Конникът без глава

Глава XLIVЧЕТИРИМА КОМАНЧИ

Огненочервените коси на ирландеца бяха настръхнали на главата му. Той продължи да бяга, без да се обръща назад, и се спря едва когато се намери отново в хакалето. Фелим затвори вратата и я барикадира с няколко големи вързопа, които лежаха на пода.

Но и тогава дори не се почувствува в безопасност. Можеше ли залостената врата да го предпази от неземни сили? А това, което току-що видя, не беше от този свят. Кой е виждал такова зрелище — човек на кон да носи главата си в ръка? Кой е чувал дори за такова неестествено видение? Във всеки случай не Фелим О’Нийл.

Все още обзет от ужас, той започна да крачи неспокойно из колибата, сядаше от време на време на стола, но скоро пак ставаше, промъкваше се до вратата, без да се осмели да я отвори или дори да погледне през пролуките.

Понякога дърпаше косата си, удряше се с пестници по главата и силно разтъркваше очи, за да се увери, че не спи и наистина е видял ужасната гледка.

Едно нещо само го успокояваше отчасти. Докато тичаше по надолнището и преди да слезе под нивото на равнината, той бе извърнал очи назад и бе видял, че конникът без глава препускаше далеко в прерията с гръб към Аламо. Това го бе поуспокоило, докато крачеше из хакалето. Ако не бе видял това, ирландецът щеше да е още по-уплашен, ако бе изобщо възможно човек да бъде по-уплашен.

Дълго време той не продума. Та и какво ли можеше да каже? Устата му издаваше само възклицания.

След известно време способността му да мисли се възвърна, а заедно с нея и способността му да говори. Последва залп от въпроси, примесени с възклицания. Всички бяха отправени към самия него. Тара не беше там, за да вземе участие в разговора.

Фелим говореше шепнешком, като се страхуваше гласът му да не се чуе навън.

— Ох! Ох! Надали беше той. Помогни ми, свети Патрик! Кой друг може да е? Всички неща бяха неговите — и конят, и сарапето на ивици, и ягуаровите гети, и главата. Всичко, само лицето не беше. Видях го, ама не можах да го позная. Та кой ли може да познае покрито с кръв лице? Ох! Не може да е бил мистър Морис. Не може! Сънувал съм. Трябва да съм бил заспал. Може пък да е и от уискито. Ама не бях толкова пиян. Пийнах само няколко глътки — две от чашата и още две от дамаджаната. От толкова не мога да се напия. Пил съм два пъти повече и не съм започвал да пелтеча. Така е. Ако беше виновен алкохолът, защо сега не съм пиян? Няма и половин час, откакто го видях, а вече съм съвсем трезвен. Божичко! Та тъкмо сега ми трябва една капка. Няма да мигна, ако не пийна. Цяла нощ ще се кокоря и все за това ще мисля. Ох! Какво ли беше това чудо? Ако не беше господарят, тогава той къде е? Погледни, свети Патрик, и виж нещастния грешник, комуто се явяват привидения и духове.

След тази молитва към католическия светия ирландецът се обърна с още по-голямо благоволение към друго, по-различно божество, известно на древните народи с името Бакхус.

Последният явно чу молбата на Фелим, защото не мина и час, откато падна на колене пред олтара на този езически бог в образа на дамаджана, пълна с уиски „мононгахела“, и той бе опростен, ако не от всички грехове, то поне от всички страдания; Фелим лежеше проснат на пода на хакалето, забравил напълно не само гледката, която го бе ужасила до дъното на душата му, но и душата си дори.

В колибата на ловеца на мустанги не се чува никакъв шум, нито дори непрекъснатото цъкане на часовник, което да показва, че часовете отминават във вечността и че още една нощ ще обгърне земята с мантията си.

Навън се чуват обичайните шумове — ромонът на потока, шепотът на листата, раздвижени от нощния вятър, цвъртенето на щуреца и от време на време воят на някое диво животно.

Среднощ е, а лунната светлина напомня ранно утро. Тя облива земята, прониква тук-там между сенчестите дървета и чертае сребърни ивици между тях.

Група конници се движат по този килим от светлини и сенки, но явно предпочитат по-тъмните места. Те не са много — само четирима, но въпреки това видът им е страшен. Голите им тела са яркочервени; лицата им са нашарени на черти и петна; огненочервени пера стърчат по главите; в ръцете им лъщят оръжия — всичко това говори за дива и опасна сила.

Откъде идват? Облечени са в бойното облекло на команчите. Това личи от украсата им. Главите им са опасани с кожени ленти със затъкнати орлови пера. Гърдите и ръцете им са разголени. Те са с панталони от еленова кожа. Всичко напомня за команчи, които идват сигурно от запад.

Накъде отиват?

На този въпрос може да се отговори по-лесно. Те се приближават към хижата, гдето лежи в безсъзнание пияният ирландец. Явно е, че хакалето на Морис Джерълд е крайната цел на тяхното пътешествие.

Враждебните им намерения личат от бойното облекло, както и от начина, по който се движат, и най-после от това, че на известно разстояние от хижата слязоха от конете си, вързаха ги и продължиха пеша.

Те се прокрадват напред, стараят се да стъпват леко и безшумно по опадалите листа и се движат по тъмните места. Четиримата често спират, взират се и се ослушват. Човекът, който води, ги насочва безмълвно. Всичко показва, че искат да достигнат хакалето, без да ги усетят обитателите му.

От всичко личи, че осъществяват успешно намеренията си. Ето стигнаха вече до хижата, а нищо не показва, че там са ги усетили. Вътре царува пълна тишина. Нищо не се чува. Нито цвъртенето на щурец в огнището.

А при това хижата не е безлюдна. Човек може да се напие така, че да загуби способността да говори, та дори и да хърка. Тъкмо в такова състояние се намира обитателят на хакалето.

Четиримата команчи се промъкват до вратата и предпазливо я оглеждат. Тя е затворена, но по краищата й има пролуки. Диваците прилепват едновременно уши до тях и се ослушват.

Не се чува никакъв шум — нито хъркане, нито дишане.

— Възможно е — прошепва на безупречен кастилски език водачът на най-близкостоящия до него, — възможно е още да не се е прибрал. Като знаем кога е тръгнал, би трябвало отдавна да е тук. Може пак да е излязъл. Сега си спомням, че зад къщата има навес за коне. Ако е тук, ще намеря коня му под навеса. Стойте тук, аз ще заобиколя да видя.

Само няколко секунди са достатъчни, за да разгледа конюшнята. Вътре няма кон.

Не му е потребно повече време, за да разгледа и пътеката към нея. И тук не е минавал наскоро никакъв кон.

Водачът се връща при другите, които са още при вратата.

— Maldito — извиква той. — Няма го. Не се е прибирал днес.

— По-добре да влезем и да се уверим — предлага на испански един от бойците. — Не е лошо да видим как се е обзавел ирландецът.

— Разбира се, че не е лошо — забелязва трети, който владее също много добре езика на Сервантес. — Да разгледаме и килера му. Толкова съм гладен, че мога да ям и сурово месо.

— Por Dios — прибавя последният от четиримата на същия мелодичен език. — Чувал съм, че държи и алкохол. Ако е вярно…

Водачът не го изчака да довърши предположенията си. Мисълта за алкохол го подбужда към незабавно действие. Той рита с крак кожената врата, но тя не се отваря.

— Carramba! Залостена е! Сигурно за да не влизат лъвове, тигри, мечки и бизони, а може би и индианци. Ха! Ха! Ха!

Той ритва още по-силно, но вратата не се помръдва.

— Барикадирана е. И то с нещо тежко. Не върви с ритане, но няма значение. Скоро ще видим какво има вътре.

Той изважда камата от ножницата и прерязва опънатата на рамката кожа. Провира ръка през дупката и напипва предметите, които препречват пътя им.

След малко вързопите са избутани и вратата отворена.

Лунната светлина нахлува в колибата преди диваците и показва вътрешността.

Насред пода лежи човек.

— Carajo!

— Заспал ли е?

— Трябва да е мъртъв, щом не ни чу.

— Нито е заспал, нито е мъртъв — казва водачът, който се е навел, за да го разгледа, — мъртво пиян е — borracho embriaguado90! Това е прислужникът на ирландеца. Виждал съм го и по-рано. От неговото състояние можем да заключим, че господарят му не е у дома и че отдавна го няма. Дано това животно не е изпило всичкия алкохол, за да се нареди така! А! Дамаджана! Мирише на рози. Като я разклатиш, личи, че има още. Слава богу!

След няколко секунди те си разделят съдържанието на дамаджаната. Всеки може да пийне по веднъж. А главатарят си пийва два пъти, без да се възмути от неравенството. След малко дамаджаната е съвсем празна. После?

Рано или късно собственикът на къщата ще се прибере. Явно е, че посетителите искат да се срещнат с него, щом са дошли в такъв необичаен час. Особено водачът.

За какво ли четиримата команчи търсят Морис — ловеца на мустанги?

Думите издават намеренията им. Но те и не ги крият вече. Дошли са да го убият.

Главният подбудител е водачът. Останалите са само негови оръдия и помощници.

Начинанието е много сериозно, затова той не може да си позволи рискове. Ще спечели хиляда долара, а независимо от парите и друго задоволство. Тримата „индиански воини“ ще получат по сто долара — достатъчни да накарат някой „команч“ да се продаде за каквато и да е цел.

Не е необходимо да продължаваме повече подражанието. Маските са свалени. Нашите команчи са просто мексиканци, а техният водач е ловецът на мустанги Мигел Диас.

— Трябва да му устроим засада. Такова е мнението на Койота.

— Каквото и да го е задържало, няма да се забави много. Ти, Барахо, се изкачи на склона и наблюдавай равнината. Другите ще останат с мене. Той ще дойде сигурно откъм Леона. Ще го пресрещнем в долинката при големия кипарис. Това е най-подходящото място за целта.

— Не е ли по-добре да накараме и този да замлъкне — подмята кръвожадният Барахо и кимва към ирландеца, който за щастие е в безсъзнание и не вижда какво става около него.

— Мъртвите не говорят — добавя друг от заговорниците.

— Трупът ще заговори по-опасно — възразява Диас. — Освен това няма да имаме никаква полза. Той не може да ни попречи. Нека си живее кучето. Аз съм се пазарил само за живота на господаря му. Хайде, Барахо! Vayate91! Vayate! На скалата! Не знаем кога ще ни изненада дон Морисио. Не трябва да допускаме грешки. Едва ли ще ни се удаде друг път такъв случай. Тръгвай да заемеш мястото си в горния край на долинката! Оттам се вижда цялата равнина. При такава луна не може да се приближи, без да го забележиш. Щом го зърнеш, побързай да ни съобщиш, за да имаме време да стигнем до кипариса.

Барахо тръгва послушно, но с явно нежелание да изпълни нареждането. Миналата нощ не му провървя и Койота спечели от него голяма сума на monte92. Той знае много добре как неговите confrères93 ще прекарат времето си, докато го няма, а така му се иска да си отплати.

— Побързай, сеньор Висенте! — заповядва Диас, като забелязва, че Барахо тръгва неохотно да изпълни задълженията си. — Ако пропаднем, ще загубиш повече, отколкото можеш да спечелиш на карти. Върви, казвам ти! — продължи насърчително Койота. — Ако не се върнеш до един час, някой ще дойде да те смени. Върви!

Барахо се подчинява. Излиза и тръгва към върха на скалата. Останалите се настаняват в хижата, гдето са запалили вече светилника.

Такива хора обикновено носят нещо, с което да убиват времето. Сядат около масата, гдето скоро вместо вечеря разпръскат испанските си карти, които всеки мексикански vagabondo носи под сарапето си.

Caballo y soto (дама и вале) са поставени с лице нагоре. Масата за играта monte е наредена. Разбъркват картите и започват.

Погълнати от играта, те не забелязват как минава един час.

Койота е и банката, и крупието.

Възгласите „Caballo en la puerta! Soto mozo“ („Дамата губи“, „печели валето“) огласят от време на време покритите с кожи стени на хижата.

Те прибират по грубата маса сребърните монети, чийто остър звън се слива с шума от размесваните карти.

Внезапен вик прекъсва играта: писъкът на пияния, дошъл на себе си и забелязал странните личности, които са в хакалето.

Играчите скачат и изваждат ножовете си. Три дълги ками се насочват към Фелим. Той се спасява само по една случайност. На вратата се появява запъхтеният Барахо.

Едва ли е потребно да каже за какво е дошъл, при все че успява задъхано да изрече:

— Идва! На височината е вече. Към горния край на долчинката. Бързайте!

Фелим е спасен. Дори да беше необходимо, нямат време да го убиват.

А не е необходимо; така поне мислят маскираните. Оставят го да заспи отново и се втурват да извършат по-доходното убийство.

След няколко мига четиримата са под скалата, в дъното на долчинката. Прикриват се под клоните на перест кипарис и чакат жертвата им да се приближи.

Ослушват се за ударите от копита, които ще ги предизвестят.

Ето чуват се! До ушите им достига шум от подкови. Ударите не са равномерни; като че конят минава по неравна повърхност. Сега се спуска по долчинката.

Хората от засадата още не го виждат. Урвата тъне в мрак, долината под тях се крие в сенките на високите дървета.

— Не го убивайте! — прошепва настойчиво Мигел Диас; — Сега засега не е необходимо. Трябва ми жив за някое време. Хванете и него, и коня му. Той не подозира нищо, ще го изненадаме без опасност за нас. Ако се съпротивява, ще стреляме, но чакайте аз да започна пръв.

Съучастниците му се съгласяват.

Те скоро имат възможност да покажат, че държат на обещанието си. Човекът, когото очакват, е слязъл вече по стръмната урва и сега минава под сянката на кипариса.

— Abajo las armas! A tierra! (Долу оръжието! Слизай на земята!) — извиква Койота, като се втурвай сграбва юздите. Останалите трима се втурват към ездача.

Никаква съпротива. Той не се опитва нито да се бори, нито да извади ножа си. Не стреля. Дори не продумва.

Човекът седи изправен на седлото. Под ръцете си нападателите чувствуват плът, която като че не усеща нищо.

Само конят се съпротивява. Той се издига на задните си крака и повлича похитителите след себе си. Те са на открито място, осветено от лунните лъчи.

Господи! Какво е това? Нападателите се разбягват. Чува се див писък.

Не остават нито за миг под кипариса, а хукват към шубраците, гдето са завързани конете им.

Качват се бързо на седлата и още по-бързо се отдалечават.

Видели бяха това, което би ужасило и по-смели от тях — коннник без глава.