Конникът без глава

Глава XLIXЛАСОТО Е РАЗВЪРЗАНО

Изплашен от гневни гласове, един орел напуска клона на изсъхналата топола, гдето е кацнал, и полита с крясък на разузнаване отвисоко. Той достига поляната с един замах на величествените си криле. Задържа се миг там с трепкащи криле, устремява очи към земята и разглежда откритото пространство и дърветата, които го обкръжават. На поляната вижда нещо, което може би радва погледа му — проснат на земята човек, хвърлен от коня си, който го обикаля и цвили. Между дърветата вижда две странни ездачки — едната гологлава, с развети от вятъра коси, бързо се отдалечава, другата — на петнист кон, се приближава. Тя е с шапка и се движи по-бавно. Но лицата и на двете са еднакво загрижени.

Такава гледка се открива пред погледа на орела.

Знаем вече кои са двете прелестни ездачки. Първата, която се отдалечава, е Исидора Коварубио де лос Лянос, а другата, която се приближава, е Луиза Пойндекстър.

Знаем защо едната си отива. Остава сега да разкажем защо идва другата.

След разговора със Зеб Стамп младата креолка отиде в стаята си, отпусна се на колене пред мадоната и започна да се моли.

Не е нужно да казваме, че като креолка, тя е католичка, затова дълбоко вярва, че светиите могат да й помогнат. Молитвата й беше странна и тъжна. Луиза се молеше за човека, когото смятаха за убиец на брата й.

Тя не допускаше нито за миг, че Морис Джерълд може да е виновен за ужасното престъпление. Това беше невъзможно. Самото съмнение би разкъсало сърцето й.

Луиза молеше за закрила, а не за опрощение. Молеше девата да го спаси от враговете му — от нейните приятели.

Сълзи и ридания заглушаваха думите й, отправени към небето. Тя имаше най-нежни сестрински чувства към брата си. Тъгата й бе неутешима, но тя не можеше да задуши другите чувства — по-силни от кръвната връзка. Луиза оплакваше загубата на брата си и се молеше за спасението на любимия си.

Когато се изправи, очите й попаднаха случайно на лъка, с който така сполучливо бе изпращала писма на Морис.

— О, да можех да изпратя някоя твоя стрела да го предупреди за опасността. После ти може би няма да ми потрябваш никога вече.

Тази мисъл й напомни, че може да има следи от тайната им преписка на мястото, гдето я бяха водили.

Тя си спомни, че Морис не прекоси реката е лодката, която тя щеше да върне обратно с помощта на ласото си, а я преплува. Неговото ласо трябва да е останало в лодката.

Потресена от скръб, през следващия ден тя не бе се сетила за него. А то можеше да открие тайната на среднощната им среща, неизвестна никому засега, както мислеше тя.

Слънцето беше вече високо и светеше ярко през стъклената врата. Тя я отвори и излезе с намерение да отиде при лодката, но на терасата се спря, защото дочу гласове отгоре.

Разговаряха двама — прислужницата й Флоринда и черният коняр, който бе излязъл в отсъствието на господаря си на асотеата да подиша хладен въздух.

Думите им се чуваха ясно, но младата господарка не им обърна внимание. Вслуша се едва когато чу едно име.

— Младежа казват Джерълд. Морис Джерълд. Ирландец; ако истина казвали, не прилича ирландци от Нови Орлеан. Ехе-хе, прилича повече джентълмен; такъв прилича.

— Нали не мислиш, Плуто, че той убил мистър Хенри?

— Не мисля. Ехе-хе, убил мистър Хенри! Убил колкото аз убил. Виж ти, за вълк приказваш и вълк идва. Гледай натам, Флоринда, виждаш ли?

— Къде?

— Ей там, отвъд река. Виждаш конник? Той Морис Джерълд, дето срещнахме в черна прерия и даде на мис Лу петнист кон. Всички тръгнали да го търсят. Ама сбъркали път. Няма го намерят днес в прерия.

— О, Плуто! Ти радваш се, нали? За мене този джентълмен невинен. Той не човек, дето…

Луиза не остана да ги слуша. Върна се в стаята си, а оттам се качи на асотеата. Когато изкачваше стълбата, шумът от стъпките и едва ли бе по-силен от ударите на сърцето й. Мъчно можеше да скрие чувствата си от прислужниците, чийто разговор я бе развълнувал.

— Какво сте видели, та викате толкова? — попита Луиза, като се помъчи да скрие вълнението си зад престорена строгост.

— Ехе-хе, мис Луиза. Гледайте там! Младеж…

— Какъв младеж?

— Дето отидоха търсят.

— Нищо не виждам.

— Ехе-хе! Ей сега скри зад дървета. Гледайте там! Натам. … Виждате черна лъскава шапка, кадифено палто и сребърни копчета? Той е младеж…

— Грешиш мистър Плуто. Мнозина се обличат така из тоя край. Не можеш да го познаеш от такова разстояние, а сега той почти изчезна… Няма значение. Флоринда, слез по-скоро и ми донеси шапката и наметалото! Ще изляза да пояздя. А ти, Плуто, оседлай веднага Луна! Искам да изляза, докато слънцето не се е изкачило много високо. Бързайте!

Когато прислужниците изчезнаха надолу по стълбите, Луиза се обърна пак към перилата на асотеата. Гърдите й се повдигаха от вълнение. Останала сама, тя можеше сега добре да разгледа прерията и дърветата.

Но бе вече късно. Конникът бе изчезнал съвсем.

— Много приличаше на него, а все пак не е той. Невъзможно да е той! Защо би тръгнал в тази посока?

Нова болка прониза сърцето й. Тя си спомни, че и по-рано си бе задавала същия въпрос.

След десет минути Луиза прекоси реката и навлезе между дърветата, гдето беше изчезнал ездачът.

Тя яздеше бързо, като разглеждаше внимателно пътя пред себе си.

Когато се приближи към върха на хълма, край Леона, чу гласове и дръпна поводите.

Луиза се ослуша. Макар че гласовете долитаха отдалеч и едва се чуваха, можа да различи, че говорят мъж и жена. Кой беше мъжът? Коя жената? Сърцето й болезнено се сви.

Тя се приближи. Спря се пак и отново се ослуша.

Разговорът се водеше на испански. Но това не я успокои. Сигурно Морис Джерълд разговаря на този език с доня Исидора Коварубио де лос Лянос. Креолката знаеше достатъчно испански и би разбрала какво говорят, ако бе по-наблизо. Разговорът беше много оживен. И двамата разговарящи изглеждаха разгневени. Това обстоятелство зарадва Луиза.

Тя се приближи още повече. Спря отново коня си и пак се ослуша.

Мъжкият глас вече не се чуваше. Гласът на жената звучеше ясно, твърдо и заплашително.

Настъпи тишина, последвана от шум от конски копита. Ново затишие, след това жената пак започна да говори, отначало високо и заплашително, а след това по-тихо, като че говореше сама на себе си. Пак замълча, после се чу отново шум — този път от копитата на отдалечаващ се кон. Към него се присъедини крясък на орел, който се изви високо над поляната, изплашен от гневните гласове.

Луиза знаеше мястото, отгдето долитаха гласовете. То беше свещено за нея. Последния път бе спряла до самата поляна, но се страхуваше да се приближи — страхуваше се да не открие горчивата истина. Най-после се реши и пришпори Луна напред.

На поляната се мяташе уплашено оседлан и обюздан кон.

На земята лежеше човек, чиито ръце бяха свързани с ласо. Като че бе мъртъв. До него имаше capane и испанска шапка, явно не негови. Какво значеше всичко това?

Човекът беше в богат костюм на мексикански ранчеро. Скъпата и изящна сбруя на коня беше също мексиканска.

Щом го видя, Луиза почувствува, че сърцето и радостно трепва. Мъртъв или не, човекът беше същият, когото видя от асотеата и не беше Морис Джерълд. Надявала се бе, че не е той. Надеждите й се потвърдиха.

Тя се приближи и го разгледа. Вгледа се в лицето му. Стори й се, че го е виждала някъде, но не беше сигурна.

Явно бе, че е мексиканец. Не само дрехите, но и видът му — всяка черта на лицето му издаваше неговия испано-американски произход. Не беше грозен. Напротив, можеше да се нарече дори красив. Но не това накара Луиза Пойндекстър да скочи от седлото и да се наведе състрадателно над него. Радостта от откритието, че не е човекът, когото се страхуваше да не намери тук, я подтикна да извърши една човечна постъпка.

— Не е мъртъв. Диша.

Въжето като че го задушаваше. Луиза веднага го развърза.

— Сега може да диша по-свободно. За бога! Какво ли се е случило тук? Някой е метнал ласото върху него, докато е бил на коня, и го е повалил на земята. Кой ли е направил това? Другият глас беше на жена. Несъмнено на жена. Не греша. И все пак ето една мъжка шапка и capane, които не принадлежат на този човек. Дали е имало и друг мъж, който си е отишъл с жената? Но чух шум от копитата само на един кон. А, идва на себе си! Слава богу. Ще ми обясни всичко. По-добре ли сте сега, сър?

— Коя сте вие, сеньорита? — попита дон Мигел Диас, като повдигна глава и се огледа страхливо. — Къде е? — продължи той.

— За кого говорите! Не виждам никого освен вас.

— Caramba! Странно! Не срещнахте ли една жена на сив кон?

— Чух само женски глас, когато идвах насам.

— Кажете по-добре сатанински глас, защото Исидора Коварубио де лос Лянос е самият сатана.

— Тя ли направи това?

— Maldito! Да! Тя го направи. Къде е сега? Кажете сеньорита!

— Не знам. Ако съдя по шума от копитата, който чух на идване насам, трябва да се е спуснала по хълма в обратна посока.

— А!… Спуснала се е по хълма, значи си е тръгнала за дома. Вие бяхте добра към мене, сеньорита, като ме освободихте от тая примка — не се съмнявам, че вие сте сторили това. Може би няма да откажете да ми помогнете да се кача на коня! Надявам се да се удържа на седлото. Но така или иначе не бива да оставам повече тук. Неприятелите ми не са далече… Ела насам, Карлито! — викна той към коня и някак особено подсвирна. — Ела по-наблизо, не се страхувай от прекрасната сеньорита. Не тя ни изигра тая лоша шега. Хайде, ела насам, мое конче, не бой се!

Чувайки подсвирването, конят препусна към господаря си, който вече беше станал, и му позволи да улови юздите му.

— Ако ми помогнете, добра сеньорита, навярно ще мога да се кача на седлото. Щом седна на коня, няма да се страхувам от преследване.

— Мислите, че ще ви преследват?

— Отгде да зная? Както вече ви казах, имам неприятели. Но това не е важно… Чувствувам се много слаб. Нали няма да откажете да ми помогнете?

— С удоволствие ще ви окажа всяка помощ, която е по силите ми!

— Много съм ви признателен, сеньорита!

С голямо усилие младата креолка успя да настани мексиканеца на седлото. Той се олюля, но се удържа на него. Той хвана поводите и каза:

— Прощавайте, сеньорита. Не зная коя сте вие. Виждам само, че не сте мексиканка. Мисля, че сте американка… Но, все едно. Вие сте колкото добра, толкова и прекрасна. И ако някога се удаде случай, Мигел Диас ще ви се отплати за тази услуга.

Като каза това, Койота дръпна поводите; той пазеше с мъка равновесие и затова подкара бавно коня.

Въпреки бавния ход той се скри скоро, щом навлезе между дърветата, Диас не тръгна по една от трите алеи, а по тясна пътека, която се губеше сред шубраците.

За младата креолка всичко приличаше на сън — и то по-скоро странен, отколкото неприятен.

Сънят се превърна в ужасна действителност, когато вдигна листчето хартия, оставено от Диас, и прочете написаното там. Беше писмо, изпратено до дон Морис Джерълд и подписано от Исидора Коварубио де лос Лянос.

За да се качи сега на коня си, Луиза Пойндекстър се нуждаеше от помощ почти толкова, колкото и човекът, който си бе отишъл.

Когато пресичаше брода на Леона, за да се върне в Каса дел Корво, тя спря коня насред реката и остана известно време загледана във водата, която се пенеше под нея и достигаше до стремената й. Лицето й изразяваше дълбоко отчаяние. Една крачка встрани и водите на Леона щяха да я погълнат завинаги.