Конникът без глава

Глава LXXВЪРВЕТЕ, ЗЕБ! БОГ ДА ВИ ПОМАГА!

Старият ловец не обичаше да бърза, дори и когато пиеше; и сега, макар че нямаше време гълташе „мононгахелата“ спокойно, но това не го забави.

Креолката очакваше разказа му с нетърпение и не дочака той сам да започне.

— Кажете ми, драги Зеб — каза тя, след като нареди на прислужницата да се оттегли, — защо арестуваха този мексиканец — искам да кажа Мигел Диас? Мисля, че зная нещо за него. Имам причини.

— Не сте само вие, дето мислите, че знаете нещо за него, мис Луиза. Брат ви — но да оставим това, не му е сега времето. Зеб Стамп знае или подозира, че тоя същият Мигел Диас има пръст в… Разбирате какво искам да кажа, нали?

— Продължавайте мистър Стамп!

— Е добре. Ето какво стана. Като се върнахме от Аламо, тия, дето отидоха да търсят индианците, казаха, че нямало индианци. Сигурно вече сте чули за това. От нещата, дето намериха в хралупата на дървото излезе, че ония на склона са били бели. Мене още тогава ми миришеше на такова нещо, като намерих картите в колибата.

— Тогава те са същите, които са били в хакалето през нощта, същите, които е видял Фелим?

— Те са били. Мексиканците.

— Какви основания имате да мислите, че са били мексиканци?

— Какви ли? С очите си ги видях — проследих ги до леговището им.

Младата креолка замълча. Изглеждаше, че разказът на Зеб щеше да разкрие неща, благоприятни за нея. Тя смирено чакаше той да продължи.

— Ами че от картите и от някои техни думи, дето ирландецът можа някак си да повтори по своему, реших, че са мексиканци. После не беше мъчно да налучкам откъде са дошли. Знам ги аз нашите мексиканци и се сетих кои са били четиримата. За индианските парцали нямаше какво да умувам. После отидох при четворицата и за по-сигурно ги белязах. На единия знам, че оставих белег. Виж, в туй съм съвсем сигурен.

— Белег! Какъв белег, Зеб?

— Не си ли спомняте, че стрелях от вратата на колибата?

— О, да! Не видях индианците, защото по това време стоях под дърветата, но вас ви видях, че стреляте по нещо.

— Е, добре мис Луиза. Аз рядко стрелям, без да пусна кръвчица. Знаех, си, че съм улучил оня пор. Стрелях отдалече и куршумът отиде малко настрана, ама пак си знаех, че съм го жегнал. Видях го, че се гърчи и си казах: „Бас държа, че има дупка по кожата му; ако не е тъй, готов съм да си сменим кожите.“ Е добре, като се върнаха и съобщиха, че нямало червенокожи, ами били бели, аз вече си знаех кои са тия уж индианци и можех да ги хвана за гушата всеки миг. Ама не ги хванах.

— Защо, мистър Стамп? Дано не сте ги оставили да избягат. Те може би са виновните за смъртта на горкия ми брат.

— И аз така си помислих и затова ги пуснах да се измъкнат. Знаех си работата. Не ми се щеше да се отдалечавам от форта, можеше да стане нещо, докато ме няма. Разбирате ли? Има и друга причина. Исках най-напред да съм сигурен, че не бъркам.

— Сега сигурен ли сте?

— И още как! Сметнах, че няма скоро да вали и затова много не бързах. Чаках да си дойдат войниците, та спокойно да оставя младия момък на сигурно място в караулното. Като се върнах, качих се на старата кобила и право на мястото, дето бяха намерили работите им за маскиране. Лесно го намерих, като ми поразправиха. Е добре! Като разбрах, че ги е водил онзи новак Спенглър, знаех си, че той не е видял всичко и че ще намеря нещо, дето другите не са видели. Не се излъгах. Всеки глупак, който е ходил из прерията, може да намери следите на тия, дето уж били команчи. Ама ето че ни мистър Спенглър, нито пък другите открили следите, а то слепец може да върви по тях. Аз ги намерих лесно, макар че другите ги бяха затъпкали. По стъпките, по стъпките на четирите коня, та чак до оборите им.

— А след това?

— След това си поприказвахме с майора и мина не мина половин час, ето ти ги и четиримата красавци, заключени в караулното. Първо, хванаха главатаря им, та да не подуши какво става и да офейка. Не бях сбъркал за белега на мистър Мигел Диас — куршума пробил дясната му ръка, и затова толкова бързо се отказа от жертвата си.

— Значи той е бил! — неволно каза Луиза, потънала в мисли. — Много странно — продължи тя, говорейки сякаш на себе си. — Сигурно него видях на поляната сред гъсталака. Да, така трябва да е! А жената — тази мексиканка… Исидора? Ах! В цялата тая работа има някаква тайна — нещо тъмно се крои. Кой може да я разгадае? Кажете ми, драги Зеб — запита тя колебливо, като се приближи към стария ловец, — тази жена, мексиканската сеньора, искам да кажа, тази, която беше там, често ли го е посещавала?

— Кого, мис Луиза?

— Мистър Джерълд.

— Може да го е посещавала, а може и да не е — не знам нито едното, нито другото. Рядко ходя аз нататък. Колибата е далече оттам, дето ходя на лов. Минавам само от време на време за разнообразие. По потока има прекрасни елени и диви пуйки. Ако ме питате, ще ви кажа, че момичето никой път не е било там. Сигурно не е било, защото Фелим щеше да ми каже. Има и нещо друго. Чул съм, че само веднъж жена е ходила в колибата.

— Коя? — бързо попита креолката и веднага съжали, че е задала такъв въпрос. Тя се изчерви, когато забеляза многозначителния поглед на Зеб, докато произнасяше последните си думи. — Няма значение — продължи тя, без да чака отговор. — И така, Зеб — Луиза бързо промени разговора, — вие смятате, че тези хора са замесени в това, което ни причини толкова скръб, тези мексиканци?

— Да ви кажа правичката, мис Луиза, и аз не знам какво да мисля. Тази е най-мътната работа, дето се е случвала по тези прерии. По някой път ми се струва, че мексиканците са виновни, друг път — че не са; май че някой друг има пръст в тази черна история. Няма да ви кажа кой.

— Не е той, Зеб! Не е той!

— Не, не е ловецът на мустанги. За него и наум не ми е минавало, макар че приказват срещу него. Невинен.

— О! Но как ще го докаже? Казват, че всички улики са против него. Никой не казва и думица, за да го защити.

— Е, не знам дали е съвсем тъй. Докато дебнех другите и наглеждах затвора, не можех много да ходя натук-натам. Ама сега мога и смятам да не губя време. Прерията е голяма книга, мис Пойндекстър — чудновата голяма книга за тия, дето знаят как да я четат. Макар че не е много учен, Зебулон Стамп се е научил как да чете тази книга. Там, по тревата, може да има някои доказателства, дето да помогнат на ловеца на мустанги. Чувал съм от един стар проповедник, че понякога и камъните говорят. Щом е така, и камъните на Аламо може да проговорят.

— Надявате се да откриете следи?

— Е, добре! Ще ида да поразгледам, и то най-много там, дето намерих младия момък в ноктите на ягуара. Трябваше да отида по-рано, ама нали ви казах защо не отидох. Слава богу не е капнала капка дъжд и следите, дето са направени преди една седмица, човек може да ги прочете, все едно че са от вчера. Тия, що могат да четат, разбира се. Трябва да тръгна веднага, мис Луиза. Отбих се само да ви кажа какво става във форта. Няма време за губене. Сутринта ме пуснаха да видя младия момък и съм сигурен, че отива на добре. Регулаторите настояват да го съдят, щом дойде на себе си. Кой знае, я минат, я не минат три дни дотогава. Трябва да се върна, преди да започнат.

— Вървете, Зеб! Бог да ви помага! От все сърце желая успех на доброто ви дело. Върнете се с доказателства за неговата невинност и аз ще ви бъда задължена с живота си.