Колекционери на смърт

Трийсет и втора глава

Данбъри ми телефонира в 5:49 сутринта:

— Добро утро, слънчице. Снощи оставих на верандата одеяло и възглавница, та да са ти под ръка, ако случайно решиш да се върнеш. Кой знае, може би си в период на гнездене…

— Знаеш ли колко е часът? — прекъснах я.

— Тук или там?

— Моля?

— Във Франция е пладне. От три часа съм на телефона. Искам двамата с Ноти да дойдете у дома и поговорите с moi.

Освободих се от чаршафа, който се беше усукал около краката ми. Не мога да спя без завивка, защото се чувствам уязвим. А когато съм завит, се мъча да се овържа с чаршафа като мумия.

— Спешно ли е?

— Имам информация за невероятния господин Хекскамп. А може би не е толкова невероятен. Зависи от гледната точка.

— Дай ни един час — избърборих. — Дори по-малко.

Обадих се на Хари, казах му, че ще го взема от участъка, за да отидем при Данбъри. Той замърмори, но в крайна сметка се съгласи. Взех си няколко солени бисквити, приготвих си чаша нес кафе от цикория и излязох на терасата. Океанът беше като огледало, мъничките вълни тихо се плискаха в брега. Когато снощи се прибрах у дома, семейство Бловайн явно си бяха устроили купон, но сега се бяха укротили. В къщата от другата страна също цареше тишина. Колата беше преместена и на задната веранда се мъдреше плажна топка, но от наемателите нямаше и следа. Може би излизаха само нощем.

В седем часа вече бяхме при Данбъри. Тя ни покани в просторната кухня; вентилаторът на тавана лениво се въртеше. Над готварската печка, на която би могъл да завиди всеки собственик на ресторант, бяха окачени медни съдове. Лъчите на утринното слънце обагряха в оранжево стъклата на прозорците. Карла Хъчинс седеше до масата и пиеше кафе.

— Как си, Карла? — усмихна й се Хари.

Тя вдигна за поздрав чашата си:

— Чувствам се в безопасност. Обаче се страхувам, че преча на Диди…

— Глупости! — прекъсна я Данбъри. — Не знам как да ти се отблагодаря, задето почисти цялата къща. Паяжините бяха толкова големи, че ги използвах вместо хамак.

— Ще разговаряте за… него ли? — попита Карла и след като Данбъри кимна, взе чашата си и отиде в стаята си на горния етаж. С Хари седнахме до кухненската маса, изработена от кленово дърво. Домакинята ни наля кафе и побутна към нас захарницата и каничката със сметана.

— Закусвали ли сте, господа? — попита. — Мога да ви предложа мюсли, йогурт, банани, ябълки… Хм, май това меню не е за теб, Хари. Като те гледам, сигурно закусваш с нещо по-сериозно. Искаш ли да отворя кутия с шунка?

Партньорът ми я изгледа накриво; не беше пълен, но беше започнал да пуска коремче и не обичаше да му напомнят за това.

— Какво ще кажеш да преминем по същество? — промърмори. — Между другото, в колко часа стана тази сутрин?

— В три.

— Кога ли легна снощи? В осем ли?

— Точно в десет. Бях се наканила да изпия чаша вино в приятна компания, обаче компанията неочаквано си тръгна.

Тя ми намигна. Хари присви очи и любопитно ме изгледа. Втренчих се в поставката за чинии, сякаш за пръв път виждах подобно хитроумно приспособление. Той отново ме стрелна с поглед, после извърна очи към Данбъри:

— Не си ни поканила на закуска. Давай по същество.

Тя се облегна на кухненския плот, придърпа към себе си купчина листове хартия, взе първия и ни го показа. Беше празен.

— Това е листът, на който трябваше да запиша провиненията на Хекскамп във Франция. Само че нямаше нищо за записване. Не е бил арестуван, задето е пребил с франзела някого, или е паркирал ситроена си върху турист. — Остави листа, взе друг, който също беше празен. Показа ни го и се усмихна.

Хари забели очи — очевидно желанието й да театралничи не му допадаше.

— А това какво е, госпожице Умница?

Данбъри изчака няколко секунди, за да подсили ефекта, и отвърна:

— Данни за времето, през което младият Марсдън е бил студен в Л’Енстию де Боз Ар.

Партньорът ми се облещи:

— Какво?

— Пристигнал е във Франция през юли 1966, напуснал е страната през май 1970. През четирите години престой не е посещавал престижната художествена академия.

— Излъгал е, че е следвал живопис, така ли? — намесих се.

Тя сложи на масата няколко листа хартия с прилежни записки, които на места се прекъсваха от въпросителни:

— Не съвсем. Посещавал е друго учебно заведение — Л’Академи д’Ар График, което вече не съществува. Не е било на нивото на академията, но е осигурявало добра подготовка. В него са се обучавали около триста студента. Собственик е бил Анри Бадение, ексцентричен, но уважаван професор, чиято цел е била да наложи школата си в света на изкуството.

— Хм, лъжата е в съответствие с психологическия му профил — отбелязах. — Типична мания за величие на егоцентричен социопат. Не би признал, че е следвал в по-незначително учебно заведение, а историята със стипендията е измислил за още по-голямо разкрасяване.

Хари прегледа бележките и попита:

— Как изрови тези данни, Данбъри?

Тя отпи от чашата си с емблемата на Канал 14 и отговори:

— Обадих се тук-там. Например във визовия отдел и службата за отпускане на стипендии за чуждестранни студенти. Много ми помогна и фактът, че французите са страхотни бюрократи и с години съхраняват документацията. Представям си Франция като къща, чието мазе е претъпкано с картотеки.

— Този Баде… или както там му беше името, е мъртъв, нали? — продължи Хари.

— Професор Бадение. Разговарях със сестра му — жена, огорчена от живота, много неучтива и заядлива. Обясних на мадам, че проучвам влиятелни личности, които са били и преподаватели в художествени академии. Най-безсрамно се възползвах от факта, че французите се смятат за артистична нация, взех да се превъзнасям. Накрая размекнах леденото сърце на мадам… по-точно отчупих късче от него.

— Няма значение, важен е резултатът — изръмжа Хари, за да прикрие колко силно впечатление са му направили постиженията на Данбъри; само за няколко часа благодарение на интуицията си тя се беше добрала до невероятна информация. — Има ли още нещо?

— Да, и то доста любопитно. Докато разговарях с мадам, чух как самият Бадение коментира репликите й. Подхвърлих, че доколкото ми е известно, един талантлив младеж от Алабама на име Марсдън Хекскамп се е прочул в света на изкуството. Тя препредаде на брат си казаното от мен.

— И? — попитах нетърпеливо.

— Той избухна в смях.

— Само това ли?

— Не е важно, че се засмя. Трябваше да чуете как се смееше старецът — все едно щеше да си изхрачи белите дробове.

— Защо не разговаря с него? — възкликна Хари, но веднага добави: — Аха, той сигурно не знае английски.

— Може би говори трийсет езика, но пак нямаше да ми се обади.

— Защо?

— Сестра му благоволи да съобщи, че мосю Бадение признава само два начина за комуникиране — чрез писма или в личен разговор на чаша червено вино.

— Че защо ти го е казала?

— Според мен това беше намек, че контактът ми с великия професор е fini, но за да не остана в заблуждение, добави, че чете цялата му кореспонденция и преценява кои писма да му предаде. Както вече споменах, тази жена е костелив орех.

— Отлично си се справила, Данбъри — неохотно призна Хари. — Само че не знам как фактите относно миналото на Хекскамп ще подпомогнат разследването.

— Признай, че това е нова отправна точка — обадих се.

— Изродът е умрял преди трийсет години, а ние разследваме смъртта на две жени, убити през последните две седмици.

— След като знаем повече подробности за миналото му, можем да…

— Оттогава са изминали трийсет години…

Данбъри и партньорът ми ожесточено заспориха. Загледах се през прозореца, отпих от кафето. Листата на високия чинар отразяваха слънчевите лъчи. Птички кацаха на хранилките, кълвяха пръснатите семенца и отлитаха. По оградата пробяга сива катеричка.

— Едно не разбирам — защо Бадение се е разсмял така? — промърморих.