Колекционери на смърт

Дванайсета глава

Докато Диди Данбъри беше в къщата, не усетих парфюма й; ароматът се появи, след като тя си отиде. Беше деликатен, с леко ухание на екзотична подправка, може би карамфил или кардамон. Бавно прекосих дневната, душех, за да преценя къде миризмата е най-силна, питах се след колко време ще се разсее.

Ненадейно се почувствах като кръгъл глупак, застанах до прозореца и се загледах в брега. Плажът вече не беше безлюден. Семейство Бловайн също се бяха появили; госпожата беше легнала на плажната кърпа, свалила беше презрамките на банския си и едрите й гърди преливаха отвън; мъжът й се опитваше да лови риба, само че беше оплел кордата и след няколко опита да го оправи гневно хвърли въдицата на пясъка.

Най-сетне стенният часовник оповести пладне — време беше за срещата ми с господин Амброуз Пол. Хари и Уилоу ме чакаха в една закусвалня в центъра на Мобил, качихме се в служебната кола на партньора ми и след няколко пресечки завихме по уличка, от двете страни на която се издигаха дървета и къщички, построени през четирийсетте. Пред всяка имаше лехи с цветя, на алеите бяха паркирани солидни автомобили. Не се виждаха нито играещи деца, нито спортни коли. Някакъв тип седеше на верандата на една къща и се преструваше, че чете вестник. В другия двор възрастна жена с прошарена коса поливаше с маркуч моравата и декоративните храсти.

Уилоу кимна към човека с вестника:

— Това е Пол.

— Да го срещнем и да го шашнем — промърмори Хари.

Тръгнахме по алеята и преди да стигнем до къщата, Уилоу се провикна:

— Здрасти, Пол!

Онзи присви очи:

— Ти ли си, Уилоу?

— Същият. Призрак от миналото. Бууу!

Пол намръщено ни изгледа. Мрежа от вени се беше разпростряла по грубоватото му лице. Забелязах как предизвикателно вирна прекалено голямата си долна челюст, ала очите му нервно шареха ту към мен, ту към спътниците ми.

— Какво искате? — изръмжа.

Въпреки враждебното посрещане Уилоу безцеремонно се изкачи по стъпалата на верандата, сякаш се канеше да влезе в собствения си дом.

— Да те запозная с детективите Райдър и Нотилъс, Амброуз. Интересуват се от случая с Хекскамп. Искат да поговорите за него.

— Хекс… кой? Какви ги бръщолевиш?

— Не се прави, че страдаш от амнезия, Пол. Много добре помниш този случай, никой не може да го забрави. А пък аз най-добре си спомням как записките и двете картини, които намерих в къщата му, след два дни изчезнаха яко дим.

— Не съм виждал никакви записки или разни там картини.

— Нима? Не вярвам паметта ти толкова да е отслабнала. Лично ти ги предадох, после изчезнаха.

Пол сви рамене и плю през парапета:

— Беше преди сто години.

Хари се намеси:

— Наистина е било много отдавна, господин Пол, и вече не засяга никого. Няма да ви навреди, ако ни помогнете да запълним празнотите.

Онзи се премести заедно със стола по-далеч от нас и се загледа в улицата. Съседката, която поливаше моравата, пристъпи по-близо — знаех, че е наострила уши, за да не изпусне нещо. Хари отново заговори:

— Дълго време сте отговаряли за склада за веществени доказателства, господин Пол.

— Бях много кадърен. Когато човек си върши добре работата, си я запазва.

— Съгласен съм. Само че по онова време въпросната длъжност е била за полицаи, които са прекалено затлъстели и уморени, за да патрулират по улиците, или за неудобните личности. Назначили са ви, преди да навършите трийсет години, и сте останали на същата работа до пенсионирането ви. Истински рекорд.

— Какво ви бърка работата ми? — Що не се разкарате?

Хари свали тъмночервеното си сако, преметна го през ръката си, седна на перилото на верандата и невъзмутимо огледа улицата:

— Хубаво кварталче, господин Пол — тихо и спокойно. Бас държа, че тук живеят предимно пенсионери. Като госпожата, дето си полива моравата. Или онзи човек в отсрещната къща, който ни наблюдава през завесата.

— Да, наистина е спокойно. И ще стане още по-спокойно, като се махнете.

— Обзалагам се, че съседите ви умират да им разказвате за славното си минало като героичен служител на закона — например как сте залавяли обирджии на банки и успешно сте водили разследвания на прочути случаи. Амброуз Пол, страшилище за всички престъпници! Колко пъти едва не си загинал при изпълнение на служебния си дълг, Пол?

— Нямам идея за какво бръщолевиш. Мисля, че ти хлопа дъската. Да, това ти е проблемът.

— Сигурно разравяш, че си бил рицар със синя униформа. Или детектив, който слага в малкото си джобче мърлячи като Шерлок Холмс. Не вярвам да си признаваш, че повече от двайсет години си бил жалък чиновник.

Пол настръхна:

— Не разправям лъжи.

Приближих се до жената, която беше спряла водата, и се преструваше, че подрязва храста близо до верандата. Усмихнах й се любезно:

— Добро утро, госпожо. Как сте?

Лицето й грейна — толкова поласкана бе от вниманието:

— Много добре, детектив. От полицията сте, нали? Винаги познавам. — Посочи автомобила ни и добави: — Ченгетата все карат коли в бозаво. — Наведе се и надникна през парапета на верандата: — Добро утро, Амброуз. Полях ти доматите.

Той потрепери, но се насили да се усмихне:

— Благодаря, Мирна.

Жената повдигна изписаната си вежда:

— Сигурно ви помага при разследването на заплетен случай. Знам, че още съдейства на полицията. Вие, младите, има на какво да се научите от него.

Кимнах:

— Сигурно, госпожо. Бедата е, че той е толкова скромен, та рядко склонява да сподели с нас опита си.

— Ами попитайте го за онзи случай, когато се е натъкнал на крадец на коли и го е подгонил по покрива като в онзи филм с Кари Грант и Грейс Кели.

Престорих се на изненадан:

— Крадец на коли ли? Все си мислех, че господин Пол е бил…

— Хей, малкия! — излая Пол. — Няма защо да тръбим какво съм работил. — Въздъхна, наведе глава и добави: — Влезте. Ще ви разкажа това-онова.

Затътри крака и влезе в къщата, ние го последвахме. Хари, който вървеше най-отзад, спря на прага и се обърна към жената:

— Вашият съсед е изключително ценен кадър, госпожо. Не знам какво щяхме да правим без помощта му.

Тя отново засия.

Още в коридора ни лъхна миризма на кафе и пържена шунка. Седнахме до масата в трапезарията — по средата имаше купчинка изрязани от вестници талони за намаления на стоки.

— Гадна работа беше да си уличен полицай — изръмжа Пол. — По онова време климатиците в патрулките не бяха като днешните, по цял ден се пържех в собствения си сос. Един ден подхвърлих на заместник-шефа, че съм готов на всичко само и само да се отърва от проклетата сауна на колела.

— Накратко, купили сте си хубавата службица — отбеляза Хари.

Пол отново предизвикателно вирна брадичка:

— Какво ти купил! Загубих двайсет процента от надницата, обаче не ми пукаше. Пък и все някой трябваше да върши тази работа, нали?

— Двайсет процента не са малко.

— Живея скромно, не ми трябват много пари.

— Колко изкарвахте от търговийката?

Пол понечи да запростира, но Хари вдигна ръка да го прекъсне:

— Да изключим машината за приказки. Гарантирам, че нищо лошо няма да ви се случи, ако кажете истината.

Онзи се свлече на стола, загледа се в ръцете си:

— Че какво толкова? В склада имаше оръжия и разни боклуци отпреди петдесет години. Улики от приключени разследвания. Никой нямаше да забележи, ако чат-пат изчезне по нещичко. Продавах само по толкова, че да компенсирам двайсетте процента.

Уилоу се приведе към него. Очите му горяха, но гласът му беше студен като лед:

— Не ни интересуват далаверите ти, Пол, а вещите на Хекскамп. Какво стана със записките и картините?

Онзи притисна една към друга дланите си, загледа се в тях:

— Онзи случай беше различен. Обадиха ми се по телефона. Казаха ми, че ако изчезнат нещата, които този ден са били заприходени в склада, ще получа пет стотачки. Знаете ли каква сума представляваха петстотин долара по онова време?

— Сега се равняват на повече от две хилядарки — кимна Уилоу. — Радвам се, че макар и мошеник, не си се продавал евтино.

— Майната ти! — прошепна Пол, но гневът му бе заменен от примирение. Забелязах как Хари погледна Уилоу, за да го предупреди да пипа по-кротко, после меко попита:

— Къде отидоха вещите?

— Наредиха ми да опаковам всичко, абсолютно всичко, и късно вечерта да чакам пред задната врата. Пристигна някаква кола, подадох пакета, връчиха ми плик с парите.

— Как изглеждаше куриерът?

Пол притисна юмруци до очите си, сякаш това щеше да опресни паметта му.

— Не беше мъж — прошепна толкова тихо, че трябваше да се приведем, за да чуем думите му. — Беше жена, и то много красива. Същински ангел.

Излязохме и го оставихме да се взира в сключените си длани.

Докато вървяхме към колите, се обърнах към Уилоу:

— Каква е била тази красавица? Последователка на Хекскамп ли?

— Вярно, че на неговите обожателки им хлопаше дъската, но това не означаваше, че са грозни. Някои от най-красивите жени, които сте виждали, бяха готови да гладуват цял месец само и само той да им разреши да измият краката му.

— Какво се случи с тях? — попита Хари.

— Две бяха обвинени заедно с него и получиха доживотни присъди. Няколко бяха осъдени на по-малки срокове. Както сте чели, Плачещата се самоуби, след като застреля Хекскамп. Три-четири изчезнаха безследно. Говореше се, че между сектантите имало и двама мъже, но не се задържали за дълго. От цялата пасмина е останала само една жена.

— Как се казва?

— Клара Хъчинс. Живее близо до Чунчула. Сигурно е прехвърлила петдесетака.

— Не сте ли разговаряли с нея?

— Опитах няколко пъти, но по никакъв начин не можах да й развържа езика. Останах с впечатлението, че не желае да си спомня миналото.

— Лежала ли е в затвора?

— Две години. Освободиха я предсрочно, защото в крайна сметка Хекскамп беше осъден благодарение на показанията й. Беше сред най-нормалните му последователки. Което не означава, че не е кукувица.