Колекционери на смърт

Четиринайсета глава

Смрачаваше се, когато почукахме на вратата на къщата му. Той излезе, тримата отидохме на дървения кей и се загледахме в залива. Огърлица от светлинки блестеше на западния бряг. Полъхваше приятен ветрец, вълните се плискаха в дървените подпори, лодката се поклащаше и се думкаше в каучуковите буфери. Въздухът имаше вкус на солена вода.

— Хъчинс е виждала проклетото нещо — обясних на Уилоу. — Не е дневник, нито бележник, а нещо като сбор от отделни страници. На някои има само картини или рисунки, други са само с текст, трети — комбинация от двете.

— Именно това намерих в клозета на фермата. А Пол го е продал срещу петстотин долара.

— Тя ни разказа за кошмарния си живот в сектата на Хекскамп, където жените са били негови сексуални робини; само една му е била приближена… или пък е пазела портите на ада. Казвала се е…

— Шайен Уилдмър. По прякор Калипсо и Плачещата — прекъсна ме възрастният детектив. — Така и не научихме подробности за нея, въпреки че се самоуби в съдебната зала. Предполагам, че съдбата й е била като на другите последователки на маниака.

— В какъв смисъл? — попита Хари.

— Били са предимно от разбити семейства, наркоманки. Момичета без минало. Отначало в сектата е имало и двама мъже, но скоро са напуснали — сигурно им е било невъзможно да се конкурират с Марсдън.

— Хъчинс каза, че Калипсо била посредница между Хекскамп и момичетата. Ти го описа като спокоен и хладнокръвен. След разговора с нея научихме друга страна на характера му. Понякога се затварял в „ателието“ си и няколко седмици наред се отдавал на изкуството си. Почти не се хранел, надрисквал се, а след това бил като парцал.

— Хари въздъхна. — Какъв парадокс, а? Трийсет години по-късно картините, които маниакът е рисувал в пристъп на стомашно разстройство, се продават за хиляди долари.

— Това е цената за отделни „произведения на изкуството“, детектив Нотилъс — поправи го Уилоу. — Цялата колекция би струвала много повече.

— Колко горе-долу?

— Може би половин милион.

Прозвуча корабна сирена, обърнахме се и се загледахме в товарния кораб, който минаваше по канала — на фона на черната вода приличаше на сянка, светлините му бяха като мънички светулки. Наблюдавахме го как плува към устието на залива и мълчахме, използвайки момента да подредим мислите си.

— От Пол не научихме нищо полезно — казах на Уилоу.

— Има ли начин да се свържем с хората, за които говориш? Които имат сигурна информация къде се намират „сувенирите“ на изверга.

— Големите колекционери на вещи на серийни убийства са като членове на масонска ложа. За да се добереш до някого, друг от пасмината трябва да те препоръча.

— Разпръснати са из цялата страна, така ли? — обади се Хари.

— Двама имат къщи в нашия район, а един от най-големите търговци в страната — боклук на име Джайлс Уолкот, живее в Спаниш форт.

— Познаваш ли този Уолкот? — попита Хари.

Старият детектив изрита дървената подпора:

— Няма начин да се добера до него.

— Бил ли е обект на полицейско проучване? — намесих се.

— Не е забранено да притежаваш предмети, свързани с убийци. Уолкот си плаща данъците, дейността му е напълно законна. Той не общува с „активни“ убийци. Осъществява сделки с вещи на хора, които са мъртви или лежат в затвора, или с предмети с толкова неясен произход, че не може да бъде обвинен в разпространението на крадени стоки.

— Как да се срещна с този образцов член на обществото ни? Най-добре да се представя за колекционер-новак.

— Изключено. Необходими са години, за да си създадеш връзки, да станеш известен.

— На кръстопътя между алчността и парите всичко е възможно — настоях. — Има ли начин да ускорим нещата?

Уилоу се загледа в небето, почеса се по брадичката:

— Трябва да притежаваш много ценен предмет, за да накараш Уолкот да пренебрегне мерките за сигурност.

— Какво разбираш под ценен предмет?

— Нещо, специфично за даден убиец, което той е носил по време на извършване на престъплението. Чувал ли си за Уили Пейлмаунтин?

Кимнах. Пейлмаунтин беше хищник, който през четирийсетте е „действал“ между югозападните индиански резервати. Преди да убие с томахавка поредната си жертва, се преобличал с кожени дрехи, слагал на главата си украшение от пера и се надрусвал с мескалин. Навремето бях гледал филм, посветен на живота му.

— Преди около пет години едно от неговите украшения за глава се продаде за сто хиляди долара. Ето това е ценен предмет — обясни Уилоу.

— Корона от пера, носена от сериен убиец! Че кой ще иска да държи вкъщи такава гадост? — възкликна Хари.

— Нацистите избиха милиони човешки същества, детектив Нотилъс, превърнаха Европа в кървава баня. Само че колекционерите на драго сърце си разменят и търгуват с нацистки „сувенири“.

Приближих се до края на дървения кей, загледах се в блещукащата черна вода и промърморих:

— Не се знае, може да се добера до нещо ценно.

— Не превъртай, Карсън — предупреди ме Хари. — Може да поръчаме фалшификат.

Уилоу поклати глава:

— Няма да мине. Трябва да представиш убедителни доказателства за това как въпросната вещ е попаднала в ръцете ти. Всеки може да си наплеска ризата с кръв от заклано животно и да твърди, че дрехата е на Джефри Деймър. Фалшификатите заливат „пазара“; търговийката на Пол е вървяла, защото „стоките“ му са били с етикетчета за веществени доказателства, тоест със сертификат, издаден от полицията. Колекционерите искат писмено потвърждение от признати авторитети. Издъниш ли се, Райдър, никога няма да се добереш до Уолкот.

— Не го прави, Карс — отново се обади Хари, но аз се престорих, че не го чувам.

— Този Уолкот се интересува от оригинални и ценни вещи, така ли? Гарантирам, че ще му покажа нещо, от което сърцето му така ще се разтупти, че има опасност да получи инфаркт.

— Откъде ще го намериш? — недоверчиво попита Уилоу.

— Недей, Карсън — прошепна партньорът ми.

— Имам си начини — отвърнах.

Старото ченге беше достатъчно печено да престане да ме разпитва. Хари ми обърна гръб и се загледа в товарния кораб, който излезе от залива и се изгуби в непрогледния мрак.

Прибрах се вкъщи в девет и половина. На телефонния секретар имаше само едно съобщение. Натиснах бутона. Първо чух изпълнението на Дюк Елингтън, после гласа на Хари: „Не тръгвай по този път, братле!“

Машината се изключи.

Излязох на терасата, но ветрецът беше замрял. Замахах с ръка да прогоня комарите и се загледах към брега — под лунната светлина пясъкът сякаш блестеше. В съседната къща семейство Бловайн бяха надули до дупка двата телевизора. Отново прогоних досадните насекоми, влязох обратно и посегнах към телефона. Джереми криеше мобилния апарат на място, тачено от всички затворници. Набрах номера, но се включи гласовата поща.

— Обади ми се — казах, седнах и зачаках.

Той се обади след седемнайсет минути.

— Карсън! — изчурулика. — Знаех, че или си ти, или задникът ми е оставил съобщение за събуждане.

Представих си го в стаята му в приюта, оскъдно обзаведена като стая в студентско общежитие — легло, бюро, стол, скрин, огледало, което представляваше тънък лист полиестер и изкривяваше отраженията, все едно човек се оглеждаше в живак. Само че отвън не се виждаше дворът на кампуса, а солидни огради, заобикалящи сградата като концентрични окръжности.

— Намери по-удобно скривалище, Джереми.

— Намерил съм. Само те занасях.

— Добре.

Той се изкиска:

— Крия го в гащите на един приятел. Какво искаш, Карсън?

— Те ме потърси.

— БЕШЕ ПРЕДИ ДВА ДНИ! — изкрещя той. — КАЗАХ ТИ ДА СЕ ОБАДИШ, А ТИ ИЗОБЩО НЕ БЛАГОВОЛИ ДА МЕ ПОТЪРСИШ! — Престана да вика и заговори като обидено момченце: — Защо не ми се обади, братко? Не ме ли обичкаш? — Отново смени тона, този път беше учтив, дори любезен: — Здрасти, Джереми, как я караш? Граховото пюре харесва ли ти? Доволен ли си от хигиената в тоалетната? Да ти изпратя ли една каса шампанско? С КАКВО ТОЛКОВА СЕ ЗАНИМАВАШ, ЧЕ НЕ ТИ ОСТАВА ВРЕМЕ ДА СЕ ОБАДИШ НА ЕДИНСТВЕНИЯ СИ БРАТ?

Продължи в същия дух — ту крещеше, ту пееше, шепнеше, подражаваше на гласовете на други хора или говореше разумно. Човек никога не знаеше какво и кога ще му хрумне. Реших да карам направо — надявах се странната ми молба да го отрезви.

— Става въпрос за разследване, което ми е поверено, Джереми.

— ПОДРОБНОСТИ, КАРСЪН! Кажи ми ги, кажииии, кажиии…

— Не е… от онези, които те интересуват. Необходимо ми е нещо по-особено. Нямаш го, но може би можеш да ми го намериш.

— По-особено ли? Боже, целият настръхнах! КАКВО Е, КАРСЪН?

— Вещ, използвана при определено… събитие.

— Събитие ли? — замислено избърбори той. — Имаш предвид празник като например Четвърти юли, така ли? Искаш да ти намеря фойерверки, а?

— Имам предвид събитие като онези, заради които си там.

— А-ХА! Колко вълнуващо! Не ти трябват фойерверки, а онези прекрасни неща, които са осветявали самотните нощи на мнозина, преди да настъпи вечният мрак.

— Ще изпълниш ли молбата ми? Можеш да го направиш. Ако ли не, ще ми кажеш ли към кого да се обърна?

Джереми запя с нежния глас на момиченце:

— Знам какво си намислииил, знам какво си намислииил. Залагаш капааан, залагаш капааан.

— Грешиш. Тази вещ ще бъде нещо като ключ към една врата.

— Кой е от другата страна на вратата, Карсън? Любител на приключения ли? КРИЕШ ЛИ НЕЩО ОТ МЕН?

„Любител на приключения“ означаваше убиец-психопат; в изкривения свят на Джереми това бе равнозначно на приятел.

— Не е любител на приключения — отвърнах. — Най-обикновен човек. „Доколкото изрод като Джайлс Уолкот може да се нарече човек“ — добавих мислено.

— Показваш ми три карти — изсъска той. — Коя е четвъртата?

— Казвам ти самата истина, Джереми.

Стори ми се, че чувам как той отмерва сричките ми — беше като детектор на лъжата и никой не можеше да го измами.

След няколко секунди монотонно изтананика:

— Какво ти трябва?

— Вече ти казах — предмет, използван по време на… приключение.

— Има няколко категории. А — какъвто и да е предмет, Б — такъв, който се е намирал наблизо, и В — нещо, което е… било накиснато в сиропа.

Затворих очи и поклатих глава:

— Сигурно спада към третата категория. Трябва ми нещо забележително.

— Ах, скъпото ми братче говори със заобикалки. Налага се да проявя съобразителност. Какво ли ще е толкова забележително? Картина от Лувъра ли?

Не отговорих. Джереми звънливо се засмя:

— Май си загубил чувството си за хумор, братко. Препоръчвам ти клизма. Нищо чудно да изскочат мобилни телефони, както ще се случи тук, ако направят клизма на някого.

— Можеш ли да го направиш, Джереми?

— СИГУРЕН ли си, че няма да го използваш да вкараш в капана някой любител на приключения?

— Опитвам се да установя контакт с човек, който търгува с подобни вещи.

— ТЪРГУВА С ТАКИВА ВЕЩИ ЛИ? БОЖИЧКО, ТОВА Е ИЗВРАТЕНО, ПЕРВЕРЗНО. ИДВА МИ ДА СЕ ИЗПОВРЪЩАМ В… Каква е базовата цена, Карсън? Може ли вещите да се доставят по пощата?

— Чувал ли си за такива търговци, Джереми?

— Скъпи братко, ако можех да изнасям от тук подобни артикули, щях да си назнача секретарка, за да приема поръчките. Но да се върнем към настоящия въпрос — на теб ти трябва нещо необичайно, на мен — зарядно устройство. Достатъчно ли съм ясен?

— Ще си получиш зарядното. А ти ще ми услужиш ли?

— НЕ ЗНАМ. Не е като да влезеш в магазина и да си купиш определена стока. Ще поразпитам този-онзи, когато се съберем да пием кафе. ЩЕ ТИ СЕ ОБАДЯ. ЩЕ НАКАРАМ МОЯТА СЕКРЕТАРКА ДА СЕ СВЪРЖЕ С ТВОЯТА. Като заговорихме за момичета, братко, как е сладката ти приятелка госпожица Ейва?

— Във форт Уейн е.

— Боже! Че това е на… на хиляда и петстотин километра от Мобил! Предаде ли те, Карсън? Избяга ли от любовта ти? Даде й сърцето си, а тя ти се изплю в лицето, а?

— Откажи се, Джереми, няма да ме…

— Жените винаги ни предават, нали, Карсън? Колко пъти съм ти го казвал?

Той злорадо се изсмя и прекъсна връзката.