Конникът без глава

Глава LXXVIЗАГУБЕН ВЪВ ВАРОВИТАТА ПРЕРИЯ

Конникът без глава продължаваше да галопира през прерията. Зеб Стамп го следеше с очи; той остана превит чак докато конникът изчезна зад няколко разпръснати акациеви горички.

След това се изправи само за една-две секунди. Решаваше какво да предприеме.

Тази странна и неочаквана случка объркваше плановете му; изглежда той трябваше да ги промени. Дали да продължи по следата, по която беше вървял досега или да я изостави и да тръгне по следите на току-що прелетелия покрай него жребец?

В първия случай може да открие много, но във втория може да научи още повече.

Може би ще успее да залови конника без глава и да разбере от него защо и по каква причина се скита така необуздано из прерията.

Погълнат от размишления какво да прави, Зеб забрави пушечния облак и изстрела, долетял до ушите му някъде отдалеч.

Но това трая само миг. Тези неща бяха важни и той скоро се сети за тях.

Като погледна към мястото, откъдето се бе появил димът, ловецът видя нещо, което отново го накара да клекне и още по-усърдно ла се настани под прикритието на акациите. Старата кобила се наслаждаваше на почивката и въобще не беше ставала.

И сега Зеб видя конник, истински конник с глава на раменете си.

Конникът беше още далеч и едва ли бе видял високата фигура на ловеца, който стоеше в храстите, а още по-малко кобилата, която лежеше под тях. Ездачът с нищо не показа, че ги е забелязал.

Напротив, наведен ниско над седлото, той усърдно разглеждаше пътя, по който направляваше коня си.

Човек лесно може да се досети защо конникът разглежда земята. На Зеб Стамп му беше достатъчен само един поглед, за да разбере, че той върви по следите на конника без глава.

— Хм! — промърмори старият ловец, като откри това. — Май че не само аз искам да разгадая тайната. Кой ли е? Много ми се ще да разбера.

Зеб не трябваше да чака дълго, за да се осъществи желанието му. Тъй като следите бяха пресни, странният ездач се приближаваше бързо и ловецът скоро има възможност да го разгледа.

— Мътните го взели! — промълви той. — Трябваше да се сетя кой е. Ако не се лъжа, работата започва да се разплита. Ще излезе още една бримка и ще ми помогне да открия по-лесно тайната. Леж мирно, животно такова! Само да мръднеш дългите си уши, и ще ти прережа гърлото!

След тия думи към кобилата Зеб се притаи, свря глава сред клончетата на акацията, впери очи и внимателно започна да разглежда приближаващия се конник. Това беше човек, който, ако веднъж си видял, мъчно би забравил. Едва тридесетгодишен, лицето му беше състарено не от грижи, а от някаква пагубна страст.

В този миг по него се четеше грижа — грижа, която сякаш се дължеше на голям и отдавнашен страх. И все пак погледът му изразяваше надежда да се отърве от грижата.

Общо взето, лицето му беше красиво — лице, от което един джентълмен не би се срамувал, ако не беше зловещият израз, който издаваше, че то принадлежи на негодник.

Дрехите му — но защо да ги описваме? Синята куртка с полувоенна кройка, фуражката, коланът с дългия нож и чифт заредени револвери — всичко това бе споменато, когато описвахме екипировката на капитан Касий Къхуун.

Да, това беше той.

Зеб Стамп не се показа, не защото се страхуваше от среща с бившия офицер от доброволците и от неговите оръжия. Макар че ловецът несъзнателно чувствуваше неприязън към него, Къхуун още не беше му дал повод да го счита за неприятел. Ловецът остана в сянка, за да види по-добре какво ще се случи.

Като се взираше внимателно в следите на конника без глава, Къхуун отмина в тръс.

Зеб Стамп, скрит сред акациите, го проследи с поглед до същата горичка, зад чийто зелен воал беше изчезнал конникът без глава и която сега закри и бившия кавалерийски офицер.

Нови мисли изпълниха главата на стария ловец и сега той отново трябваше да пусне в ход своята находчивост.

Ако по-рано имаше причини да тръгне по следите на конника без глава, сега имаше два пъти повече причини.

Зеб дойде до това заключение след кратко обмисляне и се приготви да проследи Касий Къхуун.

Той хвана юздите и ритна старата кобила, която мишовидно скочи на крака.

Зеб стоеше до нея и възнамеряваше да се покачи на седлото и да препусне по откритата равнина веднага щом Къхуун се изгуби от поглед. Нямаше нужда да го вижда, за да може да го следи. Достатъчни му бяха двете пресни следи и толкова бе сигурен, че ще намери посоката, в която водеха те, колкото ако беше яздил до конника без глава или до конника без сърце.

Уверен в себе си, Зеб се измъкна изпод акациите и пое пътя, по който току-що бе минал Къхуун.

За първи път в живота си Зеб Стамп беше сгрешил. Той разбра това, когато заобиколи акациевата горичка, зад която бяха изчезнали двамата ездачи.

Зад горичката се простираше част от варовитата прерия, през която изглежда, че беше минал само единият конник — конникът без глава. Така заключи Зеб, защото на известно разстояние пред себе си видя другия. Той яздеше насам-нататък на пресекулки, като ловджийско куче, което обикаля стърнищата за яребици.

Къхуун беше загубил следите и се стараеше отново да ги открие. Свит зад акациите, ловецът бе мълчалив зрител на действията на капитана.

Къхуун не успя. Не беше лесно да се открият следи по варовитата повърхност и особено от недостатъчно умел следотърсач като него. След като се повъртя още малко, той сякаш се отказа от намеренията си, пришпори гневно коня и препусна по посока към Леона.

Веднага щом изчезна, Зеб се опита да открие изгубените следи. Но въпреки по-големите си успехи в това изкуство, той също бе принуден да се откаже.

Знойното слънце блестеше по варовика и само очите на гущер можеха да устоят на отражението на лъчите.

Почти заслепен, ловецът реши да се върне по-късно и отново да потърси първата следа, която бе изоставил за малко.

Достатъчно бе научил и знаеше, че трудът му ще бъде богато възнаграден.

Не след дълго Зеб се върна и намери следата, която бе изоставил. Той разбираше много добре голямото й значение и подтикван от тази мисъл, без да губи нито минута, закрачи напред, а кобилата след него.

Спря се само веднъж — на мястото, където отпечатъците на други два коня се сливаха със следата, по която вървеше.

Оттам нататък трите следи съвпадаха — на места се разделяха и двадесет ярда вървяха успоредно, след което пак се съединяваха и покриваха една друга.

Всички коне бяха подковани като този, който носеше счупената подкова, и ловецът спря, само за да види дали може да разбере нещо от отпечатъците на копитата. Единият беше „американска порода“, другият мустанг — едър жребец с копита почти толкова големи, колкото на американския кон.

И за двата коня Зеб имаше свои предположения.

За него не беше трудно да разбере кой от двата беше минал пръв. Все едно, че ги беше видял. Жребецът е бил напред — колко напред, Зеб не можеше да определи точно, но положително не бяха вървели заедно. Американският кон е вървял след него, а после жребецът със счупената подкова — също американска порода.

И трите коня бяха минали по едно и също място, но по различно време, всеки поотделно. Зеб Стамп можеше да потвърди това тъй лесно и сигурно, както ако би гледал часовник или термометър.

Каквито мисли и да имаше в главата му, той не каза нищо, а само възкликна: „Добре!“ — и със задоволство, изписано на лицето му, продължи напред. Старата кобила сякаш на подигравка подражаваше на неговите крачки.

— Тук са се разделили — каза Зеб, като още веднъж се спря и заразглежда земята под краката си. — Мустангът и американският кон са вървели заедно — искам да кажа, по един и същи път. Счупената подкова се е запиляла в друга посока. Чудя се защо? — продължи той след кратко размишление. — Друг път не съм виждал толкова забъркани следи, дето и дявола биха турили на тясно! По коя да тръгна по-напред? Ако вървя по двете, зная къде ще ме изведат — до локвата кръв. Я да тръгна по другата и да видя дали не отива някъде наблизо до същото място.

— Обръщай се надясно, стари приятелю, и върви близо до мене, защото може да се изгубиш в гъсталака и койотите да позакусят с тлъстините ти! Ха! Ха! Ха!

След това обръщение към „животинчето“, което завърши със смях за „тлъстините“ му, ловецът тръгна по следите на третия кон.

Следите го заведоха до края на голямо място, обрасло с дървета; дотам бе стигнал, когато вървеше по отпечатъците на трите коня — място, добре известно и на него, и на читателя.

Новата следа заобикаляше само част от гората и навлизаше в просеката на двеста ярда от нейното начало. След около петдесет крачки Зеб стигна до място, където конят беше стоял вързан за едно дърво.

Зеб видя, че животното не е отивало по-нататък, защото откри други следи, които показваха откъде се е върнало в прерията, макар и не по същия път.

Ездачът е продължил сам. Човешки стъпки можеха да се видят в едно позасъхнало дере, на брега на което конят е бил вързан.

Като остави кобилата в същата „конюшня“, гдето за известно време е стояла „счупената подкова“, старият ловец се промъкна по човешките стъпки.

Той скоро откри две следи — едната отиваше напред, другата се връщаше.

Зеб тръгна по първата.

Той не се изненада, когато тя го изведе на просеката, близо до локвата кръв, отдавна изблизана от койотите.

Ако земята не беше утъпкана като овчарска кошара от стотици конски копита, той би могъл да върви по следата чак до локвата. Но преди да стигне дотам, Зеб откри нов „знак“, твърде интересен, за да го отмине, без да го проучи грижливо. Сред най-гъстите храсти той откри едно място, където за известно време бе спирал човек. Там нямаше торф и рохкавата почва беше стъпкана очевидно от подметките на ботуши или обувки.

Отпечатъците от същите подметки водеха към локвата кръв и обратно. Но на едно дърво между туй място и локвата кръв Зеб Стамп видя нещо, което бе убягнало от очите не само на участниците от отряда, но и на водача им Спенглър — парче хартия, изчернено и полуобгорено, очевидно използувано за запушване на оръжието, с което е било стреляно.

То висеше на клона на един рошков, забодено на един от бодлите му.

Старият ловец го взе от бодила, където беше устояло на дъжда и вятъра, внимателно го разтвори на мазолестата си длан и прочете на смачканата хартия инициалите на име, което му беше добре известно, инициалите заедно с чина бяха „К. К. К.“.