Колекционери на смърт

Четирийсет и седма глава

Форие влезе, любопитно ме изгледа, прекоси стаята. Направи ми впечатление, че е извърнал глава, за да скрие от Данбъри обезобразената половина от лицето си. Изправи се пред стената, до която преди малко стоеше брат ми, загледа се в нея, после задирижира невидимия оркестър.

Отново се запитах какво ли чува.

Преди Дженкинс да затвори вратата, взех от коридора навитата на руло хавлиена кърпа. Разстлах я на пода, за да покажа ивиците от нарязаната картина, които бях увил в нея.

— Ти си бил тайнственият парижки художник — казах; не бях сигурен доколко Форие разбира английски, но подозирах, че знае доста, ала не се издава. — Онзи, който е работел денонощно. Човекът, разгневил Хекскамп. — Посочих парчетата. — Марсдън е откраднал картината, нали? Не си го оскърбил с нищо, мразел те е заради таланта.

Форие продължи да дирижира. Стори ми се обаче, че го прави по навик, а всъщност внимателно ме слуша.

— Опитали са се да те убият, нали, Трей? Смазали са ти главата, оставили са те да умреш. Само че ти си оцелял.

Той престана да дирижира, докосна обезобразеното си лице, отпусна ръце. Не откъсваше очи от ивиците платно на пода.

— Моля ви, сглобете картината, господин Форие — обади се Данбъри. — Ако желаете да кажете нещо, ще ви разбера, защото говоря френски. Повярвайте, че сме дошли като приятели, за да ни разкажете за случилото се. S’il vous plait croire que nous sommes ici comme les amis, entendre votre histoire.

Форие я погледна; забелязах, че за пръв път не се старае да скрие обезобразената половина от лицето си. Изведнъж коленичи и започна да подрежда парчетата от картината, все едно бяха части от картинна мозайка.

— Marsden avait un trou dans lui… — Говореше бавно и позаваляше думите като човек, който излиза от транс.

Данбъри преведе:

— У Марсдън имаше празнота, която той смяташе да запълни с моята картина.

— Je suis venu a l’Amerique apres huit mois…

— Пристигнах в Америка след осем месеца. Знаех, че едно от чудовищата е родено в този район. Оказах се прав — групата живееше във ферма наблизо.

— Get aurait ete impossible simplement de marcher dans et prendre de retour mon travail…

— Невъзможно беше да отида ей така и да си взема картината; последователите на Марсдън щяха да ме разкъсат. Затова му казах, че е велик художник, а пък аз съм нищожество в неговата сянка. Казах му още: „Марсдън, Бог ме пощади, за да дойда в Америка и да се уча от теб.“ Донесох му цветя и целунах краката му. Воняха на гранясало сирене.

Не можех да откъсна очи от картината, която Форие сглобяваше. Повечето парчета пасваха едно до друго, по което разбрах, че той е скрил във всяка маска по една четвърт от картината.

— Je me suis renseigne sur mon art, le faisant semblant un momentane a pense…

Данбъри отново преведе:

— Веднъж попитах: „Какво стана с картината, която сътворих преди толкова време? У кого е сега? Може ли да я видя?“ Марсдън се изсмя и каза че спи върху нея. След време разбрах, че не се шегува — беше я нарязал и с ивиците си беше напълнил възглавницата. По-големите парчета и етюдите представяше за свои творби. Смяташе, че ме е победил, като е унищожил творбата ми и спи с нея. Плячкосване и изнасилване.

С Данбъри изненадано се спогледахме — сравнението, направено от Форие, бе изпълнено с психологическо проникновение. Той продължаваше да подрежда парчетата, на пода вече се беше оформила част от картина с размери около един квадратен метър. Тук-там белееха празни места — вероятно не бях намерил всички ивици, плуващи във водата.

— … une dependance, une structure pourrissant. Marsden l’a appele mon, le stage…

— Не присъствах, когато е представял картината ми като негова творба. Принуден бях да живея в една порутена стопанска сграда. Нямах право да разговарям с никого освен с Марсдън и… една жена. Той казваше, че това е моят „стаж“. Постепенно обаче спечелих доверието му, накрая ми позволи да използвам малко кътче от ателието му. Само че колкото и да си блъсках главата, не можех да измисля начин да освободя моята картина, без да ме заловят. Един ден ми хрумна идея. Натъпках с парцали възглавницата на Марсдън, а с парчетата от картината започнах да правя маски. Надявах се да отърва чедото си от прокълнатия живот, на който го бяха обрекли.

— … j’ai fait les masques laids et difformes…

— Нарочно правех маските грозни и уродливи. Забождах стъкла в тях. Никой не искаше да ги докосне, камо ли да ги открадне. Марсдън казваше: „Махни от тук тези грозотии, Форие, дръж си ги при теб.“ Знаех, че му е приятно, задето изработвам толкова отвратителни предмети, според него това доказваше липсата ми на талант. Този наперен пуяк не знаеше, че е дошъл моят ред да му се надсмивам — маските бяха като душите на онези, които откраднаха картината ми.

„Грозни и уродливи — помислих си. — Колко е бил проницателен.“

— Les masques mont ete aussi pris…

Данбъри продължи да превежда, макар като хипнотизирана да се взираше в загадъчното изображение, оформящо се на пода:

— Взеха ми и маските. Остана само една, която още не бях довършил. Мисля, че в крайна сметка те заплениха Марсдън. Бяха грозни, но притежаваха странна притегателна сила.

— Маските са се появили на местопрестъпления — казах му. — Арестували са те по обвинение в жестоки убийства.

— Les morts ne sont pas arrivees loin d’ou j’ai travaille…

— Убийствата бяха извършени недалеч от ресторанта, в който работех като мияч на чинии. Някой подшушна на полицията, че аз съм изработил маските. Съдът ми назначи служебен защитник. Казах му: „Виновникът е Марсдън Хекскамп.“ Той отвърна, че ако призная познанството си с Хекскамп, ще си подпиша смъртната присъда. Истината, която можеше да ме спаси, щеше да ме убие. Бях впримчен.

Накрая върху плажната кърпа не остана нито едно парче. Получи се нещо, което приличаше на долната четвъртина от грамадно живописно платно, символизиращо унищожението — кръв, кости, телесни части. Раззинати черепи надничаха изпод водопади от екскременти. Миниатюрни златисти червейчета пъплеха навсякъде. От гледна точка на техническите похвати картината беше шедьовър, дело на гений, но сюжетът беше плод на болно съзнание. Какво бе вдъхновило тези адски изображения?

Форие се изправи, застана пред стената и отново задирижира призрачния оркестър. Изглежда, беше изгубил всякакъв интерес към картината.

— Кой те беше впримчил? — попитах.

Той се обърна, изгледа ме, после размаха ръце, сякаш да очертае валма дим.

— Fantomes — прошепна.

— Призраци — преведе Данбъри.

Тази дума бе последната, която чухме от Форие. Той седна на леглото и отказа да отговаря на следващите въпроси. Човекът, говорещ смислено, изчезна. Остана ненормалният, който се взираше се в стената и замечтано се усмихваше.

— Не съм виждала по-странен тип, Карсън — прошепна Данбъри.