Конникът без глава

Глава XLIЧЕТИРИМА „КАВАЛЕРИ“

Групата конници, ръководени от майора, не беше единствената, която напусна форт Индж в изпълненото със събития утро.

Не беше и първата. Много преди нея, още преди пукването на зората, по-малка група, състояща се само от четирима конника, потегли от покрайнините на поселището и се отправи към Нуесес. Тези хора едва ли бяха тръгнали да търсят трупа на Хенри Пойндекстър. Никой още не подозираше в този ранен час, че младежът е мъртъв. Не знаеха дори, че е изчезнал. Самотният кон не бе се върнал още, за да разкаже страшната история. Поселището все още дремеше, без да знае, че е пролята невинна кръв.

При все че тръгнаха от едно и също място и в една и съща посока, двете групи никак не си приличаха. Във вените на първите конници течеше чиста иберийска кръв или с примес от кръвта на ацтеки85. С други думи, те бяха мексиканци. За да се открие това, не бе потребно нито да ги разгледате отблизо, нито да притежавате някакво особено умение. Техните коне, начинът на яздене, извитите дълбоки седла, пъстрите сарапета, които покриваха раменете им, широките кадифени панталони, големите шпори на ботушите и широкополите шапки на главите показваха от пръв поглед, че са мексиканци или хора, облечени като мексиканци.

И въпрос не можеше да става дали са мексиканци: бледата кожа, заострените и естествено редки бради, черната, ниско подстригана коса, правилните черти на лицата бяха красноречиви доказателства, че тия хора са синове на испано-ацтеките, които населяват сега древните земи на Монтесумите.

Един от четиримата беше по-едър от другите. Конят му беше по-хубав. Имаше по-богати дрехи. Оръжието му беше по-ново. Нямаше съмнение, че е водач на четворката.

Той беше между тридесет и четиридесет години, но по-близо до четиридесетте, макар че загладените му бузи с грижливо подстригани бакембарди го правеха да изглежда по-млад.

Ако не бяха студените животински очи и острите черти на лицето, които издаваха груб, жесток характер, този човек можеше да мине дори за красив.

Добре очертаните устни, които скриваха два реда бели зъби, не можеха да прогонят неприятното впечатлени, дори когато се усмихваха. Усмивката му напомняше злъчното хилене на дявола, който, успял в своите изкушения, гледа с презрение на жертвата си.

Но не заради външността си той бе известен между близките си с необикновеното прозвище на едно от прочутите животни из равнините на Тексас. Името „Койота“ бе спечелено от делата и нрава му.

Какво се бе случило, та той яздеше сега по прерията в ранната утрин, видимо трезвен, и то като водач на другите, когато само няколко часа по-рано беше пиян в хакалето си, толкова пиян, та не можа да разбере, че има гост или поне не можа да го посрещне както трябва?

При все че бе неочаквана и до известна степен загадъчна, промяната можеше лесно да се обясни, ако проследим действията му от мига, когато Къхуун го напусна, до този миг, когато го срещаме на кон заедно с троица другари.

Когато си тръгна от хижата му, Къхуун остави вратата отворена, както я беше намерил. Тя си остана така до сутринта. Койота продължи да хърка.

Когато се зазори, студеният въздух, навлязъл на вълни в хакалето, го събуди. Това му помогна донякъде да изтрезнее. Той скочи от покритото с кожи легло, залитна и започна да проклина студа и вратата, през която бе навлязъл студът.

Може би допускате, че той веднага я затвори? Не, не я затвори. Като изключим няколко дупки по полуразрушените стени, вратата беше единственото място, отгдето хакалето се осветляваше. А той се нуждаеше сега от светлина, за да може да осъществи плановете, които го бяха накарали да стане.

Сивото утро, току-що пропълзяло през отворената врата, освети съвсем слабо хижата и той трябваше да се лута дълго време пипнешком, да ругае и да се препъва, докато намери това, което търсеше — голяма двуглава кратуна с каишка по средата, която използуваше за носене на вода или по-често mezcal86.

Дъхът на отвора на кратуната показваше, че доскоро е била пълна със силното питие. А пък че сега е празна, можеше да се разбере по ругатнята на нейния притежател.

— Sangre de Cristo! — извика той ядно и разочаровано, като раздруса кратуната и се увери, че е празна. — Ни капка. Езикът ми се е залепил за небцето. Гърлото ми гори, като че съм погълнал цял мангал нажежени въглени. Дяволи го взели! Не мога вече да търпя. Какво да правя? Съмва. Трябва да отида до pueblita87. Сеньор Дафър може да е отворил вече капана, за да улови ранните птички. Ако е отворил, Койота е там!

Ха! Ха! Ха!

Той метна на шия кашката на кратуната, мушна главата си през цепката на сарапето и тръгна.

Странноприемницата беше само на стотина ярда от хижата на същата страна на реката. До нея се стигаше по пътека, която той можеше да мине със „завързани очи“. След двадесетина минути Койота мина със залитане под фирмата „Добре дошли“.

Имаше късмет. Обердорфер беше в бара и сервираше на няколко ранни посетители — група войници, които се бяха измъкнали от казармата, за да глътнат утринната си дажба.

— Mein Gott мистър Диас! — извика собственикът, поздрави новодошлия и заряза шестимата си клиенти на кредит, за да услужи на човека, който плащаше в брой. — Mein Gott! Толкова рано ли сте станали? Зная какво искате — да напълня голямата кратуна с оня мексикански спирт, как се казваше…

— Aguardiente88! Така е, cavallero. Тъкмо това искам.

— Един долар. Един долар струва.

— Carramba. Знам колко струва. Често съм го плащал. Ето ти парите, а ето ти и кратуната. Напълни я по-скоро.

— Аха, бързате mein Herr. Няма да ви карам да чакате. Сигурно тръгвате за диви коне по прерията. Страхувам се, че ако има нещо хубаво сред стадата, ирландецът ще го улови преди вас. Отиде си снощи. Тръгна късно, след полунощ. Странен клиент е ловецът на мустанги — мистър Морис Джерълд. Човек не знае какво да очаква от него. Но нищо лошо не бих могъл да кажа. Оказа се добър клиент. Плати си сметката, като богаташ. И му останаха пари. Mein Gott! Джобовете му бяха натъпкани с долари.

Мексиканецът се заинтересува живо от съобщението на Обердорфер, че ирландецът е тръгнал на „лов из прерията“.

Отначало трепна от учудване, а след това започна да мърда нетърпеливо, докато слушаше бръщолевенето, което последва.

Ясно беше, че не искаше Обердорфер да забележи това. Вместо да започне да го разпитва или да покаже какъвто и да е интерес, Кайота небрежно проточи:

— Не ме засяга, cavallero. Има много mustenos по равнините — достатъчно за всички ловци от Тексас. Бързай, сеньор, с aguardiente!

Засегнат малко, че така грубо прекъснаха клюките му, немецът напълни бързо кратуната. Без да се опитва да продължи разговора, той подаде кратуната през тезгяха, взе долара, прибра го в касата и се върна при войниците, които бяха по-приветливи, защото пиеха на кредит.

При все че доскоро жадно очакваше да получи алкохола, Диас напусна бара, без дори да отвори кратуната, като че не се сещаше за нея.

Възбуденият му вид не беше вече на човек, който жадува само за чаша силно питие. Вълнуваше го нещо по-силно, което го накара да забрави за известно време жаждата си.

Но каквато и да бе причината, той не се прибра направо у дома си, а най-напред посети други три колиби, подобни на неговата, разположени в покрайнините на поселището. В тях живееха хора като него. След това отиде в хакалето си.

На връщане за пръв път забеляза следи от подкован кон и видя, че животното е било вързано за едно дърво, близо до колибата.

— Carramba — възкликна Диас. — Капитан американо е идвал тая нощ. По дяволите! Спомням си нещо. Мислех, че съм сънувал. Знам защо е идвал. Научил е, че дон Морисио си е отишъл. Сигурно ще дойде пак, когато реши, че съм в състояние да го посрещна. Ха! Ха! Ха! Сега няма значение. Всичко ми е ясно и не се нуждая от неговите указания, преди да му взема хилядата долара. Mil pesos89! Цяло богатство! Като ги спечеля, ще се върна на Рио Гранде, за да видя какво може да се направи с Исидора.

Койота не остана за дълго в хижата си. Само изяде набързо няколко къса печено месо. След всяка хапка вдигаше кратуната с агуардиенте. После оседла коня си, закачи си големите тежки шпори, превърза късата карабина на седлото, мушна чифт револвери в кобурите, препаса на кръста голяма кама в кожена ножница, скочи на седлото и бързо препусна.

Преди да се появи в откритата равнина, той дочака в покрайнините на поселището тримата конника, които бяха вече предизвестени, че му трябват за някакво тайно предприятие.

Каквато и да беше целта им и тримата като че бяха предварително запознати с плановете му. Знаеха във всеки случай, че отиват към Аламо. Когато бяха вече в откритата равнина и Диас свърна встрани, те го предупредиха, че не се движи в правилната посока.

— Много добре знам къде е Аламо — каза един от тях, също ловец на мустанги. — Много пъти съм ходил там на лов за коне. Намира се в югозападна посока. Най-късият път е по пътеката, която минава през гората и се вижда оттук. Много на запад отиваме, дон Мигел.

— Така ли — отвърна презрително водачът на четворката. — Не ги разбираш тия работи, сеньор Висенте Барахо. Забравяш за какво сме тръгнали и че конете ни са подковани. Индианците не тръгват от форт Индж, за да извършат… няма значение какво. Разбираш, надявам се, какво искам да кажа.

— О, вярно — отговори сеньор Висенте Барахо. — Моля за извинение, дон Мигел. Carramba! За това никак и не помислих.

Без да спорят повече, тримата помощници на Койота го последваха мълчаливо. Не размениха нито дума, преди да стигнат до гората, няколко мили над пътеката, за която беше споменал Барахо.

Щом се намериха в прикритието на гъсталака, четиримата слязоха от конете, вързаха ги за дърветата и започнаха да вършат нещо, напомнящо гледката в тоалетната на някой квартален театър преди представянето на драма, изпълнена с жестокости и кръвопролития.