Колекционери на смърт

Двайсета глава

В общото помещение имаше само двама детективи, Уоли Далър и Трент Мадиган. Уоли стоеше пред огледалото в другия край на стаята, прокарваше гребен през оредялата си коса и въртеше глава насам-натам, за да види резултата. Мадиган говореше по телефона. Хари надникна отвъд преградната стена, за да се увери, че в съседната килийка няма никого, и прошепна:

— Я повтори! Не се шегуваш, нали?

— Честна дума, идеята не беше моя — прошепнах в отговор.

— Значи тази бабичка наистина те е целунала по устата.

— Да, обаче аз направих ето така. — Посочих стиснатите си устни. — Ако щеш вярвай, но тичешком слязох до фоайето. Страхувах се, че ще ме подгони.

Мадиган затвори телефона. Изгълта цяла шепа хапчета против киселини, оригна се в шепата си и тръгна към тоалетната. След като летящата врата се затвори, Хари отново ме заразпитва:

— Като оставим настрана цуни-гуни, какво знае бабката за Хекскамп?

— Каза само, че щял да възкръсне.

— Мислиш ли, че наистина знае нещо? Може би само се опитва да открадне няколко глътки от фонтана на младостта.

— Хари, половината й мезонет е като склад на вещи от ада. Притежава дори кабарчетата, с които Томи Мъргатройд е…

— Спести ми подробностите. Имате среща след два дни, в петък, така ли?

— Тогава ще разбера какво знае госпожа Бейнс за Хекскамп. И за „произведенията“ му.

— Нищо чудно да те вкара в леглото, за да те нацелува и да полудува. Ще видиш ти какво значи да се чукаш с бабичка.

Отново отпих от кафето и може би за петдесети път, откакто напуснах апартамента на Бейнс, машинално избърсах устните си; предпочитах да не мисля за ужасиите, които предричаше партньорът ми. За щастие в този момент мобилният му телефон избръмча.

— Нотилъс. — Той заслуша, намръщи се, с всяка изминала секунда изражението му ставаше все по-тревожно. — Не, Не, разбира се. Чуй какво ще ти кажа, няма начин партньорът ми да е замесен. Точно така. Особено с тази жена… Добре. Ако се върне, залости вратата и спусни щорите. — Въздъхна и изключи телефона. — Помниш ли че дадох на Карла Хъчинс визитката си и й казах, че може да ми се обажда по всяко време на деня и нощта?

Кимнах.

Хари поклати глава:

— Обади се. Доколкото разбрах, Курвата и Ръката току-що са си тръгнали. Данбъри се е опитала да я разпитва. Право да ти кажа, Карс, госпожа Хъчинс ти е много сърдита.

— На мен ли? Защо?

— Знаеш ги какви са нахални репортерите. Онази говорела за теб така, все едно сте първи дружки. Карла е останала с впечатлението, че ти си й ги натресъл.

— Ще й дам да се разбере на тази Данбъри!

Известно време като разярен лъв обикалях общото помещение, после позвъних в Канал 14. Телефонистката дълбоко си пое въздух и изчурулика:

— Добре дошли в Канал 14, фаворит в новинарските емисии, член на „Кларити Броудкастинг Нетуърк“.

— Длъжна ли сте да го казвате при всяко позвъняване? — поинтересувах се.

— Да — кисело отвърна жената; личеше, че й е писнало от папагалското рецитиране.

— Аз съм детектив Карсън от полицията на Мобил. Ако обичате, свържете ме с Диди Данбъри.

— Съжалявам, сър. Госпожица Данбъри беше тук преди малко, но отново излезе. Ще я потърся по мобилния й телефон. — Тя превключи на изчакване, след няколко секунди отново чух гласа й: — Не отговаря, сър. Трудно е да се свържеш с нея, освен ако сама не пожелае.

— Тогава ми дайте Ръката.

— Моля?

— Операторът, с когото работи.

— А, Боргурт Зипински. — Тонът й беше на човек, който е помирисал развалена храна. — Ей сега ще ви свържа.

Въпреки обещанието й изминаха цели две минути, докато онзи вдигна телефона:

— Здраво, господин детектив. К’во става? — Гласът му звучеше така, сякаш току-що е бил смазан с грес.

— Трябва спешно да говоря с госпожица Данбъри. Знаеш къде е, нали си нейният Панса.

— Нейният какво?

— Сътрудник. Можеш да се свържеш с нея по всяко време.

— Не съм й гувернантка, приятел… пардон, детектив. — Разговорът явно го забавляваше.

— Ето какво ще направим, Санчо. Запиши си моя номер и й предай да ми се обади. Кажи й, че съм й много сърдит.

— Ооо, преставам си как ще се разтрепери — изкиска се Зипински, но все пак записа номера.

Седях и се взирах в телефона, тъй като не бях в състояние да се захвана за работа. След десет минути взиране Данбъри се обади:

— Здрасти, поги, какво е толкова спешно?

— Госпожице Данбъри, мисля, че следиш двама ни с Хари. И безпокоиш хора, които трябва да бъдат оставени на мира. Освен това подозирам, че премълчаваш важна информация, свързана с разследването, което е незако…

— Бяло или червено?

— Моля?

— Тъкмо влизам в магазин за алкохол. Бяло или червено вино предпочиташ? В тази горещина бялото е по-подходящо, но тъй като ще го пием у вас — да речем в седем, оставям на теб да решиш.

— Виж какво, госпожице Данбъри, изключено е да…

— Боже, колко съм глупава — прекъсна ме тя. — Ще взема и бяло, и червено.

И затвори телефона.