Конникът без глава

Глава LVIIIОТКАЗАНАТА ЦЕЛУВКА

Дивият хор продължи цели десет минути. Кобилата квичеше като заклано прасе. В същото време кучето й отговаряше със сърцераздирателен вой, чието ехо откликваше о скалите от двете страни на потока.

Врявата можеше да се чуе на цяла миля. Зеб Стамп едва ли се намираше толкова далеко и сигурно щеше да я чуе.

Убеден, че ловецът скоро ще се отзове на установения от него сигнал, Фелим стоеше на самия праг с надежда, че посетителката ще остане навън, поне докато дойдат и го освободят от задължението да не пуска никого вътре.

Въпреки нейните пламенни увещания за приятелство той все още се съмняваше, че тя има някакви нечисти намерения към господаря му. Защо, ако не е тъй, Зеб би настоявал толкова много да бъде повикан?

В душата си Фелим се бе отказал от намерението да се съпротивлява. Лъскавият револвер пред очите му го бе излекувал от склонността да се разправя с непознатата ездачка и ако тя би се опитала да влезе, ирландецът нямаше да й попречи.

Но имаше друго ирландско същество, което бе решило да опази входа на хижата и цяла батарея нямаше да го накара да изостави защитата на господаря си. Това беше Тара.

Хрътката бе не само раздразнена. Нейното продължително ръмжене се прекъсваше от време на време от рязък лай, който показваше, че е разгневена. Тара бе видяла явно враждебното държане на натрапницата; затова се бе настанила точно пред Фелим с явното намерение да не позволи никому да се приближи до вратата. Това би могло да стане, само след като нападателят изпита страшните й зъби и мине през трупа й. А Исидора очевидно нямаше намерение да се изложи на такава опасност. Единственото чувство, което изпитваше сега, бе изненада. Тя стоеше неподвижно на мястото си и дори не се опита да каже нещо.

Доня Исидора чакаше. Такова необикновено начало трябваше да има съответен край. Макар и недоумяваща, тя продължи търпеливо да очаква този край.

Опасенията на Исидора бяха изчезнали. Това, което виждаше, беше толкова комично, че не можеше да я накара да се страхува, а същевременно толкова неразбираемо, че не можеше да предизвика смях.

В израза на човека, който се държеше така странно, нямаше и следа от шеговитост. Напротив, той се държеше сериозно, а тази сериозност никак не отговаряше на смешното положение, което бе създал. Явно бе, че той не се шегуваше.

Изразът на безпомощност и обърканост, отпечатан по лицето й, остана до мига, когато откъм гората бързо се приближи висок мъж, загърнат в избеляло палто, с дълга пушка в ръка.

Той се движеше направо към хакалето.

При появата на новодошлия изразът на лицето на Исидора се промени. Помрачи го сянка от страх и тя стисна още по-здраво револвера, който беше в ръката й. Направи го отчасти несъзнателно, отчасти, за да се защити, ако стане нужда. Това беше естествено, като знаем ръста на човека, който така възбудено бързаше към хижата.

Положението се измени. Когато излезе на открито, човекът изведнъж се спря и тревогата в погледа му се замени с изненада, не по-малка от изненадата, изписана по лицето на мексиканката.

Той процеди през зъби нещо неясно, което не се чу поради още нестихналата врява. Но жестът, който придружи думите му, показа, че е ядосан.

След това човекът се обърна, доближи се бързо до кобилата, хвана я за опашката — което никой друг не би се осмелил да направи — и я освободи от мъченията.

Тишината внезапно се възстанови; защото съхористите на кобилата, свикнали вече с нейното цвилене, се бяха отказали да й пригласят и тя пееше от дълго време вече соло.

Исидора все още не разбираше нищо. Учудването й не бе изчезнало, тъй като само един поглед към чудака, застанал пред вратата, й показа, че той е изпълнил с успех някакво задължение, с което е бил натоварен.

Самодоволният изглед на Фелим не трая дълго. Той изчезна, когато Зеб Стамп — освободил кобилата от мъченията — се обърна към хижата и над смръщеното му лице надвисна тъмен облак, който вещаеше гневна буря. Дори присъствието на красавицата не я разсея.

— Дяволите те взели, ирландски глупак! Затова ли ме накара да се върна! И то тъкмо, когато бях метнал око на една пуйка, не по-лека от тридесет паунда. Ти и проклетата кобила я изплашихте още преди да успея да се допра до спусъка. На ти сега закуска!

— Но, мистър Стамп, нали вие така ми наредихте? Казахте, ако дойде някой…

— Глупак! Да не смяташ, че съм мислил за жени?

— Вярвайте ми, помислих, че е мъж, като я видях. Да знаете как язди!

— Та какво значение има как язди? Не си ли виждал и други да яздят така, зелена тикво! Обикновена работа за мексиканките. Ти си повече жена от нея и си най-малко двадесет пъти по-глупав. Убеден съм, че е така. Чувал бях за нея, ама не бях я виждал. Не е мъчно да се отгатне защо е дошла, макар че мъчно бихме го научили от нея, защото тя говори само мексикански. А мексикански аз не знам, пък и да знам, не бих говорил.

— Грешите, мистър Стамп, тя говори и английски. Нали, мис?

— Малко английски — отговори мексиканката, която досега мълчеше. — Английски. Poco poquito!111

— O! — възкликна Зеб, малко засрамен от това, което бе казал.

— Извинете, сеньорита. Вие можете да habla малко и американски a? Moocho bono112 е още по-добре. Тогава можете тогава да ми кажете какво искате. Да не сте загубила пътя?

— Не, сеньор — отговори тя след кратко мълчание.

— В такъв случай знаете где сте.

— Si, señor, si — да, в къщата на дон Морисио Зиеръл.

— Да, такова е горе-долу името на собственика. А това не е къща; но е негова. Може би искате да видите господаря й?

— Да сеньор! Por esto yo soy aqui. Затова съм дошла.

— Нямаме нищо против да го видите. Надявам се, че не идвате с враждебни намерения към момъка. Но и да говорите сега с него, той няма да ви познае.

— Болен ли е? Нещастие ли му се е случило? Така казва „el gueroü“113!

— Да. Така й казах — намеси се Фелим, чиято червена коса му бе спечелила названието „el güero“.

— Така е! — отговори Зеб. — Ранен е малко. А сега е унесен и бълнува. Надявам се да няма никакви лоши последствия. Като мине бих могла да му бъда милосърдна сестра.

— О, сър, дали бих могла да му бъда милосърдна сестра дотогава? Por amor Dios! Позволете ми да вляза и да бдя над него. Un amigo muy afficionado. Аз съм негова приятелка.

— Не виждам нищо нередно тука. Чувал съм, че жените са най-добрите болногледачки. Макар че не съм имал възможност да го проверя, откато пръстта на Мисисипи покри моята бабичка. Щом сте приятелка на момъка и искате да стоите при възглавето му, заповядайте! Можете да се грижите за него, докато се съвземе, и да гледате да не се прекатури от леглото или да не разкъса превръзките, с които съм го омотал.

— Имайте доверие в мене, добри човече, и аз ще направя всичко за него. Но кажете, какво се случило? Да не са били индианци? Не, те са далеч оттук. Да не се е скарал с някого?

— По това и аз зная колкото и вие. С койоти се е карал, но те не са виновни за подутото му коляно. Намерих го снощи към залез слънце в гората. Когато го открихме, той беше до кръста в потока, който тече там, тъкмо щеше да го нападне едно петнисто животно, което вашите наричат тигър. Спасих го от тази опасност, но още не съм разбрал какво се е случило преди това. Момъкът загуби съзнание и нищо не може да ни разкаже. Оттогава не се е съвзел, та ще трябва да почакаме.

— Но сигурен ли сте, сър, че не е сериозно пострадал. Раните му… опасни ли са?

— Няма никаква опасност. Само го тресе малко. А раните са просто драскотини. Като престане да бълнува, скоро ще се оправи. След една седмица ще бъде здрав като скала.

— О, аз ще положа големи грижи за него.

— Много мило от ваша страна, но, но…

Зеб се поколеба. Внезапна мисъл се породи в главата му. Последва цяла редица мисли, които той запази само за себе си. Ето какви бяха те: „Това е жената, която му изпращаше кошниците в странноприемницата «Добре дошли». Ясно е като бял ден, че тя е влюбена до уши в младия момък. А влюбена е и другата. Съвсем ясно е също, че той мисли за другата, а не за тази. Ако тя чуе, че той говори за другата, както прави цяла нощ, няма да й бъде много леко. Бедната! Съжалявам я. Тя не е лоша, ама ирландецът не може да вземе и двете. Знам, че умът му е щукнал по американката. Ей, че неприятна работа! По-добре ще е да не я оставям при него, додето той бълнува за Луиза.“

— Но, мис — обърна се той към мексиканката, която нетърпеливо го чакаше да проговори, — не смятате ли, че е по-добре да се върнете у дома си и да дойдете, когато той стане по-добре. Както казах вече, няма да ви познае. А няма и защо да останете: няма опасност да умре.

— Няма значение ще ме познае или не. Въпреки това аз трябва да се погрижа за него. Може би има нужда от нещо, което мога да изпратя да му донесат.

— Щом сте решили да останете — заговори колебливо Зеб, като че се сети за нещо, което го накара да отстъпи, — няма да ви преча. Ама моля ви, не обръщайте внимание на това, дето бръщолеви. Може да го чуете да разправя за някакъв убит човек и други такива. То си е така с хора, които бълнуват. Не се плашете. Може да го чуете да говори и за една жена, която е постоянно в ума му.

— Жена ли?

— Да. Ще чуете да казва името й.

— Името! Какво име, сеньор?

— Май че е името на сестра му. Да, знам, че му е сестра.

— О, мистър Стамп, ако мислите за мистър Морис…

— Затваряй си устата, глупчо! Какво те интересува за кого мисля. Ти не разбираш тия работи! Я ела тук! — продължи той, като се отдалечи и направи знак на ирландеца да го последва. — Трябваш ми за малко! Убих една гърмяща, когато отивах нагоре покрай потока, и я оставих там. Иди я донеси, защото някое животинче може да я отнесе, а в края на краищата може и да не уловим пуйка.

— Гърмяща? Да не искате да кажете гърмяща змия?

— Какво друго може да искам да кажа?

— Ама, мистър Стамп, нима ще седнете да ядете змия? Господи! Ще се отровите!

— Ще се отровя! Как не! Нали й махнах отровата, щом я убих, като й отрязах главата?

— Честна дума! И да умирам от глад, няма да вкуся от нея.

— Умри, като искаш! Кой те кара да ядеш? Искам само да я донесеш. Хайде върви и изпълни каквото ти казвам, иначе ще те накарам да изядеш и главата с отровата, и всичко.

— Но, мистър Стамп, не съм и помислял да не изпълня нарежданията ви! Нищо подобно! Фелим О’Нийл е готов да ви услужи. За вас съм готов на всичко, дори да глътна цялата змия. Прости ми, свети Патрик!

— По дяволите твоя свети Патрик! Хайде! Тръгвай де!

Фелим не възрази повече нищо, а тръгна по петите на ловеца, който навлезе в гората.

Исидора влезе в хижата. Приближи се към ранения, който лежеше на леглото, и го целуна пламенно по челото. Още по-пламенно целуна безчувствените му устни, но изведнъж се отдръпна като ужилена от скорпион. Това, което я накара да отскочи така, бе по-лошо и от жилото на скорпиона.

То бе само една дума — само една малка думичка.

В това нямаше нищо необикновено. Колко често щастие за цял живот зависи от малката дума „да“ и колко често страшното „не“ е начало на безкрайни страдания?