Конникът без глава

ПРОЛОГ

Сънят на тексаския елен, който почива в среднощното си убежище, е смутен от тропота на конски копита.

Той не напуска прикритието си, нито скача на крака, защото в прерията живеят и диви коне, които скитат в нощта. Еленът само повдига глава, рогата му се подават над високата трева и се вслушва.

Сега тропотът се чува пак, но с по-различен звук. Чува се звън на метал — удар на стомана в камък.

Звукът не е без значение за елена и той бързо променя израза и положението си. Изскача от леговището си, прави няколко скока в прерията, спира се и обръща глава назад, за да види кой смущава сънищата му.

В ясната лунна светлина на южното небе еленът разпознава най-безмилостния от враговете си — човека. Един човек на кон се приближава.

Обхванат от инстинктивен ужас, еленът е готов да побегне отново, когато нещо във вида на конника — нещо странно го заковава на място.

Застанал сред високата трева, с трепкащи хълбоци, той извива глава назад и втренчва поглед — неговите големи кафяви очи се взират в натрапника със смесен израз на почуда и страх.

Какво кара елена така дълго да разглежда конника?

Прекрасният жребец е напълно в ред — оседлан, обюздан, нагласен. В него не личи нищо нередно — нищо, което да предизвика учуда или уплаха. Но човекът — конникът? О! В него има нещо, което предизвиква и двете чувства — нещо страшно — нещо липсва!

Господи! Главата!

Дори неразумното животно забелязва това и след като се взира, смутено за миг, чудейки се какво е това неестествено чудовище, което така се подиграва с него — обхванато от ужас — побягва и се спира чак когато преминава през водите на Леона и оставя далече зад себе си страхотното видение. Без да обръща внимание на подплашения елен и на стремглавия му бяг, конникът без глава продължава да язди.

Конникът също се отправя към реката, но не бърза като елена, а се движи с бавна и спокойна стъпка, толкова безшумна, че изглежда тържествена.

Ездачът, сякаш потънал в тъжни мисли, е отпуснал юздите на коня, за да може от време на време животното да отскубне от зеленината, която расте край пътя. Той не го подканя нетърпеливо напред нито с глас, нито с движение, дори когато, изплашен от воя на прерийния вълк, конят се спира, мята високо глава и пръхти.

Конникът изглежда обладан от силни чувства и никаква обикновена случка не може да го изтръгне от тях. Никакви думи, никакъв шепот дори не издава тези чувства. Изплашеният елен, конят, вълкът и среднощната луна са единствени свидетели на неговия безмълвен унес.

Раменете му са покрити със сарапе1, единият край на което се развява от вятъра и открива част от тялото му: краката му са обути във високи гети от ягуарова кожа. Добре предпазен от нощната роса и поройните дъждове на тропическото небе, конникът продължава да язди, безмълвен като звездите, блестящи над него, без да обръща внимание на щуреца, който църка в тревата, нито на прерийният ветрец, който си играе с наметалото му.

Най-после нещо като че ли го събужда от унеса и го кара да ускори ход. Конят дига глава и изцвилва радостно, протяга шия напред, широко разтваря ноздри, забързва и постепенно преминава в галоп. Близостта на реката обяснява промяната в хода му.

Конят се спира отново едва когато кристалната вода стига до хълбоците му, а краката на ездача са потънали до колене.

Животното уталожва жаждата си, преминава на отсрещната страна и с пъргава стъпка изкачва стръмния бряг.

На върха спират, като че ездачът се бави нарочно, за да може конят да се отърси от водата. Чува се плясък на юзди и ремъци, който напомня гръмотевица сред облак от пара — бял като водата на водопад, разбита на хиляди капчици.

Конникът без глава изниква от този облак и отново поема пътя си.

Сякаш подтикван от шпорите и направляван от юздите на ездача, конят не се отклонява от посоката си, а бърза напред; изглежда че се намира на път, който познава добре.

Наоколо се простира откритата прерия, която се слива в едно с небето. Срещу синевата се очертава непълната фигура на ездача, която постепенно изчезва от погледа и се изгубва в тайнственото сияние на лунната светлина.