Колекционери на смърт

Втора глава

Фотографията, заснета по време на награждаването, беше поместена във вестниците на следващия ден, когато бях свободен от дежурство. Видях я едва в сряда. Отидох на работа по-рано, за да наваксам изоставането с досадната документация. Някой шегобиец беше залепил за стола ми изрязаната снимка, отгоре имаше листче с надпис: „СУПЕР ДЕТЕКТИВИ“.

На фотографията двамата с Хари стискахме плакетите, кметът стоеше между нас. Под грамадните мустаци на партньора ми се долавяше тънка усмивчица. Моята поза на борец с престъпленията ми придаваше вид на глуповат герой от комикс. Поклатих глава, зарекох се никога повече да не приемам награди и прочетох текста под снимката.

— Как мислиш, добре ли си излязъл? — с меден глас продума някой зад мен. Обърнах се и видях Том Мейсън, който се усмихваше… доколко бе възможно да се усмихва човек с неговото лице, набръчкано като разтегателна хартия. — Хм, изражението ти е забележително, Карсън. Някак… екзалтирано.

Почувствах, че се изчервявам като ученик, когото са спипали да прелиства порносписания, престорено небрежно хвърлих изрезката на бюрото. Том продължи, този път сериозно:

— Току-що някой се е обадил на 911, за да съобщи за труп в мотел „Коузи Кабинс“. Струва ми се, че случаят е по-особен. Свързах се с Хари, той вече пътува насам.

Станах, облякох си сакото:

— В какъв смисъл особен, Том?

— Човекът, който се е обадил, е говорел развален английски. Пък и няма смисъл да ти обяснявам, сам ще видиш за какво става въпрос. Съдебният лекар вече е на местопрестъплението, криминалистите скоро ще бъдат там. Казах на всички да бъдат спокойни, защото изпращам носителите на наградата „Полицай на годината“. Да знаеш, че много се зарадваха.

„Коузи Кабинс“ беше западнал мотел, състоящ се от дузина бунгала, разположени на площ от четири-пет акра, обрасли с високи дървета. През седемдесетте мястото вероятно е било очарователно, но градът се беше разраснал като метастази на злокачествен тумор; бунгалата вече бяха заобиколени от клубове за стриптийз, барове и автосалони за продажба на коли на старо. Сега мотелът се посещаваше предимно от влюбени двойки или от мъже, които искаха да предложат на платените си партньорки малко повече удобства отколкото задната седалка на колата. Завих по алеята и видях Хари да влиза в бунгалото, над чийто прозорец блестеше неонов надпис „КАНЦЕЛАРИЯ“. Натиснах клаксона. Партньорът ми спря на прага и се обърна.

Извиках:

— Каква е хавата?

Той поклати глава, сякаш речникът му беше беден, за да опише видяното, посочи най-далечното бунгало и влезе в канцеларията. Направих обратен завой и потеглих към дървената къщичка, която ми беше показал. Отпред бяха паркирани автомобилите на съдебния лекар и на криминалиста плюс една патрулка; полицай Лейтън Уидроу се облягаше на задната й броня и с носна кърпичка бършеше потта, избила по плешивото му теме. Спрях зад патрулката и слязох. В колата, снабдена с климатик, нетърпимата горещина не се усещаше, ала когато за пръв път вдишах нажежения въздух, едва не се строполих на земята.

— Какво имаме този път, Лейтън? — попитах задавено.

Той кимна към бунгалото:

— Влизай бързо, Райдър. Всеки момент ще запеят „Честит рожден ден.“

— Моля? Да не ти се е размекнал мозъкът от жегата?

Уидроу се обърна и впери поглед в колите, преминаващи по шосето, все едно не беше виждал по-вълнуваща гледка. Тръгнах към малкото бунгало и мимоходом отбелязах, че постройката отчаяно се нуждае от пребоядисване. Шефът на криминалистите Уейн Хъмбри стоеше на вратата с гръб към мен. Хъмбри беше трийсет и пет годишен, чернокож, кльощав като скелет, плешивото му теме бе увенчано с туфи коса. Чу стъпките ми, обърна се, печална усмивка озари лицето му, кръгло като месечина.

— Да пукна, ако някога си устроя вечеря на свещи — промърмори и отстъпи встрани, за да надникна в помещението.

Първото което видях, бяха свещи. Цели дузини. Поставени бяха на пода, върху разнебитените мебели и дори върху телевизора, закрепен с болтове за поставката. Цилиндрични свещи, четвъртити, осмоъгълни, триъгълни. Някои бяха ароматизирани, въздухът беше наситен със смесица от различни миризми. По-малките вече се бяха превърнали в езерца от восък, ала повечето — по-големи и по-дебели, още горяха и мъждукащите им пламъчета бяха като светулки в затъмнената стая.

Върху леглото, застлано с червена кувертюра, беше просната гола жена, покрита с увехнали цветя. Огромните й бели очи преливаха от кухините, мъничките зеници приличаха на червейчета.

— Господи! — прошепнах и се запитах как е възможно очите на жената да са се втечнили. Прекрачих прага и видях, че потресаващото впечатление се създава от разтопените бели свещи върху очите на жената — изгорелите фитилчета бяха като зеници, които се взираха в мен. Червилото й беше размазано, тя беше зяпнала, сякаш питаше: „Защо?“

Хъмбри подаде фотоапарата на един от подчинените си и тръгна към трупа между свещите; пристъпваше предпазливо като човек, който ходи бос върху натрошени стъкла.

Ръцете на жената, скръстени на гърдите, почти не се виждаха под розите, лилиите и другите цветя. Почти на всичките й пръсти бяха надянати евтини пръстени. Късата й коса, подстригана като на ученичка, и много чиста, рязко контрастираше с цялостния й облик. Застиналите капки восък върху й приличаха на вкаменени сълзи. Охлузванията на шията й, напомнящи тъмночервена яка, свидетелстваха, че е била удушена с примка. Нищо не подсказваше, че жертвата се е съпротивлявала. Ароматът на цветята беше примесен с мирис на разложение. Когато се превръщаме в прах, преходът е доста неприятен.

Хъмбри ме погледна:

— Колко години й даваш, Карсън?

— Някъде към четирийсетте.

Шефът на криминалистите натисна въображаем бутон, издаде звук, напомнящ сигнал в телевизионно състезание:

— Бъззз! Грешен отговор. Опитай с десет годинки отгоре. Минимум. — Наведе се над мъртвата, опипа бицепса й. — Отлична физическа форма, еластичността на мускулатурата е забавила процеса на остаряване. Колко проститутки на средна възраст в подобна форма си виждал?

С палеца и показалеца си оформих една голяма нула. Повечето уличници не доживяваха петдесетата си годишнина, а пък ако случайно оцелееха, приличаха на осемдесетгодишни старици. Коленичих до леглото, хванах ръката на жената.

— Явно е упражнявала физически труд — отбелязах, като видях мазолите по дланта и пръстите. — Работила е на открито, но нямам предвид обикалянето на улиците в търсене на клиенти. Да разгледаме пръстените. — Свалих евтините пиринчени и стъклени бижута. — Купувани са от магазините, в които всичко е по десет цента. Явно ги носи отскоро, иначе кожата отдолу щеше да е побеляла.

— Струват ми се доста странни — промърмори Хъмбри. — Този представлява нещо като възел, на другия е гравиран меч. А на този има луна.

— Има украшение и на един пръст на крака. — Посочих пръстена във формата на пентаграма.

— Означава ли, че е членувала в сектата на сатанистите? — Хъмбри повдигна кичур коса и посочи зад ухото на жертвата: — Преди да дойдеш, открих нещо, по което ще я идентифицираме.

На врата имаше белег по рождение — малко тъмночервено петно, което изглеждаше така, сякаш някой е излял върху кожата червено вино. Хъмбри насочи фенерчето към гънките на шията — изглеждаха, като че някой ги беше направил с писалка, пълна с ръжда вместо с мастило.

— Погледни тук. — Той освети свивката на ръката.

— Същото оцветяване. Каква ли е причината?

— Ще разберем едва след лабораторните анализи. — Шефът на криминалистите не беше от хората, които бързат да изкажат мнението си, а после признават, че са сгрешили; според мен предпазливостта му беше неоправдана, защото много рядко грешеше. По тона му познах, че има предположение.

— Стегни се, Бри, изплюй камъчето. — Лекичко го ударих по несъществуващия бицепс. — Няма да те поднасям, ако си сбъркал. Какво мислиш?

Без да откъсва поглед от ръката на жената, той избърбори:

— Мисля, че носителят на званието „Полицай на годината“ не трябва да бъде такъв досадник.

Влязох в задимената канцелария тъкмо когато Салем Хакам, управителят на мотела, обясняваше на Хари:

— Камериерка открила трупа. Втурва се в моя канцелария и пищи. Аз изпуска кафето на пода, звъня на 911. Леле, колко много крещеше камериерка!

Той седеше зад очукано бюро, пушеше цигара, която вонеше на горящи парцали, напоени с терпентин, от време на време тръскаше пепелта в празна кутийка от безалкохолна напитка. Беше едър мъж, може би затова ме досмеша, като видях как държи цигарата с трите си пръста, сякаш се страхуваше да не му избяга.

— Може ли да поговорим с нея? — попита Хари.

Хакам отново дръпна от цигарата:

— Камериерка крещи. Скача в кола, отпрашва. Пищи по улица. — Всяка негова дума беше придружавана от миниатюрно облаче тютюнев дим.

— Кога ще се върне?

Управителят печално поклати глава:

— Жена, дето така вика, няма върне се.

— На чие име е регистрирано бунгалото, господин Хакам? — попита партньорът ми.

Онзи извърна поглед. Хари въздъхна — ясно му беше какво е станало.

— Господин Хакам, няма да имате неприятности. Освен ако ме излъжете.

Арабинът враждебно примигна през димната завеса:

— Аз не лъжа полиция. Вчера рано сутрин някой обадил се по телефона. Иска наеме бунгало за вторник вечер.

Помислих си, че този номер е стар като света.

— Значи не знаете кой е бил в бунгалото? — настояваше Хари.

— Не видял. Дошли много късно.

— А как ви е платил?

— Каза, че пари намеря в пощенска кутия. Поглеждам. Пари там. Каза още: „Остави врата отворена и ключа на масата.“ Викам си: „Що не? Нали даде парите?“

— Видяхте ли колата?

— Не.

— Пазите ли плика, в който са били парите?

— Не. Изгорен вече с боклука.

Мъж или жена ли ви се обади?

Хакам поклати глава, вдигна ръка пред челото си:

— Глас не висок до тук като на жена… — Посочи чатала си и добави: — Обаче не и нисък като на мъж. Някъде по средата. — Той сви рамене.

Предположих, че човекът, който се е обадил, е използвал устройство за промяна на гласа.

— Каква сума имаше в плика, господин Хакам? — попита Хари.

— Петстотин долар.

— Около десет пъти повече от нормалната такса. Не се ли усъмнихте, че клиентът е търговец на дрога? Че се върти някаква сделка с наркотици.

Управителят извърна поглед и жадно вдъхна поредната порция отровен дим. Хрумна ми, че белите му дробове сигурно приличат на торби, пълни с кал.

— Моя работа давам бунгала под наем, не да пита хора с какво занимават се. — Той се намръщи, дръпна за последен път от цигарата и хвърли фаса в кутийката. Угарката засъска, от отвора на кутийката се издигна кафеникав дим, все едно проклетото нещо отказваше да се предаде.

Тръгнахме обратно към бунгалото, като се стараехме да вървим под дърветата, чиито сенки не даваха прохлада. Постъпката на управителя беше обичайна за подобни западнали квартали. Клиенти почти нямаше, затова Хакам с радост би предоставил бунгалото на човек, който плаща, за да не го безпокоят, независимо дали е производител или търговец на синтетични наркотици, или наема къщичката за снимки на треторазреден порнофилм. Ясно беше, че арабинът дословно е изпълнил нарежданията, защото се е надявал клиентът да остане доволен и отново да потърси услугите му.

Като завихме по алеята към бунгалото, Хари се вкамени, дръпна ме за сакото и ме накара да спра:

— Погледни! Лешоядите вече се събират и на работа се намират.

Партньорът ми имаше слабост към римуването, която от време на време така ми писваше, че я наричах негов недъг. През петте години на приятелството ни се научих да дешифрирам поне наполовина мъдростите му. Този път обаче не се налагаше да тълкувам думите му. Знаех за какви лешояди говори. Надникнах иззад рамото му, за да се уверя в предположението си.

Репортерите бяха надушили сензацията.

Лейтън Уидроу едва ги удържаше пред вратата на дървената къщичка. Не знам дали подслушваха полицейската радиочестота, или някакъв закърнял инстинкт ги привличаше към всяко местопрестъпление, както мухоловката привлича досадните насекоми. Дошли бяха репортери от два телевизионни канала и от една радиостанция, не липсваха и представители на печатните медии.

Хари печално кимна:

— Виждам, че са довтасали Курвата и Ръката от Канал 14.

Погледнах го и повдигнах вежда. Не беше от деликатните, но по принцип избягваше ругателните думи.

— Ъъъ, за когото говориш?

— За оная Данбъри от Канал 14 — оная дума с „п“ й приляга съвсем точно. С нея винаги се влачи един дребен оператор — той е Ръката. Така им викат някои колеги. — Той отново погледна към бунгалото. — Навремето имаше едно телевизионно предаване „Скрита камера“. Отива някой да си пусне писмото, изведнъж от кутията изскача ръка и сграбчва плика — такива глупости. През цялото време реакцията на хората се заснема със скрита камера.

— Искаш да кажеш, че операторът от Канал 14 се крие в пощенска кутия ли?

— Мисълта ми е за начина, по който работи Курв… онази Данбъри. Изстрелва въпрос след въпрос, за да постави хората натясно, а Ръката заснема объркването им.

— Как така я познаваш толкова добре? Да не си станал запален телевизионен зрител?

Партньорът ми беше страстен почитател на музиката — грамофонни плочи със записи на блус и джаз бяха разхвърляни из цялата му къща. Едва напоследък бе започнал (и то с голямо нежелание) да колекционира компактдискове. Използваше телевизора си — старомоден апарат с черно-бяло изображение и мъничък екран, за да подпира вратата.

— Преди три-четири години Курв… кучката ми създаде големи ядове. Неволно се изпуснах пред нея, че трупът, който бяхме намерили, е на известен наркопласьор. Веднага разбрах, че съм сгафил, и я помолих да не го разгласява. Тя се съгласи, обаче вечерта името на човека беше съобщено по новините.

— И?

— Нямах представа, че от отдела за борба с наркотиците дебнат този тип, надявайки се да ги отведе до голяма пратка от Колумбия. След като по телевизията съобщиха, че онзи е пречукан, куриерите се скрили вдън земя. Ако оная патка ме беше послушала, стоката щеше да падне право в ръцете на федералните агенти.

— Олеле!

— На косъм се разминах да не ме направят регулировчик в някое задръстено градче с една улица. И до ден-днешен като видя тази жена, започвам да скърцам със зъби… Е, Карсън, бегом!

Щом ни видяха, репортерите се втурнаха към нас.

— Кой е в бунгалото?

— Без коментар.

— Обир ли е имало?

— Без коментар.

— Някакви предположения за мотива?

— Без коментар.

Тичахме с наведени глави — знаехме, че ако срещнем погледа на някой репортер, това ще му подейства както кръвта действа на акула и ще подсили истерията. Пък и отговарянето на журналистически въпроси не беше наша работа, а на костюмарите от отдела за връзки с обществеността, които ги биваше в увъртането; ние винаги бяхме прекалено заети да търсим истината.

— Това разследване на СОППЛ ли е, детектив Райдър? Затова ли сте тук с детектив Нотилъс?

Последният въпрос ме стресна. Обърнах се — на сантиметри от лицето ми се изпречи микрофон. Иззад него в мен се втренчиха големи сиви очи, озаряващи симпатично женско лице, обрамчено от светлоруса коса — Диди Данбъри, репортерката от Канал 14. Краката ми престанаха да се движат, докато Хари не ме смушка отзад:

— Кажи „Не“, да му се не види!

— Не — повторих като папагал.

Тя повдигна вежда:

— Струва ми се, че двамата сте извън вашия район.

Хари ме изблъска в бунгалото. Хъмбри наблюдаваше как помощниците на съдебния лекар изваждат свещите от очите на жената. Показа ни прозрачно пликче за веществени доказателства, в което имаше нещо като едри песъчинки:

— Намерих ги в косата на жертвата. Приличат на веществото, което се е набило в гънките на врата и в свивката на ръката й, също под ноктите и в пъпа й.

Тонът му беше странен. Огледах се — само ние с Хари бяхме достатъчно близо да го чуем.

— Стегни се, Бри, никой не ни слуша. За какво мислиш?

— Зомбита — прошепна той и загадъчно се усмихна.