Конникът без глава

Глава XLIIЛЕШОЯДИ В ПОЛЕТ

Който е пътувал през равнините на Южен Тексас, не може да не е забелязал една много често срещана гледка — ято черни лешояди в полет.

Стотина птици описват кръгове, вият се в спирали, спускат се и почти докосват тревата в прерията или най-високите клонки на дърветата в гората, извисяват се без да мръдват криле, чиито заострени краища прорязват ясното небе — това е рядко интересна картина, характерна за тропика.

Пътникът, който ги вижда за пръв път, не може да не спре коня си и да не се вгледа в тях, изпълнен със странно чувство. Дори онези, които са свикнали на тази гледка, не я отминават, без да се замислят какво вещаят хищниците.

Те не се събират напразно. И пътникът знае, че на мястото, над което те кръжат, лежи мъртво или умиращо същество — животно, а може би и човек.

Сутринта след мрачната нощ, когато тримата самотни конника пресякоха равнината, над гората, в която бяха навлезли, се виждаше подобна гледка. Ято черни лешояди се виеха над върховете на дърветата близо до завоя на пътеката.

При изгрев слънце там нямаше ни един лешояд. След по-малко от час стотици лешояди с широко разтворени криле кръжаха над това място. Техните черни сенки се открояваха мрачно по зелените клонки на дърветата.

Всеки пътник от Тексас, навлязъл в пътеката и зърнал злокобните птици, незабавно би заключил, че някъде по пътя му лежи мъртвец.

Ако продължи пътя, той би открил доказателства — локва кръв, стъпкана от конски копита, които ще потвърдят съмненията му.

Но вниманието на въздушните хищници не бе насочено към локвата кръв. Те като че връхлитаха на нещо, което се намираше по-далече, между дърветата И наистина там беше плячката, която ги привличаше.

В ранните часове нямаше никакъв пътник — нито тексасец, нито странник, който би проверил дали предположението е вярно; въпреки това то беше вярно.

В храсталака, на около четвърт миля от окървавената пътека, лежеше проснато на земята същество, което привличаше вниманието на лешоядите. То не бе нито мърша, нито животно, а човек.

Беше млад мъж с благороден вид и доколкото личеше под наметалото, със стройно тяло. Лицето му бе красиво дори в смъртта.

Но дали бе мъртъв?

На пръв поглед изглеждаше, че е мъртъв. Така смятаха и черните птици. Неговото положение и изглед като че не оставяха място за съмнение. Той лежеше по гръб, с лице обърнато към небето, без да се предпазва от слънцето. Ръцете и нозете му не бяха естествено отпуснати, а опънати като вдървени върху каменистата почва, като че бе загубил способността да ги владее.

Наблизо растеше огромен дъб, но той не хвърляше сянка над него. Човекът лежеше извън свода на неговия листак и слънчевите лъчи, започнали да се промъкват между дърветата, се плъзгаха по бледото му лице, още по-бяло от отражението на бялата панамена шапка, която го закриваше отчасти.

Лицето не бе на смъртник, но не бе и на заспал човек. И все пак изглеждаше да е по-скоро на мъртвец, отколкото на заспал човек. Очите му бяха полуотворени. Между клепачите се показваха изцъклени и разширени зеници.

Мъртъв ли беше този човек?

Без съмнение черните птици смятаха, че е мъртъв. Но те съдеха само по външния вид. Искаше им се да е мъртъв, но грешаха.

Дали защото бляскавите лъчи на слънцето падаха направо в полузатворените му очи или защото се бе съвзел след почивката, проснатият на земята човек разтвори широко очи и се размърда.

След малко се приповдигна, облегна се на лакът и се огледа наоколо в недоумение.

Лешоядите се издигнаха нависоко и останаха известно време там.

— Мъртъв ли съм или жив? — промърмори младият човек. — Сънувам ли или не? Кое от двете? Къде съм?

Слънцето го заслепяваше. Едва след като засенчи очите си с ръка, можа да различи донегде какво има около него.

— Наоколо дървета. Под мене камъни. Личи си. Как ме болят кокалите! Гора. Как попаднах тук? Сега се сещам — продължи той, след като помисли известно време. — Ударих си главата о едно дърво. Ето и клона, който ме събори от седлото. Боли ме левият крак. Аха, спомням си. Блъснах го в ствола на дървото. Господи! Сигурно е счупен.

Младият човек направи усилия да се изправи, но не успя. Раненият крак отказа да му се подчини. Той беше подут в коляното — счупен или изкълчен.

— Къде е конят? Отишъл си е, разбира се. Сигурно е вече в конюшнята на Каса дел Корво. Няма значение. Не бих могъл да го възседна, дори да е тук. А другият? — добави той след кратко мълчание. — О, боже! Как изглеждаше! Не е чудно, че конят ми се уплаши. Какво да правя? Кракът ми сигурно е счупен. Не мога да мръдна оттук без чужда помощ. Вероятността някой да мине по тези места е едно на десет, на сто, на хиляда. И то ще стане сигурно слея като послужа за храна на тези ужасни птици. Уф! Отвратителни хищници! Как протягат клюновете си, сякаш са сигурни, че ще им бъда плячка. Откога лежа тук? Слънцето не е много високо. Зазоряваше се, когато се качих на седлото. Сигурно съм бил цял час в безсъзнание. Господи добре съм се наредил! Кракът ми навярно е счупен. Така го чувствувам. Няма лекар да го намести, а леглото ми е каменисто, и то посред тексаските гори. Около мене — шубрак. Може би в продължение на мили. Едва ли бих могъл да се спася сам. А няма надежда да мине човек, който би ми помогнал. По земята вълци, във въздуха лешояди. Господи защо се качих, преди да проверя юздите. Можеше да не съм жив вече.

Лицето на младия човек се помрачи. Стана още по-мрачно, когато продължи да мисли за опасното положение, в което бе изпаднал, и то от най-обикновена злополука.

Още веднъж се опита да се изправи на крака. Този път успя и откри, че може да си служи само с единия си крак. Усилията му се оказаха напразни и той легна пак.

Цели два часа раненият не промени положението си. През всичкото време гората се огласяше от гръмките му викове за помощ. Когато се убеди, че няма вероятност някой да го чуе, той спря. Викането причини или по-скоро увеличи жаждата, която неизбежно се появява при рани. Тя се засили скоро до такава степен, че и болките дори избледняха пред нея.

„Ще загина, ако остана тук — помисли раненият. — Трябва да положа всички усилия да стигна до вода. Ако не ме лъже паметта, недалеч оттук минава поток. Трябва да стигна до него, дори ако ще трябва да пълзя по ръце и колене. Колене! Та само едно от тях може да ми служи. Няма какво друго да направя, освен да опитам. Колкото по-дълго стоя тук, толкова по-зле. Слънцето пече все по-силно. Изгаря ме вече. Може да припадна; тогава вълците… лешоядите…“

Той замлъкна и потрепера при тази ужасна мисъл. След малко продължи:

— Само да знаех пътя. Потока си спомням много добре. Тече към варовитата прерия. Тя е сигурно на югоизток оттук. Ще опитам в тази посока. Добре, че слънцето ми помага да се оправя. Ако намеря вода, всичко може да се поправи. Божичко, дай ми сили да стигна до потока.

Младият човек започна да се промъква през шубрака, пълзеше по каменистата почва и влачеше осакатения си крак като някакъв огромен гущер, чийто гръбнак е прекършен от удар.

Усилията му причиняваха силни болки, но опасенията му бяха още по-страшни и подтикван от тях, той продължаваше да пълзи.

Раненият много добре знаеше, че ако не успее да намери вода не само е възможно, но е почти сигурно да стане жертва на жаждата и затова продължаваше с всички сили напред.

От време на време бе принуден да се спира и да почива, за да може да възстанови силите си. Никой не е в състояние да се движи дълго време по ръце и колене, без да почувствува умора. Това е още по-малко възможно, когато един от четирите крайници не може да бъде използуван.

Раненият се придвижваше бавно и мъчително напред. Положението се утежняваше и от други обстоятелства — може би не се движеше в правилна посока. Само заплахата от смъртта го караше да продължава. Изминал бе четвърт миля, когато му дойде на ум друг начин за придвижване, който щеше да му помогне да избегне поне мъчителното еднообразие.

— Ако имах патерица — каза си той, — щях да вървя на един крак. А, ножът ми бил тук! Слава богу! Ето и подходящо дръвче. Ще свърши работа.

Той извади ножа си и скоро малкото дръвче се превърна в патерица с чатал на върха за подпора.

След това младежът се изправи, постави патерицата под мишницата и продължи да се движи с помощта на своето изобретение. Знаеше, че е необходимо да не изменя посоката, затова продължи както беше тръгнал — към югоизток.

Не беше лесно. Слънцето, единственият му компас, беше сега почти в зенита си. Освен това и шубраците му създадоха трудности — трябваше да ги заобикаля, за да се движи по откритите места. Помагаше му само наклонът на терена. Той знаеше, че когато човек върви надолу, вероятността да стигне някой поток е по-голяма.

Така, като спираше от време на време, за да почива, раненият успя да измине около една миля, когато забеляза следи от диви животни, които навестяват гората. Те едва личаха, но вървяха все в една посока, което показваше, че водят към водопой — поток, вир или извор.

Значи щеше да намери вода. И без да поглежда вече към слънцето или да обръща внимание на терена той продължи да накуцва по следите. Когато се уморяваше започва. Ще да пълзи както преди.

Радостното чувство, което го обзе, когато откри следите, изчезна скоро, защото и следите се изгубиха. Те го доведоха до полянка, оградена от непроходими шубраци. Раненият откри с ужас, че следите тръгваха от полянката, а не водеха към нея. Той се бе движил в обратна посока.

Колкото и да му беше неприятно, трябваше да се върне обратно. Да остане на поляната, значеше да умре.

Младият човек пое обратно по утъпканата пътека: Стигна до мястото, дето я бе открил и продължи по нея.

Само жаждата му даваше сили и воля да върви. А тя ставаше все по-непоносима.

Дърветата, между които минаваше, бяха най-вече акации, примесени с кактуси и диво агаве. Те почти не го предпазваха от огненото слънце, което прежуряше между редките им листа.

Той плувна целият в пот, а това засили жаждата му до такава степен, че тя се превърна в предсмъртна мъка.

Под ръка му бяха лепкавите шушулки на акациите, пълни със сладък сок. Ако откършеше клонка от някое агаве или кактус, и тя би пуснала изобилен сок. Но акациите бяха много сладки, а другите растения — много горчиви. Той знаеше, че вместо да уталожат жаждата му, щяха още повече да я усилят. И минаваше покрай увисналите шушулки, без да протегне ръка към тях, поглеждаше сочните стъбла, без да ги откърти.

Раненият крак се бе подул неимоверно и ставаше по-мъчно подвижен. Това увеличи мъченията му. Всяка стъпка му причиняваше непоносима болка. Дори ако отиваше към предполагаемия поток, едва ли би успял да стигне до него. А ако не го достигнеше, не му оставаше никаква друга надежда; не му оставаше нищо друго, освен да легне сред шубраците и да умре.

Смъртта нямаше да настъпи незабавно. Нито ударът в главата, която го болеше непоносимо, нито раненото коляно можеха да докарат бърза смърт. Нямаше да умре може би от раните, а от най-мъчителна и ужасна смърт — от жажда.

Тази мисъл го накара да поднови усилията си и при все че напредваше бавно, а движенията му причиняваха болка, продължи да се движи.

Черните птици го следваха, докато той накуцваше или пълзеше с мъка. Макар че се намираха сега на повече от миля от мястото, гдето се бяха събрали, всички бяха над него. Броят им беше доста нараснал от присъединяването на нови групи, подушили очакваната плячка. Птиците съзнаваха, че жертвата им е още жива, но виждаха, че е сразена. Инстинктът им подсказваше по-добре от опита, че тя скоро ще се предаде.

Сенките им се плъзгаха по пътеката, по която раненият се движеше, и го изпълваха със зловещи предчувствия и страх.

Наоколо бе тихо. Лешоядите летят безшумно, дори когато очакват нетърпеливо близък пир. Жаркото слънце бе накарало щурецът и дървесната жаба да замлъкнат. И отвратителната „рогата жаба“ дори се излежаваше неподвижно на сянка под камъните.

Търкането на дрехите о храстите, които се изпречваха по пътя на ранения, и случайните викове, които той надаваше със слабата надежда, че някой може да го чуе, бяха единственият шум, който нарушаваше самотността на гората.

Потта му бе примесена вече с кръв. Бодлите на кактусите и острите като нокти тръни на растението агаве бяха изподраскали цялото му лице, ръце и крака.

Тон беше близо до пълно отчаяние — всъщност бе достигнал до него. След като извика още няколко пъти, младежът се хвърли на земята, без да мисли какво ще стане по-нататък с него.

Но съвсем неочаквано това го спаси. Легнал, той долови слаб шум, който едва ли би чул, ако не бе прилепил случайно ухо до земята.

Макар че шумът бе слаб, той все пак го разпозна, защото този шум именно се напрягаше да долови слухът му — ромона на поток.

С радостно възклицание младежът скочи на крака, като че му нямаше нищо, и се отправи към мястото, откъдето идваше шумът. С прилив на нови сили започна да си служи усърдно със случайната патерица. И болният крак дори започна да му служи сякаш по-добре. Силата и любовта към живота се бореха срещу немощта и страха от смъртта. И победиха.

След десет минути раненият лежеше прострян на тревата до брега на кристалния поток и недоумяваше как липсата на вода могла да му причини такива неописуеми болки.