Колекционери на смърт

Трета глава

Още беше ранен следобед, но с Хари взехме снимките и заобикаляхме из съседните улици, за да разпитаме така наречените „дами на нощта“. Всъщност „нощта“ не отговаря на истината; повечето жени, които продават живота си на порции от по десет минути, използват някакъв наркотик, за да издържат, а пристрастеният жадува за дрога двайсет и четири часа в денонощието. Срещнахме се с много момичета и един травестит. Повечето поглеждаха снимките и поклащаха глава. Някои се позамисляха, после изтърсваха: „Тц, не е тази, за която помислих“ или по-баналното: „Никога не съм я виждала. А вие, ченгета, що не се разкарате, че ми пречите да бачкам?“

С Хари няколко часа си търкахме подметките, но напразно. Щом влязохме в участъка, Том Мейсън ни пресрещна, преди да влезем в общото помещение:

— Шефът ви търси, момчета. Чака ви в моята канцелария.

Не благоволи да ни съобщи каква е целта на посещението на голямата клечка. С партньора ми се спогледахме и неохотно затътрихме крака към канцеларията на Том. Плакет, издокаран с костюм на тънки райета, стоеше с гръб към нас до прозореца и се взираше в Гавърмънт Стрийт. Видях как вдигна гладката си длан и приглади идеално подстриганата си тъмна коса. На китката му проблесна златен часовник. Докато се обръщаше към нас, изражението му претърпя метаморфоза — намръщената му физиономия се замени от широка усмивка.

— А, ето ви и вас. — Здрависа се с мен (като всеки политик с престорена сърдечност раздруса дланта ми), повтори процедурата и с ръката на Хари. — Ето ги моите специалисти.

Хари изръмжа, но толкова тихо, че само аз го чух.

— Специалисти ли? — попитах.

— Специалистите от Отряда по психопатологични прояви срещу личността. Разбрах, че имаме доста странно убийство — проститутка, свещи, ритуали. Ще задействате СОППЛ, нали? Надявам се да унищожите в зародиш тази лудост.

Насилих се да не направя кисела гримаса. СОППЛ, който беше замислен като трик за хвърляне на прах в очите на обществеността, и се състоеше само от двама ни с Хари, миналата година беше провел само една акция. Въпреки че повечето колеги бяха настроени срещу нас, ние се справихме успешно. Ала активирането на СОППЛ — „задействането“ му, както се беше изразил Плакет, се оказа по-трудно, отколкото предполагахме, и създаде политически и логистични проблеми, които с партньора ми не желаехме да си навлечем повторно освен в краен случай.

— Смятам, че засега подновяването на дейността на специалния отряд не се налага, сър — заявих.

Той повдигна вежда:

— Защо мислиш така, детектив?

— Има известни доказателства, че престъплението е извършено от човек с разстроена психика. Но според мен всяко предумишлено убийство е дело на безумец, защото нито един нормален човек не би рискувал да загуби свободата или живота си, което неизбежно ще се случи след залавянето му. Не отричам наличието на по-особен елемент в…

Хари ми се притече на помощ както винаги, когато се впуснех в безсмислено бърборене:

— Карсън иска да каже, че за момента случаят е доста неясен, сър. Разполагаме само с непотвърдена информация. Предлагам засега да се разследва от колегите от съответното районно управление. Трима души са предостатъчни.

Плакет отново се обърна към прозореца:

— Обадиха ми се много репортери, господа.

Зачакахме да продължи, неизреченото ни „И какво?“ — сякаш увисна във въздуха.

— Мисля, че вие, момчета, трябва да се заемете с разследването. Ако в града ни вилнее психар, не бива да ни обвинят, че от самото начало не сме ви възложили случая. Не искам да ни хванат със смъкнати гащи.

След залавянето на интенданта на моргата, който се оказа коварен убиец, шефовете бяха подложени на жестока обществена критика; някои хора ги обвиниха, и то основателно, че не са дали своевременно зелена улица на СОППЛ.

— Ще ви обясня защо засега с Хари предпочитаме да останем настрана, сър. Участието ни в разследването предизвиква нежеланото внимание на медиите. Репортерите ни преследват като хрътки.

Плакет се поколеба. Том, който от двайсет години играеше ролята на умиротворител, плесна с ръце:

— Ето какво предлагам. Ще подготвя нещата така, че ако се наложи, да дадем повече свобода на Хари и Карсън, да променим структурата на командването. Засега предлагам да възложа на тях това разследване, а случаите, с които се занимават, да пренасоча към други колеги. — Той ни погледна и сви рамене, сякаш казваше: „Повече не мога да направя за вас.“

Плакет неохотно кимна и излезе, оставяйки след себе си вълна от задушлив одеколон.

С Хари тръгнахме към нашите работни места.

— Мамка му — избърбори той. — До вчера шефовете се преструваха, че СОППЛ не съществува, днес ни направиха ръководители на отряда. Какво е станало, да му се не види?

Взех от бюрото си снимката от церемонията по награждаването и я почуках с пръст:

— Узакониха ни, братле.

Въпреки нетърпимата горещина свалих стъклата на колата, докато шофирах към къщи — надявах се да „изчистя“ съзнанието си случилото се през този гаден ден. Живея на остров Дофин — дълго и тясно парче земя в океана, отстоящо на петдесет километра от Мобил. Мъничката ми къщурка е монтирана върху високи дървени стълбове, от прозорците се вижда заливът. За мен „наколното“ ми жилище олицетворява съвършеното убежище. Островът е населен предимно от тузари и при нормални обстоятелства не бих могъл да живея тук, но след смъртта на майка ми преди няколко години наследих сума, достатъчна за подобен лукс. Отначало мислех да купя малък апартамент в евтин жилищен блок и с останалите пари да живея като скромен рентиер. Ала един ден отидох за риба на остров Дофин и зърнах бъдещия си дом — металният му покрив блестеше като излъскана рицарска броня, просторната тераса беше с изглед към океана, на алеята за коли беше поставена табела с надпис „ПРОДАВА СЕ“. През нощта почти не мигнах, а всеки път, когато за малко се унасях, сънувах, че къщата е лодка, с която плувам към тихо и безопасно пристанище. След две седмици закарах мебелите си (на стойност около двеста долара) в новата си къща на брега на океана, за която бях платил четиристотин хилядарки.

Завих по алеята, посипана с пясък, смесен с натрошени мидени черупки, и водеща към дома ми, който се намираше между двете къщи на съседите; около сградите се издигаше рехава горичка. Отдалеч видях някакъв непознат хамър — яркочервен като противопожарна кола, с грамадни гуми и лампи на покрива; регистрационните номера бяха на щата Невада. Зърнах и двама души на тясната пясъчна ивица между къщите, която според нотариалния акт беше моя територия. Само че нямаше обозначителни табели, пък и въобще не ми пукаше. Непознатата жена вдигна ръка. Махнах й и продължих към моята къща, без да намаля компактдисковото устройство — гласът на Джон Лий Хукър продължи да гърми от колоните.

Повечето мои съседи през горещото лято заминават на север, а къщите си дават под наем на туристи. От май до септември съм заобиколен от непознати хора — някои остават по седем дни, други повече. Джон и Мардж Амбърли например предоставят на желаещите елегантната си двуетажна къща, която е три пъти по-голяма от наколното ми жилище, срещу „скромната“ сума от две хилядарки на седмица. Временните ми съседи обикновено са свестни хора — наемите са прекалено високи за студенти, излезли в лятна ваканция, и за малоумници, които си устройват барбекю в дневната, защото там климатикът е най-силен.

Щом слязох от колата, някой зад мен се провикна:

— Хей, тъпако, кой ти е дал шофьорска книжка?

Обърнах се и видях жена на около трийсет и пет години. Беше привлекателна като всички дами, които полагат големи грижи за поддържане на външността си; косата й, изрусена на кичури според повелите на сегашната мода, беше старателно оформена на букли, кожата й беше гладка като коприна, тенът й беше равномерен, сякаш беше нанесен с бояджийски пистолет. Жълтата й плажна рокля не беше конфекция, а изглеждаше скроена така, че да подчертава пищния й бюст. Доколкото разбирах от дизайнери, дрехата беше дело на Дау Корингс. Единствените физически недостатъци на непознатата бяха кривите й крака и тънките й гневно стиснати устни. Забелязах, че леко се олюлява, и реших че може би е ударила няколко питиета.

— Моля? Какво обичате? — попитах учтиво.

— Премаза ни фризбито! — процеди тя. — Изкрещях ти да внимаваш, но ти мина право през него. Бас държа, че го направи нарочно, задник такъв!

Обърнах се да погледна синия диск на алеята и заявих:

— Грешите, мадам. Прегрешението ми е съвсем неволно. Отдавна се каня да си купя лепенка за задната броня с надпис: „Не мачкам фризбита“, но все не ми остава време.

— Не се гъбаркай с жена ми, умнико, че да не ти се стъжни — обади се мъжки глас.

Ненадейно на сцената се появи нов актьор — мъжленцето на госпожата, ако се съдеше по еднаквите им венчални халки. Беше висок близо метър и деветдесет, тежеше около сто и двайсет килограма и се мъчеше да „глътне“ корема си — задача, несъвместима с усилието му да се прави на мъжкар. Прошарената му коса беше късо подстригана и с бретон като на римските императори в холивудските филми. И неговият тен беше съвършен, сякаш бояджийският пистолет бе напръскал дори бръчиците около малките му очи. Носеше черни плувки „Спийдо“ — неуместен избор за човек с бирено коремче.

Жената вдигна съсипаното фризби и го запрати към мен. Пластмасовият диск се удари в коленете ми.

— Шест долара! — заяви тя и вдигна шест пръста.

Познавах тези хора, по-точно — техния местен еквивалент. Живееха на кръстовището на Голямото Богатство и Лошото Възпитание — район, който напоследък май все повече се разширяваше. Подмазваха се на по-заможните от тях, подиграваха се на по-безимотните и бяха живото доказателство, че думичката „измет“ върви и без определението „беден“. Хобито им да притежават вещи беше в основата на настоящата малка драма. Макар че вероятно бяха милионери, двамата щяха да настояват да получат шест долара за глупавата играчка, за да докажат превъзходството си над мен. Мизерната сума не ги вълнуваше, важното беше моето подчинение.

Мъжленцето се усмихна:

— Съветвам те да се бръкнеш, приятел.

— Ами ако не искам?

Шишкото се ухили, отпусна ръце, взе да свива и да разпуска юмруците си.

Нямах никакво желание да се занимавам с тези типове — животът бе прекалено кратък, а днешният ден — прекалено дълъг. Позамислих се, после се наведох и взех сплескания диск. Разгледах го, доближих го до ухото си, наклоних глава и се заслушах.

— Какво правиш, мамка му? — попита дебелакът.

Притиснах пръст до устните си:

— Шшшт! Слушам.

— А? — изръмжа онзи и озадачено се облещи.

Направих опечалена физиономия.

— Още е живо — промълвих, поклатих глава. — Много го боли. Чувате ли как стене?

— Какви ги дърдориш? — изкудкудяка жената.

Внимателно оставих фризбито на земята и докато се изправях, измъкнах глока от кобура под сакото ми, махнах предпазителя и сложих пръст на спусъка.

— Божичко! — прошепна непознатата и пребледня като платно. Мъжът й даде на заден ход, без да откъсва от мен ужасените си очи. Коленичих до фризбито и нежно го погалих.

— Ще го избавя от мъките — казах и внимателно се прицелих в сплесканата пластмасова играчка. — Запушете си ушите.

Когато отново вдигнах поглед, двамата си бяха плюли на петите и бързо се отдалечаваха.

Индикаторът на телефонния секретар показваше, че имам две съобщения. Свалих сакото и кобура с пистолета, преметнах ги на облегалката на един стол, сложих си къси гимнастически гащета и тениска. Понечих да натисна бутона за прослушване на съобщенията, но на вратата се почука. На площадката отвън стоеше Джими Джентри от полицията на остров Дофин — върлинест и червенокос мъж на около трийсет и три — с една-две години по-възрастен от мен. Беше израснал в дълбоката провинция в семейство на баптисти и макар че от пет години работеше в полицията на остров Дофин, още не проумяваше защо богаташите не благодарят непрекъснато на Всевишния, задето им е поднесъл всичко на тепсия. Махнах му да влезе:

— Сядай, Джими. Ще пиеш ли нещо газирано?

— Не, защото ще се наложи да спирам на всяка крачка, за да пикая. Обадиха ми се, че си заплашил с оръжие Бловайнови.

— Кого?

— Хората, дето са наели съседната къща. Жената май има доста остър език, а?

Разказах му какво се е случило. Той се смя, докато му потекоха сълзи, които избърса с ръкава на ризата си.

— Ще ги предупредя да не те закачат — каза. — Кога се връщат Джон и Мардж?

— След цяла вечност. Мисля, в средата на октомври.

— И семейство Мартин ли ги няма? — поинтересува се той за другите ми съседи.

— Заминаха на гости при внуците си в Северна… или май беше Южна Дакота.

Джими се усмихна:

— А може да е Западна Дакота. Дали ли са вилата под наем?

Свих рамене и отидох до прозореца. Къщата на семейство Мартин беше малка едноетажна постройка с блестящ метален покрив и беше копие на моето наколно жилище, само дето беше боядисана в тъмнорозово, а скромното ми обиталище — в бяло. Щорите бяха спуснати, в нито един прозорец не се виждаше светлина. На алеята нямаше кола.

— Май няма никого — отвърнах.

— В такъв случай ще ти досаждат само едни съседи — отбеляза Джими, стана и тръгна към вратата. — Всичко хубаво, Карсън. И се постарай да не застреляш двамата Бловайн. Писането на рапорти и обяснения ще ме довърши.

Той спря да поговори със съседите. Съпрузите изглеждаха горчиво разочаровани, че не ме е извел, окован във вериги. Като зави по улицата, Джими два пъти натисна клаксона, за да ми сигнализира, че умира от смях. Аз също се изкисках, приближих се до телефонния секретар и натиснах бутона за прослушване.

Гневно натиснах бутона за изтриване, гласът на Диди Данбъри секна. Зачаках второто съобщение. Механизмът изщрака, в стаята проехтя гласът на мъртвата ми майка:

Строполих се на креслото до телефона. Говореше брат ми Джереми. По-точно едно от превъплъщенията му. Гласът на майка ми продължи:

Връзката се прекъсна.

Обаждането на брат ми беше нарушение — като всички обитатели на странната клиника и той нямаше право да притежава клетъчен телефон. Ала освен способността да имитира гласове, той имаше и ловки пръсти и беше измъкнал телефона от джоба на един санитар. Не знам защо, но не съобщих на управата на клиниката за придобивката на брат ми.

Изтрих съобщението му. Вече не бях гладен. Излязох на терасата, легнах на шезлонга и удавих мислите си в черните съскащи води на залива.