки; мъж, който намръщено гледаше през стъклото на старомоден автомобил. На фотография, поставена в позлатена рамка, беше заснет ухилен човек, покрит с татуировки, към зърната на гърдите му бяха прикрепени електрически кабели. Видях мършави лица, налудничави усмивки, очи, замъглени от наркотици…

Усмивката на Марсела Бейнс беше толкова широка, че сякаш заемаше цялото й лице.

— Това са моите мъже, господин Рансбърг.

— Определено имате богата колекция.

Тя посочи черно-бяла снимка на човек със свински очички; слюнка беше засъхнала в ъгълчетата на устните му:

— Чарлс Осланд.

Осланд се беше „прославил“ през петдесетте, след като беше удушил с примка пет жени. Най-известната му жертва беше Тина Карала, репортерка от телевизионна станция в Мемфис.

Докато разглеждах снимката, Бейнс се приближи до една остъклена витринка, извади нещо, върна се и ми подаде парче въже в прозрачно пликче с цип:

— Въжето за пране, с което Чарлс е завързал Тина за леглото й. Не се притеснявайте, извадете го.

— Не е необхо… — Не изпитвах никакво желание да докосна гнусното нещо.

— Напротив, докоснете го. — Тя ме потупа по рамото, все едно насърчаваше дете. — То е част вашия нов свят.

Заповтарях си: „Въже като въже. Най-обикновено въже за простиране…“ Отворих прозрачния плик.

— А сега го помиришете.

Подчиних се. Не усетих никаква миризма. Марсела се наведе над пликчето, дълбоко вдъхна „аромата“. Отдръпна се и замечтано се усмихна:

— Завива ти се свят, нали? „Шанел № 5“, парфюмът на Тина. Слагала си го е на шията… на лебедовата си шия.

— Ъъъ… много интересно — избърборих и понечих да затворя пликчето.

— Вдъхнете още веднъж аромата. Моля ви, настоявам.

Затворих очи и се престорих, че дълбоко си поемам въздух. За секунда усетих миризмата — не бе аромат на парфюм, а воня на жестока насилствена смърт.

— Върховни мигове от живота на двама души, увековечени завинаги върху половин метър найлоново въже — промълви Марсела.

— Колко струва? — попитах и дръпнах ципа.

Тя ме потупа по ръката:

— Не се продава. Въжето ми е нещо като амулет, от него черпя сили.

— И все пак ако решите да го продадете, колко ще му искате?

— Да не си разваляме удоволствието с разговори за пари, господин Рансбърг. Тук сме, за да изпитаме върховна наслада.

Следващия половин час беше като обиколка на музей на насилието — шалчета, с които са били завързвани жертвите, сечива, използвани за всичко друго, не и по предназначение, още електрически кабели. В един момент „екскурзоводката“ ми подаде кутия с най-обикновени кабарчета. Когато разбрах за какво са били използвани, ми се прииска да ги хвърля в тоалетната и цял следобед да пускам водата. Вместо това разклатих кутийката, повдигнах вежда и промърморих:

— Хм, много пикантно.

След като ме разведе из изложбената зала и ми показа всяка вещ, Марсела Бейнс попита:

— Какво сте колекционирали преди? Знам, че сте имали хоби — всички, които идват при мен, по едно или друго време са събирали някакви предмети.

— Ами… обичайното. Пощенски марки. Монети.

Тя заговорнически се усмихна:

— Пощенските марки никога не са ме вълнували, ала навремето и аз колекционирах монети. Не новоизсечени, а използвани. Струваше ми се, че усещам допира на ръцете, които са ги докосвали, подрънквали са ги, за да преценят тежестта им. Бях станала за смях сред нумизматите заради пристрастеността си към мръсните изтъркани монети. После случайно се натъкнах на колекцията на монети на Мърл Бантон. Чувал ли сте за него?

— Спомням си нещо, но много смътно.

Бантон беше сериен убиец, подвизавал се през трийсетте. Спечелил беше печалната си слава с това, че беше убил и разчленил около дузина бездомници, пътуващи гратис с товарните влакове — жалките им останки бяха разхвърляни край железопътните линии от Сейнт Луис до Санта Фе.

— Ненадейно монетите оживяха, господин Рансбърг. Научих, че Бантон често ги е лапал и ги е смучел. Запитах се дали в устата му е имало монети, докато е… — Тя млъкна и се замисли, после тръсна глава и попита: — Какво ви запали да започнете първата си колекция?

За миг се пренесох в миналото — бях в трети или в четвърти клас и тичах през полето, като размахвах саморъчно направена мрежа.

— Отначало събирах пеперуди.

Марсела се усмихна:

— О, почти всички го правим. Започваме с пеперуди. Най-любимите ми бяха онези, наречени „монарх“. Като малка намерих в един храст какавида. Приличаше на миниатюрно украшение — изящно и крехко. Взех я и я занесох у дома. Наблюдавах я ден след ден и разбрах, че по някакъв начин усеща какво ще се случи, а мъничкото й сърце тупти под зелената обвивка. Разбира се, после стана неизбежното — изтръгване от оковите, разперване на крила. Отлитане. През този ден се зарекох завинаги да съхраня този миг, да създам колекция от други. Още я пазя, господин Рансбърг. Искате ли да я видите?

— Поласкан съм от честта.

Тя се наведе, от едно чекмедже в големия шкаф извади кутия със стъклен капак, издуха праха и ми я подаде:

— Това, което виждате, е събирано в продължение на няколко години, ала всеки образец е съвършен. Най-важното е да се улучи точният момент.

Сведох поглед. В кутията имаше дванайсет какавиди, зелено-кафявите им обвивки, тънки като пергамент, бяха разкъсани. През процепите се подаваха пеперуди с крила, застинали в мига на разперването.

— Прекрасни са! — прошепнах.

Госпожа Бейнс деликатно се извърна, за да ми позволи да остана насаме с колекцията, после я прибра обратно в чекмеджето. Отново ме хвана под ръка и ме поведе към апартамента:

— Отдавна се занимавам с тази дейност, господин Рансбърг. Притежавам някои красиви вещи, невероятни и магически предмети. Ако ми позволите, ще бъда ваша наставница.

Зяпнах, все едно бях съкрушен от щедростта й.

— Ще ви бъда безкрайно признателен, госпожо Бейнс. Не знам как да ви благодаря.

— Ще се усъвършенстваме взаимно — вие ще учите, а пък аз ще ви наблюдавам, сякаш отново започвам пътуването.

Внезапно се обърна към мен и за миг притисна устни до моите; целувката й беше непорочна, лишена от похот. Отдръпна се, погледна часовника си и печално се усмихна:

— Ще имаме много време заедно, господин Рансбърг. Сега обаче закъснявам за клуба, където играя бридж с досадни старици, чиито коси са сиви като живота им. Няма как, някои условности трябва да се спазват. Какво ще кажете да се срещнем скоро… например в петък?

— С най-голямо удоволствие.

— Предстои ви да научите толкова много. Пък и сега е най-подходящото време за колекционерите, истински златен век. Чували ли сте за човек на име Марсдън Хекскамп?

— Ъъъ… май да. Само слухове.

Лицето й се озари от хилядаватовата й усмивка:

— Ето нещо, което можете да прибавите към вашата колекция от слухове, млади човече — Марсдън Хекскамп възкръсва. Е, какво ще кажете?