Конникът без глава

Глава XXXVIIИЗЧЕЗНАЛИЯТ

Звънецът за закуска прозвуча за втори и последен път в Каса дел Корво. Преди това бе изсвирил рог, за да привлече и тези които се намираха из най-отдалечените краища на плантацията.

Работниците, които бяха по-наблизо, се събраха на една поляна до асиендата. Те наклякаха по тревата. Някои насядаха по случайно намиращите се там трупи. Всички започнаха да ядат с охота царевичен хляб, качамак със свинско и да пият кафе от ръж — тяхна всекидневна храна.

Семейството на плантатора се събра в столовата, но тъкмо преди да започнат закуската, откриха, че един от неговите членове липсва.

Липсваше Хенри.

Отначало не обърнаха голямо внимание, като предположиха, че и той ще се яви скоро.

Минаха няколко минути, но той не дойде. Плантаторът отбеляза, че Хенри обикновено не закъснява, и се почуди где може да е.

В Югозападна Америка е прието семейството да закусва заедно точно в определен час. Този навик се дължи на храната, характерна за страната. Техните „бисквити от Виргиния“, „кейк от елда“84 и „вафли“ са вкусни само ако се ядат съвсем гоили. Така че часът за закуска в столовата е за готвачката час, когато тя се пече над печката в кухнята.

Ленивият или успалият се — а такива хора са много малко из южните плантации — рискува да яде само студени бисквити.

Като се знае този обичай, отсъствието на Хенри Пойндекстър беше наистина странно.

— Къде ли се е дянал? — попита за четвърти път баща му. Въпросът бе по-скоро израз на учудване и не беше отправен към никого.

Нито Луиза, нито Къхуун можеха да отговорят нещо. И Луиза се учудваше. Но в погледа и в гласа й имаше нещо загадъчно, видимо само за човек, който я наблюдава отблизо.

То едва ли се дължеше на отсъствието на брат й. Това обстоятелство не беше толкова важно, та да предизвика такива вълнения. А сега тя бе наистина развълнувана.

Защо? Никой не попита. Баща й не забеляза нищо странно в държането й. Още по-малко Къхуун, който явно се стараеше под маската на непринуденост да скрие някаква неприятна мисъл.

Откато влезе в стаята, той сякаш умишлено мълчеше и ни веднъж не погледна братовчедка си, както правеше често по-рано.

Беше нервен и няколко пъти трепна при влизането на прислужника.

Несъмнено бе, че и Къхуун се намираше под влиянието на някакво силно вълнение.

— Много странно, че Хенри още не слиза за закуска — отбеляза плантаторът, може би вече за десети път. — Невъзможно е още да лежи. Не, той никога не се излежава до късно. Ако е навън, едва ли е толкова далече, та да не чуе рога. Може би е още в стаята си. Плуто!

— Ех-хе! Викате ли, мистър Удли? Ей ме! Чернокожият коняр, едновременно прислужник за столовата, се навърташе наблизо.

— Иди в спалнята на Хенри! Ако е там, кажи му, че сме на закуска и почти привършваме.

— Той не в спалня, мистър Удли.

— Ти ходи ли в неговата стая?

— Ехе-хе! Да! В спалня не бил, ама в конюшня да видя кон на мистър Хенри и му давам зоб. Ехе-хе. Кон нямаше там. Не бил цяла сутрин. Аз станал още преди съмне. Кон няма, седло няма, юзди няма, мистър Хенри няма. Ехе-хе! Бил там и излязъл, преди ние станали.

— Сигурен ли си? — запита плантаторът, много разтревожен от съобщението.

— Много сигурен мистър Удли. В конюшня няма друг кон, само дорест на мистър Къхуун. Петниста навън в оградено място. Няма кон на мистър Хенри.

— Това не значи, че мистър Хенри не е в стаята си. Веднага иди провери!

— Ехе-хе! Веднага отиде, ама няма намеря никого. Къде кон, там и мистър Хенри.

— Има нещо нередно в тая работа — продължи плантаторът, когато Плуто се измъкна от столовата. — Хенри е излязъл, и то през нощта. Къде ли е отишъл? Не мога да си представя у кого може да отиде в такъв необикновен час. Ако съдим по думите на Плуто, нямало го е почти цяла нощ. Сигурно е с младежите от форта. Дано не е в страноприемницата.

— О, не! Там не би отишъл! — намеси се Къхуун, озадачен от отсъствието на Хенри не по-малко от самия Пойндекстър. Но се въздържа от обяснения и не спомена за сцената, на която бе свидетел през миналата нощ.

„Надявам се, че не знае нищо — си помисли младата креолка. — Ако е така, цялата работа може да си остане в тайна между мене и брат ми. Струва ми се, че с Хенри ще мога да се разбера. Но защо го няма още? Цяла нощ седях да го чакам. Сигурно е настигнал Морис и са се побратимили. Дано е така, дори ако са се срещнали в бара. Хенри не пие, но след снощното му избухване и последователното разкаяние може да е отстъпил от навиците си. Кой би могъл да го обвини? А не може да се случи нещо лошо, защото не е с лоши хора.“

Не се знае догде щяха да стигнат тези размишления. Прекъсна ги появяването на Плуто, чието изражение показваше, че има да направи интересно съобщение.

— Е! — извика господарят му, без да чака. — Там ли е?

— Не, мистър Удли — отговори черният с разтревожен глас. — Не там. Няма мистър Хенри. Но, но… — продължи той колебливо. — Плуто трябва каже, че… че… кон е там.

— Конят ли е там? Навярно не е в спалнята му.

— Не, мистър. Нито в конюшня, а навън, пред порта.

— Конят му пред портата? А защо се тревожиш от това?

— Извинете, мистър Удли, защото кон на мистър Хенри, защото животно…

— Какво пелтечиш? Защото какво? … Надяваме се, че конят не е загубил главата, нито опашката си.

— А, мистър Удли, Плуто не страхува, че кон загубил глава или опашка. Страхува, че загубил ездач…

— Какво? Хенри да е хвърлен от коня си? Глупости, Плуто! Моят син е добър ездач. Не е възможно конят да го хвърли от седлото. Не, не е възможно.

— Ехе-хе, аз не казал нищо такова. Страхувам от по-лошо. О, драги господарю, нищо повече няма кажа. Елате при порта и сам вижте!

Макар и объркани, думите на Плуто бяха тревожни. И не само плантаторът, но и дъщеря му, и племенникът му станаха бързо от масата и последваха черния колар към портата на асиендата.

Гледката, която видяха там, ги изпълни с ужасни предположения. Един негър, работник от полетата на плантацията, водеше оседлан кон. Влажно от нощната роса, животното пръхтеше и тъпчеше възбудено, като че току-що бе преживяло нещо страшно. Гърбът на жребеца беше покрит с петънца по-тъмни от следите на росата и от неговата кафявочервеникава кожа. Петната по седлото и струйките, които се стичаха по краката на коня, имаха цвят на съсирена кръв. Очевидно бе, че и петънцата, и петната, и струйките бяха следи от кръв. Откъде идваше конят?

От прерията. Негърът го бе уловил в равнината, юздата се влачела между нозете му и той се прибирал по навик в асиендата.

Чий беше?

Никой не зададе такъв въпрос. Присъствуващите знаеха, че конят е на Хенри Пойндекстър.

Никой не запита също чия кръв е опръскала седлото. И тримата помислиха, че е кръвта на техния син, брат и братовчед. Тъмночервените петна, в които се бяха втренчили като обезумели, бяха от жилите на Хенри Пойндекстър. Ни един от тримата не се усъмни и не помисли нещо друго.