Конникът без глава

Глава XVБЕГЛЕЦЪТ Е НАСТИГНАТ

Преследването продължи още една миля без особени промени. Дивите кобили препускаха с всички сили, но повече не цвилеха изплашено. Мустангът изцвилваше от време на време. Неговите стари другари като че ли не го забелязваха. Ездачката седеше здраво на седлото, без да проявява страх.

Дорестият кон изглеждаше по-възбуден, но не толкова, колкото господарят му, който бе започнал да проявява признаци на отчаяние и раздразнение.

— Давай, Кастро — извика той нетърпеливо и настойчиво. — Какво става с твоите копита точно днес? Спомни си, че по-рано я настигна, макар че признавам, не беше много лесно, а сега има и товар. Не виждаш ли, животно такова! Товар, който струва повече от злато, който заслужава всяка капка от твоята и моята кръв. Петнистата кобила сякаш бяга по-бързо. Дали защото е обучена или защото всеки кон препуска по-бързо, когато го яздят? Ами ако я изгубя от погледа си? Започва да става опасно. Лошо е за младата девойка. Нещо повече — опасно! Наистина опасно! Ако я изгубя от погледа си, тя сигурно ще пострада!

Мърмореше си така Морис и продължаваше да язди с очи, устремени към отдалечаващата се ездачка. От време на време той измерваше с тревожен поглед разстоянието, което ги делеше.

До този миг той не беше се сетил да извика девойката. Може би тя щеше да го чуе, но едва ли щеше да долови думите му, да разбере предупрежденията и съветите му. Той не беше извикал досега отчасти поради тази причина и отчасти защо то всеки миг очакваше да я настигне. Освен това знаеше, че за да бъде спрян мустангът, трябва да се действува, а не да се вика.

През цялото време Морис се надяваше, че може да се приближи достатъчно, за да хвърли ласото си върху врата на животното и да го подчини. Постепенно тази надежда угасна.

Сега манадата навлезе в храсти, които покриваха гъсто равнината, а после се превръщаха и в цяла гора. Това създаде нови тревоги на преследвача. Мустангът можеше да навлезе в шубраците или да изчезне в завоите на гората.

От време на време дивите кобили изчезваха от очите му. Те скоро щяха съвсем да се загубят. Техният стар другар, мустангът, вече нямаше никаква възможност да ги настигне.

Но какво значение има това? Дали девойката ще се изгуби в прерията или в гората, или сред манадата — над нея все виси опасност.

Изведнъж ловецът на мустанги се сети за нещо още по-страшно — толкова страшно, че започна сам да си говори възбудено:

— О, небеса — възкликна той, а челото му се помрачи още повече. — Ами ако жребците минат насам! Тези шубраци са любимото им място. Те бяха тук само преди една седмица и този — да, този е месецът, когато се разгонват!

Шпорите на ловеца отново се впиха и целите почервеняха от кръв. Кастро, който галопираше толкова бързо, колкото можеше, поглеждаше укорително назад.

В този миг манадата изчезна от погледа на дорестия кон и на неговия господар, а вероятно и от погледа на петнистия мустанг и неговата ездачка. В това нямаше нищо чудно. Кобилите бяха навлезли между две горички, които ги закриваха.

Това като че ли оказа магическо въздействие върху беглеца мустанг. Изчезването на манадата сякаш бе знак за прекратяване на преследването. Мустангът забави хода си и в следния миг спря.

Морис, който продължи да кара в галоп, го настигна в средата на една полянка. Мустангът стоеше като изваян от мрамор. Неговата ездачка с поводи в ръка седеше безмълвна на седлото, изящна и спокойна, сякаш го очакваше.

— Мис Пойндекстър! — каза той задъхано, когато конят му се приближи. — Радвам се, че това диво същество отново ви се покорява. Бях започнал да се тревожа за…

— За какво, сър? — нейният въпрос го изненада.

— За вашата безопасност, разбира се — отговори той със запъване.

— О, благодаря ви, мистър Джерълд. Не знаех, че се намирам в опасност. Наистина ли беше опасно?

— Опасно! — като ехо откликна ирландецът и учудването му се увеличи. — На гърба на избягал мустанг, след безбрежната прерия!

— Какво от това? Той не може да ме хвърли от седлото. Добра ездачка съм, сър.

— Зная, но умението да яздите нямаше да ви помогне, ако се бяхте загубили, а това можеше да се случи сред тези шубраци, където и опитните тексасци едва намират пътя си.

— О, да се загубя! Тази ли е опасността, от която трябвало да се страхувам?

— Има и други. Представете си, ако попаднехте сред…

— Сред индианци ли? — прекъсна го девойката, без да дочака да чуе края на неговите предположения. — Какво значение би имало ако това станеше? Нали сега сме в мир с команчите. Те са кавалери и сигурно нямаше да ми досаждат. Поне така ми каза майорът, като идвахме насам. Честна дума, сър, аз бих се радвала на такава среща и не бих я избягнала. Бих желала да видя тези благородни диваци в тяхната родна прерия, възседнали конете си, а не както съм ги виждала досега да залитат из поселищата, пияни от нашата „огнена вода“58.

— Възхищавам се от вашата смелост, мис, но ако имах честта да бъда един от вашите приятели, бих си позволил да ви посъветвам да бъдете по-предпазлива. „Благородните диваци“, за които говорите, не всякога са трезви и внимателни в прерията. Може би грешите по отношение на червенокожите…

— Ако ги срещнех и те не се държеха добре, щях да ги отмина и да се върна право при приятелите си. На такъв бърз кон те едва ли биха ме настигнали. Дори и за самия вас бе трудно, нали?

Очите на младия ирландец се разшириха от учудване. В тях се четеше изненада и недоверчивост.

— Но — започна той след известно мълчание — да не би да искате да кажете, че вие можехте да удържите мустанга и че той не избяга по своя воля? Не разбирам…

— Не, не, не — бързо отвърна ездачката с известно смущение. — Кобилата наистина побягна сама, т.е, в началото, но аз, аз по-късно открих, че… най-накрая разбрах, че лесно мога да я спра. Всъщност така и направих, както вече сам видяхте.

— А можехте ли да я спрете по-рано?

Една странна мисъл бе осенила ловеца на мустанги и той очакваше отговора с необикновен интерес.

— Може би, може би — да. Сигурно щях да го спра, ако бях дръпнала юздите по-здраво. Но знаете ли, сър, аз обичам да яздя галоп, особено в прерията, където човек не се страхува, че може да прегази някое прасе, домашна птица или човек.

Морис бе изумен. През целия си живот, дори в своята родина, прочута със смелите си жени, и особено смели ездачки, той не беше срещал девойки, която можеше да се сравнява с нея по ездаческо майсторство.

Объркан от учудване и възхищение, той не можеше да каже нищо.

— Право да си кажа — продължи младата девойка с чаровна простота — не съжалявам, че конят ме отнесе. Човек понякога се уморява от много приказки и особено от комплименти. Исках да подишам чист въздух и да бъда сама. Така че, разбирате ли, мистър Джерълд, това беше цяло щастие, тъй като ми спести ненужни обяснения.

— Искахте да бъдете сама? — попита разочарован ловецът. — Моля да ме извините, че без да искам, ви се натрапих. Уверявам ви, мис Пойндекстър, последвах ви само защото смятах, че сте в опасност.

— Много любезно от ваша страна, сър, и сега, когато зная, че наистина е имало опасност, аз съм ви много благодарна. Предполагам, че съм била права; вие имахте предвид индианците, нали?

— Не, не, точно индианците. Или поне не се сетих за тях.

— Друга опасност! Какво имахте предвид, сър? Моля, кажете ми, за да бъда по-предпазлива в бъдеще.

Морис не отговори веднага. До ушите му достигна шум, който го накара да се обърне, сякаш не беше чул въпроса.

Креолката разбра, че нещо бе привлякло вниманието му, и също се ослуша. Тя чу пронизителен крясък, последван от много други, а след това прокънтяха силни удари на копита. Въздухът около тях затрепери.

Това не беше загадка за ловеца на коне. Думите, които бързо изрече, без да съзнава, бяха отговор на нейния въпрос.

— Дивите жребци! — извика той с разтревожен глас. — Знаех, че са някъде сред тези шубраци и ето ги.

— Това ли е опасността, за която говорехте?

— Да.

— Защо да се страхуваме от тях? Това са мустанги.

— Вярно, по друго време не би имало защо да се страхуваме. Но точно сега, през този период на годината, те стават свирепи и зли като тигрите. О! Когато дивият жребец се развилнее, той е по-опасен враг от вълка, пантерата или мечката.

— Какво да правим? — попита младата девойка и за първи път показа, че се страхува; тя се приближи до човека, който веднъж я беше спасил от беда, и очаквайки отговора му, тревожно впи очи в него.

— Ако ни нападнат — отговори Морис, — има само два изхода. Единият — да се качим на някое дърво и изоставим конете си на яростта на дивите жребци.

— А другият? — попита креолката хладнокръвно, което показваше, че тя може да запази присъствие на духа и при най-големи изпитания. — Съгласна съм на всичко, но не и да изоставим конете си. Това е недостойно.

— И да искаме, няма ла можем. Струва ми се невъзможно. Наоколо няма достатъчно голямо дърво, на което да бъдем в безопасност. Ако ни нападнат, нямаме никакъв друг изход, освен да се уповаваме на бързината на нашите коне. За нещастие — продължи той, като хвърли изпитателен поглед към петнистата кобила, а след това и към своя кон — те имаха доста работа тази сутрин и са изтощени. Оттам идва и най-голямата опасност. Дивите жребци сигурно не са уморени.

— Не е ли по-добре да тръгнем веднага?

— Не още. Колкото повече време дадем на нашите коне да си отдъхнат, толкова по-добре. Жребците може да не дойдат насам. Но и да дойдат, може да не ни безпокоят. Зависи от тяхното настроение в момента. Но ако се бият помежду си, сигурно ще ни нападнат. Това показва, че са загубили разума си, ако мога така да се изразя. В такива случаи те безогледно ще се нахвърлят дори върху кон с ездач на него. Ха! Както очаквах, те се бият. Личи от крясъците им. При това идват насам.

— Но, мистър Джерълд, защо веднага не потеглим в обратна посока?

— Ще бъде безполезно. На тази страна е равнина и няма никакво прикритие. Преди да можем да се отдалечим достатъчно, те ще излязат на открито и скоро ще ни настигнат. Единственото безопасно място, за което мога да се сетя в момента, където трябва да стигнем се намира в обратна посока. Ако не се лъжа, от шума им, който чувам, те се движат в същото направление и ако прибързаме, ще попаднем право в зъбите им. Трябва да почакаме и се опитаме да се промъкнем зад тях. Ако успеем да минем и те ни настигнат в разстояние на две мили, зная едно място, където ще бъдем тъй в безопасност, както в конюшнята на Каса дел Корво. Сигурна ли сте, че можете да владеете мустанга?

— Съвсем сигурна — отвърна Луиза незабавно. Пред лицето на надвисналата опасност тя изостави всякакви преструвки.