Колекционери на смърт

Четирийсет и девета глава

— Ало, господин Кърн, вие ли сте? — Жизнерадостният женски глас сякаш идваше от голямо разстояние. — Отново се обажда Лидия Барстоу. Настанихте ли се? Имате ли всичко необходимо? Да, островът е вълшебен. Обаждам се във връзка с предстоящото събитие. След няколко минути ще имате възможност да разгледате…

Гласът се усили. Съвземах се бързо, следователно не бях прострелян. Постепенно пред погледа ми се ширна бял таван. Усещах парене в гърдите, което ми подсказа, че съм бил временно обезвреден чрез електрошоково устройство. Разперените ми китки бяха завързани с кабел, ръцете ми бяха извити назад. Болката в гърба и раменете ми беше нетърпима.

Извърнах глава — от едната ми страна стърчеше метла, от другата — дръжката й. Да му се не види, защо лежах върху метла?

Помъчих се да седна, но не успях — нещо ме приковаваше към пода. Втренчих се в метлата и бавно осъзнах какво е станало. Преди да завържат ръцете ми, бяха прокарали дръжката през свивките на лактите ми, затова не можех да помръдна.

С усилие леко повдигнах краката си и видях, че глезените ми също са овързани с кабел. Жената продължаваше да чурулика:

— Ще ви взема след няколко минути и ще ви заведа на мястото. Рубин ще ви обясни процедурата по наддаването… Да, с нетърпение чака да се запознае с вас…

Лидия седеше до плота между кухнята и малката трапезария. Носеше копринена бяла блуза, джинси и маратонки — „униформата“ на богатите туристи. Досега я бях виждал само с широките и безвкусни дрехи, затова не бях забелязал съвършената й фигура. Говореше различно от „предишната“ Лидия — гласът й беше музикален, с лек южняшки акцент, много уверен, както подхожда на делова и красива жена.

— Официалното облекло не е задължително, господин Кърн. Да, Рубин също ви очаква. Доскоро.

Тя затвори телефона. Видя, че съм се свестил, и ми се усмихна като на стар приятел:

— Представяш ли си, Райдър? Онзи кретен питаше дали участниците в търга ще бъдат с официално облекло. Хм, дали да не му позвъня отново и да му кажа да облече смокинг?

— Всичко е измама — прошепнах. — Абсолютно всичко.

— Грешиш, скъпи Райдър. Парите са съвсем истински. Като стана дума за пари, време е да получа следващата сума. — Тя се изправи. Вече не се движеше прегърбена, не изглеждаше отчаяна от живота. Новата Лидия пристъпваше грациозно като пантера. Откъсна от ролката парче лейкопласт, залепи го върху устата ми и излезе. Изкрещях, но се получи само тихо мучене.

Опитах да се преобърна и открих, че метлата ми пречи да се движа. Забих пети в пода и се помъчих да се повдигна, но само се завъртях по гръб. Известно време се въртях като стрелката на повреден компас, после се отказах.

Лидия се върна след двайсет минути според стенния часовник; носеше още един куфар.

— Благодаря, че ми зае колата си — изчурулика и подрънка ключовете. — Извинявай, но я оставих на няколко пресечки от тук.

Затворих очи — ако някой ме потърсеше, щеше да си помисли, че съм отишъл някъде. Лидия ме подритна:

— Ако се държиш прилично, ще ти дам възможност да говориш.

Кимнах. Тя махна лепенката. Погледнах последния куфар:

— Каква е мизата този път?

Лидия отвори куфара, обърна го към мен. Видях стройни редици от пачки банкноти.

— Господин Кърн донесе милион и сто хиляди. Госпожа Бърчман — милион. Господин Карутърс се включи с деветстотин хиляди. Семейство Д’Алесандро донесоха седемстотин хиляди и златни монети за още сто хиляди. — Тя ми намигна. — Още трима участници в наддаването и ще си осигуря приличен пенсионен фонд.

— Пет-шест милиона за двама ви с Койл. Като стана дума за него, кога очакваш да се появи?

Лидия лукаво се усмихна. Заобиколи плота и изчезна от погледа ми. Чух трополене и се запитах дали Койл се е скрил в килера на семейство Мартин.

— Рубин? Скъпи? Вече можеш да се покажеш. Детектив Райдър е в дневната и настоява да те види.

Тя отново се появи. Първото, което забелязах, бе, че е сложила розови ръкавици за изваждане на горещи съдове от фурната. После видях какво носи — замразена човешка глава.

Невиждащите очи на Рубин Койл се впериха точно в мен.

— Детектив Райдър, кажи здрасти на Рубин. — Пусна главата на пода и я изрита. Тя се плъзна и спря до крака ми. Потреперих. Лидия се върна в кухнята, свали ръкавиците. Вдигна слушалката на телефона и набра някакъв номер:

— Здравейте, господин Барнкамп. Обажда се Лидия Барстоу. Готов ли сте за днешното събитие? Чудесно! След два часа ще имате възможност да разгледате колекцията. Предполагам, вече сте се запознали с материалите, доказващи автентичността — статиите в пресата, видеозаписа с изказването на детектива-специалист. Както обещахме, потвърждаването е извършено от експерт… — Погледна ме, отново ми намигна, продължи да говори по телефона. Взирах се в тавана и слушах как тя манипулира жертвите си, оплитайки ги в мрежа от лъжи… както бе впримчила и двама ни с Хари; изпратила ни беше за зелен хайвер, като ни насочи по следите на Рубин Койл. С най-елементарни средства — неугледни дрехи и позата на разтревожена и безпомощна жена, Лидия Барстоу ни беше движила като фигури по нейната шахматна дъска.

Погледнах замръзналото лице на Рубин Койл; очите му бяха изцъклени от ужаса на сетния миг. Запитах се как го е убила — нападнала ли го е в гръб като Борг или му се е усмихвала в лицето, когато е прерязала гърлото му?

Предполагах, че е избрала второто. Зипински е бил нищожество, наето да свърши определена работа, Койл — актьор в нейната постановка. Театралното й появяване с отрязаната глава ми подсказа, Лидия е типичен социопат — искаше жертвите й да разберат за неминуемата си смърт и да види ужаса в погледите им.

Сигурен бях, че най-подробно е изучила структурата на полицията в Алабама, открила е как и кога е създаден СОППЛ и с невероятно умение е манипулирала системата.

Твърдеше, че е на около четирийсет и пет години, но в наши дни козметичната хирургия е широко разпространена и вече не е лукс, който си позволяват само кинозвездите. Сега разбрах, че е поне с десет години по-възрастна. Бе невероятна актриса. Изглеждаше безстрашна. Манипулираше хората благодарение на интуитивното си усещане за най-тайните им желания. Алчността й беше почти осезаема — жажда за пари, власт, надмощие.

Постепенно в съзнанието ми се оформи предположение; изгледаше невъзможно, ала интуицията ми подсказваше, че съм на прав път.

Лидия Барстоу и Калипсо бяха една и съща личност.