Конникът без глава

Глава XIНЕОЧАКВАНО ПОСЕЩЕНИЕ

— Ей ти, негър, къде е господарят ти?

— Мистър Пойндекстър ли, сър? Стар или млад?

— Защо ми е младият? За кого другиго мога да питам, ако не за мистър Пойндекстър. Къде е той?

— Ехе-хе, сър. И двама у дома, искам кажа и двама не в къщи: и стар господар, и млад мистър Хенри. И двама край река, дето правят новата ограда. Ехе-хе, там може ги намерите.

— На реката ли? Далече ли е оттук?

— Ехе-хе, сър, негър смята, три — четири мили най-малко.

— Три-четири мили ли? Ти съвсем си оглупял. Плантацията на мистър Пойндекстър не е толкова голяма. Смятам, че той не е човекът, дето ще направи ограда на чужда земя. Слушай! Кога ги чакате да се върнат? Дано поне това знаеш.

— Очакваме и двама върнат се скоро. Млад господар и стар и мистър Къхуун. Ех-хе. В тази колиба станат, големи работи! Може сам видите по миризма от кухня. Ехе-хе! Ще има голяма гощавка — печено, варено, прасенце на шиш, готвено, пилета. Ехе-хе! Пак бъде като по-рано по брега на Мисисипи! Ура! За стар господар Пойндекстър — ура! Той човек на мястото. Ехе-хе, защо не викате и вие? Нали приятел на стар господар?

— Не ме ли помниш, дяволите да те вземат? Като погледнах грозната ти муцуна, веднага те познах.

— Господи, божичко, та това е мистър Тамп, дето носел еленово месо и пуйки в стара плантация. Наистина той! Виждате ли, мистър Тамп, негър ви помни, като че било вчера! Иза чула, идвали сте преди малко дни, но мене нямаше тук. Аз сега кочияш. Карам карета на господарка — красива мис Луи. Господи, тя чудесно момиче. Казват, биела Флоринда, доде припада, ама няма нищо, мистър Тамп, вие по-добре чакайте да дойде стар господар. Той трябва да върне се много скоро.

— Щом е тъй, ще го почакам — отвърна ловецът и лениво преметна крак през седлото, на което беше седял до този миг. Слушай, стари приятелю — добави той, като подаде юздите на негъра, — дай на кобилата пет-шест царевични кочана от яслите. Карах двайсетина мили бързо като светкавица само и само да услужа на господаря ти.

— О, мистър Зебулон Стамп! Вие ли сте? — прозвуча сребрист глас и на верандата се появи Луиза Пойндекстър. — Така си и мислех — продължи младата девойка, като се приближи към парапета, — въпреки че не очаквах да ви видя толкова скоро. Казахте че отивате на дълъг път. Както и да е, радвам се, че сте тук. Татко и Хенри също ще се зарадват. Плуто, иди веднага при готвачката Кло и виж какво може да ти даде за обед на мистър Стамп! Зная, че не сте обядвали. Целият сте в прах — от път ли идвате?? Хей, Флоринда, бързо, иди до бюфета и налей нещо за пиене. Сигурна съм, че мистър Стамп е жаден в този горещ ден. Какво предпочитате — портвайн, шери или кларет? А, сега си спомням, вие много обичате уиски „мононгахела“. Струва ми се, че имаме от него. Флоринда, виж дали има! Качете се на верандата, драги мистър Стамп, и седнете! Татко ли търсите? Очакваме го да се прибере всеки миг. Ще се опитам да ви забавлявам, докато той дойде.

Даже и по-рано да беше спряла да говори, младата девойка нямаше да получи незабавен отговор. Няколко секунди минаха, преди Зеб да се обади. Той стоеше, втренчил поглед в нея, сякаш бе онемял от възхищение.

— Господ да ви благослови, мис Луиза — каза той задъхано. — Когато ви виждах на Мисисипи, мислех, че сте най-красивото същество на земята, пък сега мисля, че сте най-прекрасното създание не само на земята, но и на небето. Боже мой!

Възхищението на ловеца не беше прекалено. Току-що сресаната й разкошна коса блестеше. Румените й бузи бяха пламнали от студената вода. Стройната й фигура бе изящно обвита в рокля от бял полупрозрачен индийски муселин; Луиза Пойндекстър наистина изглеждаше по-хубава от всичко на земята, ако не и на небето.

— Боже мой! — възкликна отново ловецът и продължи ласкателно. — В мое време съм виждал много хубави създания от нежния пол и съм ги смятал за красиви — моята „бабичка“ и тя не беше грозна, когато я видях за първи път в Кентъки — не, не беше лоша. Но сега това ще ви кажа, мис Луиза: ако вземат най-хубавите части от всички тях и ги съберат заедно, няма да направят и една хилядна от такъв ангел като вас.

— Е, е, е! Мистър Стамп! Мистър Стамп! Изненадана съм, че чувам такива работи от вас. Тексас ви е направил цял ласкател. Ако продължавате така, страхувам се, че ще изгубите името си на човек, който говори само истината. След всичко това сигурна съм, че имате нужда да пийнете, и то голяма чаша. Побързай, Флоринда! Струва ми се, казахте, че предпочитате уиски.

— И да не съм го казал, помислил съм го. А то е горе-долу същото. Права сте, мис, по ми се харесва уиски, отколкото разните чуждестранни работи, и когато мога, все туй си пия. Виж, за пиенето Тексас хич не ме е променил.

— Мистър Тамп, ще месите ли с вода? — запита Флоринда, която се приближи с една водна чаша почти до половината пълна с „мононгахела“.

— Не, девойче не! Не ти ща водата! Откакто съм тръгнал тази сутрин, все вода съм пил. Цял ден не към слагал в уста ни капка спирт, не съм го и помирисвал.

— Драги мистър Стамп! Сигурно няма да го пиете тъй без нищо? О, то ще ви изгори гърлото! Вземете малко захар или мед.

— Ще се развали, мис — уискито си е сладко и без тези работи, още повече, след като вие сте го погледнали. Ей сега ще видите дали мога да го изпия. Я да опитаме!

Старият ловец поднесе чашата към устните си и като глътна три глътки и половина, върна я празна на Флоринда. Силно мляскане почти заглуши възклицанията на двете удивени и изненадани девойки — младата креолка и нейната прислужница.

— Щяло да ми изгори гърлото, а? Нищо му няма! Само го проми и приготви за един малък разговор, дето искам да водя с баща ви за онзи, петнистия мустанг.

— А, вярно! Бях забравила, всъщност не бях, но не предполагах, че толкова скоро ще ни донесете новини. Чухте ли нещо за това красиво същество?

— Хубаво го казахте — красиво същество. Точно такова е. Пък е и кобила.

— Но наистина ли сте чули нещо — искам да кажа, откато се видяхме за последния път?

— Не само съм чул, но я и видях! Видях я и я потупах.

— Така ли?

— Хваната е!

— Хваната! О, каква чудесна новина! Колко ще се радвам да видя това красиво животно и да го пояздя. Откакто съм в Тексас, не съм имала свестен кон. Татко обеща да ми го купи, колкото и да струва. Но кой е този щастливец, който е успял да го улови?

— Кой хвана кобилата ли?

— Да, да, кой?

— Кой? То се знае — ловецът на мустанги!

— Ловецът на мустанга?

— Да, в цялата прерия няма друг като него да знае тъй да язди и тъй да хвърля ласото. Приказвайте си вие за вашите мексиканци! Досега не съм виждал мексиканец да може да се справя с коне като него. А няма и капка примес в жилите му. Бял е като мене.

— Как се казва?

— М-м-м, не съм чувал името на баща му. Малкото му име е Морис. Там във форта му викат Морис — ловецът на мустанги.

Старият ловец не беше достатъчно наблюдателен, за да забележи необикновения интерес, с който бе зададен въпроса, нито пък внезапното поруменяване на девойката, когато чу отговора.

Флоринда обаче забеляза всичко.

— Ха, мис Луи — възкликна тя, — това нали име смел млад бял джентълмен, дето спаси ни да не задушим в черна прерия.

— Да, мътните го взели! — продължи ловецът и по този начин помогна младата девойка да не отговори. — Сега се сещам. Разправи ми той за тази работа сутринта, преди да тръгнем. Той хвана петнистата и сега я води насам с още десетина коня. Сигурно ще пристигнат преди залез слънце. Смушках моята стара кобила напред, за да кажа на баща ви, че петнистата идва, та пръв да я види и да я купи. Знам аз, че малко коне достигат до поселището. Сетих се за вас, мис Луиза, и колко ви се дощя да имате туй животно, като ви казах за него. Не се притеснявайте, никой друг няма да го вземе, преди вие да го видите. Старият Зеб Стамп гарантира.

— О, колко сте любезен, мистър Стамп! Много, много ви благодаря. А сега извинете ме за малко. Татко скоро ще се върне. Днес имаме прием и трябва да посрещна доста хора. Флоринда, погрижи се за обеда на мистър Стамп! Иди, иди се разпореди веднага!

— И още нещо, мистър Стамп — продължи младото момиче като се приближи до ловеца и заговори по-тихо, — ако младият… младият джентълмен пристигне, докато гостите са тук, той може би, не се познава с тях, моля ви се, погрижете се за него. На верандата има вино и други работи. Нали разбирате, какво искам да кажа, драги мистър Стамп?

— Дявол да ме вземе, мис Луиза, нищо не разбирам, май че почти нищо. Разбрах за виното и за другите работи, но за кой млад джентълмен говорите? Това не разбрах.

— Но как може да не разбирате за кого говоря? Младият джентълмен, младият човек, за когото казахте, че ще доведе коня.

— Аха! Морис — мустангера ли? Права сте, права сте, като го наричате джентълмен. Не се случва често ловец на мустанги да го наричат джентълмен или да заслужава да го наричат така. Той си е джентълмен, целият — отгоре до долу, — макар че е ловец на коне и при това ирландец.

Очите на Луиза Пойндекстър бляскаха от удоволствие, докато слушаше мнението на ловеца, което беше също като нейното.

— Ама трябва да ви кажа — продължи ловецът, сякаш някакво съмнение го бе осенило, — че не върви друг да го покани. Той е горд, както казват хората от Мисисипи „горд като Пойндекстъровци“. Извинявайте, мис Луиза, че се изпуснах. Съвсем не се сетих, че и вие сте от Пойндекстъровци — не най-гордата, но най-красивата.

— О, мистър Стамп! Можете да ми говорите, каквото си щете. Вие знаете, че аз няма да се обидя от вас, мил стар великан!

— Този, който може да каже или да направи нещо, за да ви обиди, мис, е по-нисък и от джудже!

— Благодаря, благодаря! Познавам вашето честно сърце познавам вашата преданост. Може би някой път, мистър Стамп — тя говореше колебливо, сякаш имаше нещо предвид, — може би някой път да имат нужда от вашето приятелство.

— Когато ви потрябва, имате го! Старият Зеб Стамп може да ви обещае това, мис Пойндекстър. Ако Зеб още може да диша, а не ви помага, той ще бъде по-долен от пора и по-подъл от койота.

— Хиляди, хиляди благодарности! Но какво щяхте да кажете! Говорехте, че не трябвало друг да го покани.

— Да.

— Какво искахте да кажете?

— Исках да кажа, че нищо няма да стане, ако аз поканя Морис — ловеца на мустанги, да яде и да пие под този покрив. Ако не го покани баща ви, ще си иде, без да хапне нещо. Разбирате ли ме, мис Луиза? Той не е от онези бели бедняци, дето може да ги прати човек в кухнята.

Няколко секунди младата креолка стоя, без да отговори. Тя сякаш обмисляше нещо, което я поглъщаше изцяло.

— Това няма никакво значение — каза тя с тон, който показваше, че е решила какво да прави. — Няма значение, мистър Стамп! Няма нужда вие да го каните. Само ми кажете, когато пристигне, но дано да не сме седнали на вечеря, защото тогава, разбира се, той не може да очаква някой да го посрещне. Но ако пристигне по това време, ще го задържите, нали?

— Ще го направя, ако ми кажете, мис!

— Добре, казвам ви: съобщете, когато дойде! Аз ще го поканя!

— Ако вие го поканите, мис, смятам, че ще му се развали апетитът. И вълк, дето умира от глад, ще забрави глада си само като ви види, пък да не говоря за сладкия ви глас… Когато идвах насам, бях гладен, гладен че цял суров ястреб можех да глътна, пък сега вече не ми е до ядене. Мога да прекарам цял месец, без да хапна.

Младата девойка отговори на тези възторжени излияния с чист, звънлив смях и посочи към другия край на патиото, където прислужницата й се появи от кухнята с лека табла на ръце, следвана от Плуто с друга, по-голяма и по-натоварена табла.

— Ах, драги великане! — отговори девойката с престорен укор в гласа. — Няма да повярвам, че сте си изгубили апетита, докато не изядете всичко. Ето Плуто и Флоринда идват. Те носят нещо, което ще ви направи по-добра компания от мене, затова ще ви оставя да й се понаслаждавате. Довиждане, Зеб довиждане, или както хората тук казват „Hasta luego“.

Весело звучаха тези думи. Луиза Пойндекстър се отдалечи с лека стъпка по покрития коридор. Чак когато влезе в стаята си и се почувствува сама, тя се отдаде на по-сериозни мисли, които се изляха в тихи, но загадъчни думи:

— Това е моята съдба. Чувствувам го, зная го, че е така. Не смея да я срещна, а все пак не мога да я отбягна. Не мога и не искам!