Конникът без глава

Глава XCVIИЗБЯГАЛ!

Произнасянето на това име смайва членовете на съда.

В същото време сред зрителите се разнася вик, който показва, че всички са обзети от едно и също чувство.

Този вик не е от изненада. Той има друго двояко значение: от една страна, оповестява невинността на подсъдимия, а от друга — вината на най-ревностния обвинител.

Показанията на Зеб Стамп предизвикаха съвсем явни подозрения към Касий Къхуун. Те потвърдиха отдавна породени съмнения, които с всеки изнесен факт ставаха все по-силни, докато най-после всички се убедиха, че не Морис Джерълд трябва да бъде съден за убийството на Хенри Пойндекстър.

Не по-малко са убедени и в това, че пред съда трябва да бъде изправен Къхуун.

Листчето зацапана хартия бе последното звено във веригата от доказателства. При все че то е само улика и подбудата за убийството е все още неясна, едва ли има някой да се съмнява кой е престъпникът.

Известно време пликът минава от ръка в ръка между съдебните заседатели. След това отново дават думата на свидетеля, загатнал, че има още да говори.

Той продължава да разправя за съмненията, които го накарали да потърси „следи“ в прерията. Разказва за изстрела на Къхуун от гъсталака, за „преследването“, за сделката с конете. Накрая описва сцената в гората, гдето хванали конника без глава. Последната случка той разправя подробно и същевременно я обяснява.

След това Стамп млъква, сякаш чака съдът да му зададе въпроси. Но очите на присъствуващите не са обърнати вече към него. Всички знаят, че разказът му е свършен, а ако не е, че няма нужда от повече доказателства, за да се извади правилно заключение. Те дори не дочакват разискванията на съда, който сега преценява доказателствата. За хората, които бяха видели, че правосъдието едва-що не бе измамено, че заедно с него щяха да бъдат измамени и те, процедурата изглежда твърде бавна. Всички са изпълнени с чувство за отмъщение. Те искат да изкупят грешката си и високо настояват за промяна.

Разнасят се викове:

— Пуснете ирландеца! Той е невинен! Не щем повече доказателства. Всичко е ясно. Освободете го!

— Да се арестува Касий Къхуун и да се изправи пред съда! Той е престъпникът. Затова беше толкова против Джерълд. Ако не е виновен, ще има възможност да го докаже. Ще го съдим справедливо, но ще го съдим. Хайде, господин съдия, вас чакаме! Наредете да поставят мистър Къхуун на подсъдимата скамейка. Там е дълго време невинен човек. Нека виновният да заеме мястото му!

Отначало виковете се чуват само от пет-шест души, но скоро всички присъствуващи го подемат.

Съдията не смее да не се съобрази с настойчивите искания и при все че това е несъвместимо с установения ред, той призовава Касий Къхуун пред съда.

„Викачът“ извиква високо три пъти името му, но без последица. Всички погледи търсят Къхуун. Но само Зеб Стамп го търси там където може да го намери.

Бившият свидетел изведнъж напуска мястото, от което бе дал показанията, и се промъква към старата кобила, която все още стои до коня на призрачния ездач.

С пъргавина, която поразява всички, старият ловец скача на кобилата и пришпорва.

В същото време зрителите забелязват човек, който се промъква към завързаните в равнината коне. При все че се старае да се прикрива и да остане незабелязан, той все пак се движи бързо.

— Ето го! Това е Къхуун! — извиква някой.

— Опитва се да избяга! — заявява друг.

— Тичайте след него! — строго заповядва съдията. — Върнете го!

Излишно е да повтори нареждането. Още преди да го е изрекъл, десетки хора тръгват да го изпълнят — втурнали са се към конете си. Още преди да приближат до тях, Къхуун достига сивия мустанг, който стои в края на кавалкадата. Това е същият жребец, с който бе преследвал доскоро конника без глава. Седлото е на гърба на коня, юздата е захапана.

От бъркотията и виковете под дървото Къхуун е разбрал, че тръгват да го преследват.

Няма смисъл вече да се крие. Той се втурва напред и скача на гърба на животното. Поглежда диво назад и полита в галоп към прерията.

Петдесет конника са по петите му. Техните ездачи са насърчавани от думите, произнесени, както изглежда, от майора: „Върнете го жив или мъртъв!“ Но няма значение кой е казал тези думи. Преследвачите не се нуждаят от официално нареждане. Техният ужас от отвратителното деяние и уважението им към жертвата са достатъчни да ги подтикват напред. Всеки пришпорва настойчиво коня си, като че трябва да отмъсти за смъртта на родственик — на брат, като че всеки иска да допринесе за тържеството на правдата.

Никога по-рано животът на бившия капитан от кавалерията не се е намирал в такава опасност. Нито когато участвуваше в атаките по окървавените поля на Буена Виста, нито когато лежеше проснат на пода в кръчмата на Обердорфер и револверът на ловеца, на мустанги бе насочен в главата му. Той съзнава това много добре и лети напред със страхотна бързина, като само от време на време хвърля бърз и свиреп поглед назад. Този поглед не е от отчаяние. Не е стигнал още дотам, макар че е необяснимо на какво се надява при вида на толкова преследвачи, чиито дрезгави и изпълнени със закани гласове достигат до ушите му.

А той още се надява.

Къхуун знае, че конят му е бързоног и че пред него се простира гора. Наистина тя е на цели десет мили, но какво значение имат десет мили? Той се движи с двадесет мили в час и след тридесет минути ще се приюти сред дърветата.

Дали тази мисъл подхранва надеждите му?

Едва ли.

Да се крие в гората, когато между преследвачите има поне десет умели следотърсачи начело със Зеб Стамп! Не, не е възможно. Няма къде са се скрие и той знае, че е така.

Защо тогава още не се е отчаял и не се е примирил с неизбежната си съдба?

Да не би да го крепи слепият инстинкт на животното, което се опитва да избяга дори и тогава, когато няма изход?

Нищо подобно. Убиецът на Хенри Пойндекстър не е загубил разума си. В опитите си да избяга от ръката на правосъдието той не разчита на такива несигурни надежди като бягство в прерията на гърба на бързия кон или възможността да се укрие в гората, която се простира зад нея… Зад тази гора е границата. Към нея са отправени мислите и надеждите му.

Всъщност има две граници — едната разделя две нации, който се смятат за цивилизовани. Между тях съществува споразумение за предаване на престъпниците, при все че убиецът с окървавени ръце може да избегне правосъдието, нещо, което често се случва, ако е достатъчно умел. Той просто променя местожителството и националността си.

Но намерението на Къхуун не е такова. Колкото и да не се спазва споразумението между Тексас и Мисисипи, той не желае да се изложи на опасността да бъде предаден. И има основание да не желае, като се вземе предвид тежестта на престъплението му.

Макар че препуска към Рио Гранде, той няма намерение да я прекоси. Къхуун има предвид другата граница, зад която скитат команчите — бездомниците на прерията, готови да вдигнат ръка срещу всеки белокож, но не и срещу човек пролял кръвта на бял. В техните палатки убиецът ще намери не само дом, но и гостоприемство, а може би и особени почести.

Тези обстоятелства вдъхват надежда на Къхуун и прогонват отчаянието. Макар че язди право към Рио Гранде, намерението му е да избяга под прикритието на гората към Ляно Естакадо.

Той не се страхува нито от опасностите, които крие тази страхотна пустиня, нито от каквито и да е други опасности пред него. Те не са нищо в сравнение с това, което го очаква назад.

Къхуун съжалява може би, че е заставен да избяга по такъв ужасен начин — да изостави богатството, приятели, обществено положение и най-вече да се раздели с жената, в която е безумно влюбен и никога може би не ще види отново.

Но той няма време да мисли за нея. За този жалък човек животът е по-скъп от любовта. Той си въобразява, че животът е пред него; но в същото време е сигурен, че смъртта го следва по петите.

Убиецът препуска с най-голяма бързина, която може да изтръгне от мексиканския мустанг, бърз като прадедите си от Арабия. Животното би трябвало скоро да се умори. То е преминало над двадесет мили от сутринта — повечето в галоп. Но конят не показва признаци на умора досега. И той като всички свои събратя ще премине, без да грохне, още петдесет, а ако стане нужда, и сто мили.

„Какво щастие, че размених моя кон с коня на мексиканката“ — мисли ездачът. Ако не беше този мустанг, сега щеше да седи под мрачната сянка на дъба пред стария съдия и съдебните заседатели, подстрекавани да го съдят от безскрупулния линч и неговата банда — регулаторите.

Сега вече не го заплашва такава ужасна съдба. Струва му се, че е избягнал опасността. Къхуун поглежда назад и вижда, че преследвачите са далеч зад него. Той поглежда напред и вижда тъмните очертания на гората над светлозелената савана. Той не се съмнява, че ще я достигне; а тогава ще бъде в безопасност.

Но дори да не успее да се скрие сред дърветата, кой ще го настигне? Къхуун вярва, че неговият кон е най-бързият от всички, които препускат сега из прерията. Кой може дори да се приближи до него?

Къхуун се радва, че притежава такъв кон, за който може да благодари на дявола, но не и на бога.