Конникът без глава

Глава XLIIЧАШАТА И ДАМАДЖАНАТА

Пак сме в хижата на ловеца на мустанги. И сега неговият помощник е яхнал стола сред стаята. И сега хрътката лежи изтегната на конската кожа край огнището, полузаровила муцуна в пепелта.

И човекът, и кучето са почти в същото положение, в което ги видяхме за пръв път. Но веднага бие на очи, че общата картина сега е променена.

Полуоткрехната врата от конска кожа още виси на ремъците си. По стените лъщят гладките кожи на диви коне. Грубата маса е тук, тук е и походното легло, двата стола и постелята на Фелим. Но останалата покъщнина е изчезнала или не е на мястото си. Двуцевната пушка е откачена от стената; сребърната чаша, ловджийският рог и камшикът не висят на обичайното си място. Седлото, юздите, въжетата и сарапето също не са по местата си, а книгите, мастилото, писалките и хартията въобще са изчезнали.

На пръв поглед човек би предположил, че хакалето е било посетено и ограбено от индианци.

Но не беше така. В такъв случай Фелим не би седял така спокойно на стола си и морковоцветният скалп нямаше да е на главата му. Макар че стените са оголени, нищо не е изнесено навън. Вещите са тук, само че са променили местата си. Няколко денка, пръснати по пода, заедно с кожения куфар показват явно целта на промяната. Всичко е приготвено за път. Единствената вещ, която се намира в обичайния си ъгъл е дамаджаната. Нея Фелим поглеждаше по-често от всяка друга вещ в стаята. Накъдето и да обърнеше очи, те се връщаха незабавно към плетената съдинка, която се подаваше така съблазнително от ъгъла.

— Виж ти къде било моето съкровище — обърна се той може би за двадесети път към дамаджаната. — Повече от половината ти търбух е пълен с „жива вода“ без полза. А колко полезно щеше да е, ако една десетинка от нея беше в моя търбух… Истина ти казвам! Нали, Тара?

Щом чу името си, кучето обърна въпросително глава, за да види защо го викат. Като разбра, че другарят му си говори сам, то се отпусна отново.

— Ех, защо ли го питам, като няма да ми отговори? Знам си аз, без някой да ми каже. Колко ще ми е хубавичко от една чашка, а не смея и капка да глътна след онова, дето ми каза господарят. Ух, след толкова работа езикът ми се е залепил за гърлото, като да съм изгълтал цяла кофа мазилка. Не беше честно мистър Морис да ме кара да обещая, че няма да пийна нито глътка. Та то няма да му трябва. Нали каза, че ще остане само една нощ. Няма да изпие половин дамаджана за една нощ, я! И то е възможно, ама само ако оня стар грешник Стамп дойде с него. Какъв е лаком! Та той изпива повече „мононгахела“ и от господаря! Ех, все имам утеха; слава богу, ще се върнем у дома в Балибалах. Като си отидем, цял мях ще изпия, и то истинско уиски, а не такава американска помия. Хип, хип, ура! Само като си го помислиш, и може да полудееш. Хип, хип, ура!

Развълнуваният ирландец хвърли към тавана широкополата си шапка и я улови, като повтори няколко пъти възгласа си.

След това се умири и седя известно време мълчаливо на стола си. Мислите му се носеха с наслада към радостите, които го очакваха в Балибалах. Но скоро се върнаха към околните предмети, главно към дамаджаната в ъгъла. Той устреми жадно поглед към нея.

— Ех, съкровище! — обърна се той още веднъж към съдинката. — Чудо за гледане. Да, да! Нали няма да ме обадиш, ако взема да те целуна? Не ми се вярва да си такава издайница. Само веднъж! В тая работа няма нищо лошо. И господарят няма да е против, като помисля колко сили съм изхабил при прибирането и колко прах се е полепил по гърлото ми. Надали е смятал, че трябва да удържа това обещание, защото то не е като предишните. Нали си отиваме? Като пийнеш, времето минава по-бързо. Така ще кажа на господаря и той няма да се разсърди. Пък има и друго извинение. Ето на, той закъсня повече от десет часа. Ще му кажа, че съм пийнал само една глътчица, колкото да не го мисля. Думица няма да ми каже. Свети Патрик! Ще помириша дамаджанката, пък да става каквото ще. Стой мирно, Тара! Няма да излизам.

Хрътката се надигна, като видя, че Фелим пристъпва към вратата; горкото животно не бе разбрало намеренията му. Ирландецът искаше само да разгледа пътеката, която води към хакалето, за да се убеди, че няма вероятност господарят да прекъсне заниманията му с дамаджаната. Като се увери, че всичко е в ред, той се промъкна обратно, отпуши дамаджаната, поднесе я към устните си и погълна малко повече от една капка. След това я остави на мястото й и се върна на стола. Той мълча доста време, после започна пак да си говори, като удостояваше от време на време с вниманието си ту Тара, ту дамаджаната.

— В името на всички ангели, пък и на дяволите заедно с тях, какво става с господаря? Каза, че ще бъде тук в осем часа сутринта. Ако това тексаско слънце, не лъже, сега е шест часът следобед. Нещо го е задържало. Как мислиш, Тара?

Този път Тара го удостои с утвърдително подсмърчане, защото муцуната й бе заровена дълбоко в пепелта.

— Дано не му се е случило нещо лошо. Ами ако му се е случило, какво ще правим ние с тебе, стари приятелю? Още много време няма да видим Балибалах, ако не успеем да си платим пътя с нещата на господаря. Чашата е чисто сребро — ще стигне за всички разноски. Дявол го взел, чак сега се сещам, че ни веднъж не съм пил с нея. Ех, колко е хубава! С нея се пие сигурно по-сладко. Дали е тъй? Сега му е времето да опитам.

Като каза това Фелим извади чашата от куфара, гдето я бе прибрал, отпуши пак дамаджаната и наля част от съдържанието й в чашата.

Той глътна ракията наведнъж и млясна няколко пъти с уста, сякаш искаше да изпита качеството й.

— Хм! Не ми се вижда хубава — каза той, като държеше в една ръка чашата, а в другата — дамаджаната. — Все си е по-вкусно да се пие направо от дамаджаната. Така ми се видя. Май не съм справедлив към чашата. Ама нали отдавна не съм пил от дамаджаната, вече съм забравил какъв вкус има. Добре ще е да опитам от двете едно след друго. Така ще направя и после ще реша откъде е по-вкусно.

Той надигна дамаджаната към устните си, чу се клокочене и след това я остави. Последва втора серия мляскане според точно установения от любителите начин — с отметната назад глава и замислен поглед.

— Честна дума, пак не мога да реша — каза той, като поклати глава колебливо. — Съвсем се обърках. От чашата е май по-сладко. Може пък само така да ми се е сторило? Трябва да се провери. Значи ще опитам още една глътка от чашата. Така ще бъда справедлив и към двете: нали от дамаджаната пих два пъти, а от чашата само веднъж. Справедливостта е най-ценното нещо на тоя свят. А не виждам защо трябва да съм по-несправедлив към хубавата сребърна чашка, отколкото към оная кошница — дамаджаната. Дявол го взел, ще опитам.

Чашата пак бе употребена. Част от съдържанието на дамаджаната се преля пак в нея, а незабавно след това — в ненаситното гърло на придирчивия „познавач“.

Дали взе решение в полза на чашата или запази предпочитанието си към дамаджаната — не се знае. След четвъртия и последния опит Фелим сякаш реши, че сега за сега достатъчно е опитвал и затова остави съдинките на мира.

Но вместо да се върне към стола си, хрумна му нова мисъл и той излезе от хижата, за да види дали се връща господарят.

— Хайде, Тара — каза той, като закрачи към вратата. — Да идем да погледнем равнината от склона. Ако господарят си иде, оттам ще можем да го видим. Хайде, драги! Мистър Морис ще се зарадва, като разбере, че сме се поразтревожили от неговото закъснение.

Следван от кучето, Фелим пое по пътеката между дърветата, изкачи склона по една долчинка и се намери на ръба на платото.

Оттук се виждаше част от безплодната равина, която се простираше на изток. Слънцето беше ниско на кръгозора зад гърба му. По небето нямаше облаци; а пред него нищо не пречеше на погледа му. Тук-таме растяха случайни кактуси или самотна юка издигаше стъбло над прерията. Като изключим тях, повърхността беше равна и никой не би могъл да я пресече незабелязано.

В далечината се открояваха тъмните очертания на дърветата. Там, напреко по равнината, се простираше част от гората или по-точно залесените брегове на потока.

Ирландецът издаде глава напред и се взря мълчаливо в посоката, отгдето очакваше да се появи господарят му.

Не мина много и чакането му бе възнаградено. От другия край между дърветата се показа конник, който идваше към Аламо.

Той бе на около една миля, но и от такова разстояние верният прислужник можа да познае господаря си.

Фелим не можеше да не познае сарапето с ярки ивици, което Морис обикновено вземаше за път. Неговите червени, бели и сини шарки блестяха под лъчите на залязващото слънце и се открояваха ясно от тъмните краски на безлюдната равнина.

Фелим само се зачуди, че господарят му е наметнал сарапето в такава задушна вечер, вместо да го сгъне и привърже към седлото.

— Хей, Тара! Чудна работа! Толкова е топло, че човек може да изпече пържола на камъните, а господарят май не е мислил така. Дано не се е простудил в кочината на стария Дафър. Там и прасе не може да живее. Нашата колиба е като дворец, ако речем да ги сравняваме.

Фелим замълча и продължи да наблюдава приближаващия се конник, който бе сега на около половин миля.

Когато заговори пак, гласът му бе променен. Още звучеше учудено, но в него имаше и весела нотка. Като че се стараеше да сподави радостта си.

— Майко Мойсеева! — извика слугата. — Какво е това от господаря. Не му стига че е завил раменете си, ами метнал сарапето и на главата. Шегува се с нас, Тара. Иска да ни изненада, да ни изиграе. Ала все пак нещо не е в ред. Да речем, че е без глава. Дали пък… Какво е това чудо! Света дево! Да се уплашиш, ако не знаеш, че е господарят. Ама дали е наистина господарят? Май че не е. Този изглежда по-нисък. А главата? О, свети Патрик, няма я! Не е под сарапето. Не личи да е завита с него. Господи, божичко, нещо не е в ред! Какво става, Тара?

Тонът на Фелим отново се промени. В гласа му, както и по лицето, пролича ужас.

Видът на кучето не беше много по-различен. То бе отишло малко навътре в равнината и стоеше полуприклекнало, готово сякаш да се втурне всеки миг напред. Очите му, втренчени в приближаващия конник, който беше сега на около двеста ярда от тях, блестяха с див пламък.

Като че ли в отговор на последния Фелимов въпрос хрътката започна жално да вие.

След това, подтиквано сякаш от някакъв вътрешен усет, кучето се спусна към странния конник, озадачил и него не по-малко от другаря му. Като се впусна неудържимо напред, то започна пронизително да лае. Но не със звънливия лай, с който обикновено приветствуваше завръщането на ловеца на мустанги.

Изненадан от видяното досега, Фелим бе още повече смаян от това, което стана по-нататък.

Когато кучето се приближи с лай към дорестия жребец, който бившият коняр позна, че е мустангът на господаря му, конят се обърна изведнъж и препусна в галоп през равнината.

При обръщането Фелим видя или му се стори, че е видял нещо, което не само го потресе, но смрази кръвта в жилите му и го накара да се разтрепери…

Това беше глава — главата на ездача. Но вместо да е на раменете му, той я държеше в ръка, подпряна на седлото пред него.

Когато конят се обърна към него, Фелим видя или му се стори, че е видял мъртвешко лице, изцяло покрито със съсирена кръв.

Фелим не видя нищо повече. В следващия миг той бе обърнал гръб към равнината и бягаше надолу по склона толкова бързо, колкото позволяваха подкосените му крака.