Конникът без глава

Глава XVIIКАПАН ЗА МУСТАНГИ

Сега, когато опасността бе минала, младата девойка се огледа наоколо с интерес.

Тя видя малко езеро. По брега му личаха безброй следи от копита. Това показваше, че езерото се посещава често от диви коне — тяхното любимо място за водопой. Наоколо имаше висока ограда, която обхващаше езерото и част от прерията. Две крила от оградата се разперваха в равнината и образуваха нещо като фуния, в тесния край на която имаше отвор. Когато отворът беше препречен с пръти, в ограденото място не можеше нито да влезе кон, нито да излезе.

— За какво служи това? — запита девойката, като посочи към оградата.

— Капан за мустанги — каза Морис.

— Капан за мустанги?

— Приспособление за ловене на диви коне. Те попадат между двете крила на оградата, които, както виждате, достигат далече в прерията. Водата привлича конете или пък ловците на мустанги, които ги преследват, ги насочват към това място и ги заставят да влязат през отвора. Попаднат ли веднъж в ограденото място, тогава е лесно да се уловят с ласото.

— Бедничките! Това място ваше ли е? Вие нали сте ловец на мустанги? Така ни казахте.

— Да, но аз не ловя диви коне по този начин. Предпочитам да съм сам и много рядко се сдружавам с хора от моя занаят. Така че не мога да използувам това приспособление, за което са необходими най-малко двадесетина ездачи. Моето оръжие, ако мога така да го нарека, е ласото.

— Чувала съм, че си служите с него с голямо умение, а освен това и сама имах възможността да се убедя.

— Това е голям комплимент за мене, но вие грешите. Има хора по тази прерия, които са просто родени за ласото — мексиканци, за които това, което вие благоволихте да наречете у мен умение, е несръчност.

— Дали вашата скромност, мистър Джерълд, не ви кара да надценявате съперниците си? Аз съм чувала точно обратното.

— От кого?

— От вашия приятел мистър Зебулон Стамп.

— Ха-ха-ха! Старият Зеб не е авторитет по въпроса за ласото.

— Бих желала да мога да хвърлям ласо! — каза младата креолка. Казват, че не е подходящо за девойки, но има ли значение, щом не е вредно и доставя удоволствие.

— Неподходящо за девойки? Защо да е неподходящо, щом девойки могат да стрелят с лък или да се пързалят с кънки. Зная една девойка, която е запозната с хвърляне на ласо.

— Американка?

— Не, мексиканка. Живее край Рио Гранде, но понякога идва край Леона, където има роднини.

— Млада ли е?

— Да. Струва ми се на ваша възраст, мис Пойндекстър.

— Висока ли е?

— Не, колкото вас.

— Но много по-хубава, разбира се. Чувала съм, че мексиканките превъзхождат по красота нас, обикновените американки.

— Смятам, че креолките не се включват в тази категория — отговори Морис дипломатично.

— Чудя се дали ще се науча да хвърлям ласо — продължи младата девойка, като се престори, че комплиментът не я засяга. — Не съм ли много стара? Казвали са ми, че мексиканките започват още от детството си и затова достигали такова чудно майсторство.

— Нищо подобно — отговори Морис окуражително, — възможно е след една-две години упражнения да се научите изкусно да хвърляте ласото. Аз самият си служа с него от три години и… — Той се спря, като разбра, че ще започне да се хвали.

— И сега сте най-умелият в цял Тексас — допълни събеседницата му недоизказаната мисъл.

— Не, не — засмя се той. — Зеб Стамп се заблуждава. Той съди за моето умение, като го сравнява със своето неумение.

„Това скромност ли е? — си помисли креолката. — Или може би този човек ми се подиграва. Бих полудяла, ако знаех, че ми се подиграва!“

— Може би искате да се върнете при другите? — каза Мори, като забеляза разсеяния й вид. — Баща ви може да се разтревожи от дългото ви отсъствие, а също и брат ви, и братовчед ви…

— Вярно — каза тя набързо с тон, в който личеше или раздразнение, или угризение на съвестта. — Не мислех за това. Но благодаря ви, сър, че ми напомнихте за моя дълг. Да се върнем.

Отново възседнаха конете. Луиза пое поводите и с неохота смуши коня с малките си шпори — сякаш й се искаше да остане още малко в „капана за мустанги“.

Когато пак бяха в откритата прерия, Морис поведе спътницата си по най-прекия път към мястото, където бяха излетниците.

На връщане те минаха през една особена местност, която в Тексас наричат „прерия на бурените“, название, измислено от първите пионери, които не са били много взискателни към подбора на имена.

Девойката от Луизиана видя около себе си огромна градина от пъстри цветя, чиято граница беше синият хоризонт. Градина, насадена и отгледана от самата природа.

И най-обикновеният човек не може да не се възхити, като види тази гледка. Виждал съм прости овци — слепи към красотата — да се спират в тази „прерия на бурените“ сред цветя, които стигат чак до гърдите им, и да се взират в техните пищни венчета, които се полюшкват в безкрая, а след това мълчаливо да поемат пътя си с по-чисти, по-възвишени души.

— Господи! Каква красота! — възкликна въодушевено креолката и спря несъзнателно коня си.

— Харесва ли ви, мис Пойндекстър?

— Дали ми харесва? Нещо повече сър! Наоколо виждам всичко, което е светло и красиво в природата: зелени морави, дървета, цветя, всичко, което с такъв труд отглеждаме и все пак никога не можем да постигнем такава красота. Няма нищо, което да липсва в тази картина. Това е градина, съвършена във всяко отношение.

— Липсва само къщата.

— Тя би развалила цялата красота. Обичам пейзаж без къщи, които закриват очертанията на дърветата. Под техните сенки бих живяла, под техните сенки бих…

Думата „любила“, която Луиза искаше да каже, бе на върха на езика й, но тя се въздържа и не я произнесе, а вместо нея каза друга, съвършено различна — „умряла“.

Жестоко беше от страна на младия ирландец да не й каже, че тя като ехо повтаря неговите мисли. Та нали затова той беше в прерията! Ако не беше това влечение като към нещо родно, влечение, което граничеше със страст, той сигурно никога не би бил Морис, ловецът на мустанги.

Такива романтични чувства не могат да бъдат задоволени с нещо, което е „изкуствено“. Те скоро се изчерпват, ако не се подхранват от нещо действително. Ловецът на мустанги би се чувствувал унижен от мисълта, че преследва диви коне за раз влечение, че това е само повод, за да може да живее в прерия та. Отначало той беше склонен да го признае, но в последно време бе обхванат от гордостта на професионален ловец.

Неговият отговор прозвуча сухо и прозаично.

— Страхувам се, мис, че на вас скоро ще ви омръзне такъв примитивен живот — без покрив, без подслон, без общество, без…

— А на вас, сър? На вас защо още не ви е омръзнало? Ако не съм осведомена зле от вашия приятел мистър Стамп вие живеете така от няколко години. Вярно ли е?

— Съвсем вярно. Аз нямам никакво друго влечение.

— Наистина ли? Бих желала да мога да кажа същото. Много ви завиждам. Сигурна съм, че бих прекарала с удоволствие целия си живот в тези красиви места.

— Сама? Без другари? Даже без покрив, под който да се подслоните?

— Не съм казала такова нещо. Но вие още не сте ми разправили как живеете. Вие имате ли къща?

— Жилището ми едва ли би могло да се нарече така — отвърна със смях ловецът. — Колиба е по-подходяща дума за моето хакале, което може би е едно от най-бедните в страната.

— Къде е? Далече ли е от мястото, гдето ходихме днес?

— Не е много далеч оттук. Може би една миля. Виждате ли върховете на онези дървета на запад? Те пазят моята къщурка от слънцето и от бурите.

— А, така ли? Как бих желала да я видя! Казвате, че е примитивна колиба?

— Наистина е така.

— И усамотена?

— Няма никакво друго жилище на десет мили около нея.

— Намира се сред дървета и е живописна?

— Зависи с какво око ще я погледне човек.

— Бих желала сама да видя и преценя. Само една миля ли казвате?

— Една миля дотам и една за връщане — стават две.

— Това е нищо. Само двайсетина минути.

— Няма ли да злоупотребим с търпението на вашите близки?

— Искате да кажете: с вашето гостоприемство! Извинете ме, мистър Джерълд — продължи младата девойка и лицето й изведнъж се помрачи, — за това не помислих. Може би не живеете сам. С други ли споделяте хакалето, както го нарекохте?

— Да, не живея сам. Откакто съм дошъл, живея с… Лицето на девойката стана още по-мрачно.

Преди ловецът да завърши думите си, неговата слушателка си представи образ, който приличаше на нейния: девойка на нейната възраст, може би малко по-закръглена, с ореховокафява кожа, бадемови очи, зъби по-блестящи от перли, слаборумени бузи, коса като опашката на Кастро, мъниста и огърлица около врата й, на ръцете и глезените, с къса, богато бродирана пола, с мокасини на малките крака. Така изглеждаше въображаемата другарка на Морис, която внезапно се появи в представата на Луиза Пойндекстър.

— Личността, с която споделяте хакалето, може би не желае да й се натрапват посетители, още повече непознати?

— Напротив, много се радва на гости по всяко време, независимо дали са познати или непознати. Моят събрат не е човек, който би избягал от хора! Бедният! Много рядко вижда хора на Аламо.

— Вашият събрат?

— Да, на име Фелим О’Нийл. И той като мене е от ирландските острови — голуейското графство, само че може би говори ирландски по-добре от мене.

— О! Ирландски! Бих искала да чуя как говори човек от Голуей. Казвали са ми, че там говорят много интересно. Вярно ли е, мистър Джерълд?

— Тъй като самият аз съм от Голуей, трудно ми е да преценя. Но ако благоволите да се възползувате за половин час от гостоприемството на Фелим, той без съмнение ще ви даде възможност сама да прецените.

— С най-голямо удоволствие. За мене това ще бъде нещо ново. Татко и останалите нека да почакат. И без това там има толкова много девойки или пък господата могат да се забавляват, като тръгнат по следите ни. Няма да бъде по-безинтересно от лов на коне. Сега съм готова, сър, да приема поканата ви.

— Страхувам се, че гостоприемството ми ще бъде доста скромно. Фелим от няколко дни е сам и тъй като не е много добър ловец, сигурно припасите ни са намалели. Цяло щастие е, че обядвахте преди вашето бягство.

Но не припасите на Фелим или желанието да чуе неговото произношение привличаха Луиза Пойндекстър. Не беше и любопитството да види колибата на ловеца на мустанги, а друго, някакво непреодолимо чувство, срещу което тя не можеше да се съпротивлява и което смяташе за своя съдба.

Луиза посети самотната колиба на Аламо. Тя влезе под покрива и с интерес разгледа нейните необичайни „светини“. Приятно се изненада, когато забеляза книгите, принадлежностите за писане и другите предмети, които говореха за културата на техния притежател. Тя открито се наслаждаваше на произношението на ирландеца и вкуси от всичко, с което бе поканена, с изключение на това, което й бе предложено най-настойчиво: „Капка от уискито, прясно наточено от дамаджаната“. Накрая Луиза напусна хакалето в най-добро настроение.

Уви! Възторгът й не бе за дълго. Той трая, докато беше още под влиянието на новите впечатления. Когато отново минаваха през прерията, осеяна с цветя, тя намери време да си помисли за някои неща, едно от които накара сърцето й да се свие от болка.

Дали не я мъчеше мисълта, че е постъпила неправилно, като е оставила баща си, брат си и приятелите си да се тревожат толкова дълго за нейната безопасност, или й дойде на ум, че държанието й е непристойно за една девойка.

Нито едното, нито другото. Облакът, който засенчи челото на креолката сред тези разкошни цветя, бе причинен от друга, далеч по-мъчителна мисъл. През целия ден — по пътя от форта, по-късно, когато я настигна при преследването, когато я предпази от опасност, времето, прекарано на брега на езерото, връщането им през прерията, после под неговия скромен покрив, — накъсо казано, навсякъде той беше само учтив — държал се бе само учтиво!