Конникът без глава

Глава XCVПОСЛЕДНИЯТ СВИДЕТЕЛ

Напрегнатото очакване и тържествената тишина продължават цели десет минути.

Тишината се нарушава от време на време ту от възклицанията на някой, който си е въобразил, че вижда нещо в прерията, ту от шумно вълнение, което кара мъжете да се изправят на пръсти, за да виждат по-добре.

Три пъти тълпата се раздвижва от предупредителни викове, които се оказват неверни. Търпението на всички започва да се изчерпва, когато се чува четвърти вик, по-силен и по-уверен.

Този път няма никаква измама. На хоризонта се появяват сенки, които бързо добиват форма; сенки, които се движат.

Гръмогласно „ура“ прокънтява под клоните на дъба, когато фигурите на трима конници, изплували из маранята на нажежената прерия, се отправят към дървото.

Двамата се разпознават лесно — те са Зеб Стамп и Касий Къхуун. Третият — още по-лесно. Никой не може да сгреши коя е загадъчната фигура.

Първият вик на тълпата съобщава завръщането на двамата мъже. Следва друг, по-многозначителен вик — всички виждат, че с тях пристига и съществото, което буди от дълго време невероятни мисли и страшни предположения.

Макар че сега всички знаят какво е това същество, на него гледат с чувство, близко до страхопочитание.

Пак настъпва тишина, нарушавана само от подтиснат шепот. Тримата конници се приближават. Мислите на зрителите са толкова тържествени, че не могат да бъдат изречени гласно.

Мнозина отиват да посрещнат приближаващото шествие и го придружават с учудени погледи. Тримата ездачи спират извън кръга от зрители, които се натрупват възбудено около тях и образуват скоро нов кръг.

Двамата ездачи слизат. Третият остава на седлото.

Като отвежда коня си настрана, Касий Къхуун се смесва с тълпата. В присъствието на такъв спътник никой не му обръща внимание. Очите и мислите на всички са насочени към конника без глава.

Зеб Стамп изоставя кобилата си, хваща поводите на мустанга и го завежда под дървото, гдето заседава съдът.

— А сега, господин съдия — казва той като човек, който е господар на положението, — и вие, господа дванадесет съдебни заседатели, ето свидетел, дето ще поразнищи делото. Какво ще кажете, а? Нали ще го поразпитате?

Чува се възклицание, последвано от думите „О, господи! Той е!“ Висок човек залитва и застава до конника без глава — баща му.

По-отдалеч се разнася вик — внезапно сподавен писък на припадаща жена — сестра му.

Удли Пойндекстър е отведен настрана. Той не се съпротивява и явно не съзнава какво става около него.

Завеждат го до една карета, спряла по-далеч, и го настаняват да седне до единствения човек, който се намира в нея — дъщеря му.

Каретата не тръгва. Луиза Пойндекстър иска да остане, докато съдът произнесе присъдата, или до часа на екзекуцията, ако се стигне до такъв край.

Зеб Стамп е поканен да, заеме мястото си на свидетел.

По нареждане на съдията разпитът продължава. Въпросите се задават от защитника.

Прескачат много от формалностите. Положил клетва по-рано, старият ловец е призован да разкаже всичко, което знае. Оставят го да разказва, както си иска. Той говори с къси изречения, сякаш смята, че така изисква законът.

Зеб започва:

— Пръв път чух за тая грозна работа на втория ден след изчезването на младия Пойндекстър. Чух я, като се връщах от лов откъм реката. Казаха ми, че уж ловецът на мустанги бил убиецът. Ама знаех, че той не е човек да свърши такава работа. И за да съм съвсем сигурен, отидох в колибата му. Него го нямаше. Намерих само слугата му Фелим. Беше си глътнал езика, та не можа нищо да ми каже.

Така-а! Докато той бръщолевеше, в хижата влезе кучето. На врата му висеше нещо. Разгледах го и познах, че е картичка на ловеца на мустанги. На нея пишеше нещо с червено мастило; после излезе, че не е мастило, ами кръв. Момъкът пишеше къде е. Отидох на мястото заедно с Фелим и хрътката.

Стигнахме навреме, за да спасим ловеца на мустанги от една петниста пантера — мексиканците им викат тигри, а момъкът им казваше ягуари.

Теглих един куршум на звера и край!

После занесохме ловеца на мустанги в колибата му. Трябваше да го носим на носилка, защото краката му не го държаха. Пък и умът му беше мръднал, като на пуяк, кога се опложда.

Затътрихме го до дома му. Там стоя, докато го намериха преследвачите.

Свидетелят млъква, като че размишлява дали да разкаже за странните случки, които бе видял в хакалето. Дали ще са от полза за обвиняемия или ще е по-добре да ги премълчи?

Той решава да мълчи.

Това не се харесва на обвинителя, който го подлага на разпит.

В резултат Зеб е принуден да разкаже подробно всичко, което се е случило в хакалето преди ареста и затварянето на обвиняемия в караулното помещение.

— А сега — казва той след разпита, — като ме накарахте да кажа всичко, дето знам, трябва да заявя, че има нещо, дето не се сетихте да ме питате. Ама аз съм длъжен да ви го кажа.

— Продължавайте, мистър Стамп — казва защитникът от Сан Антонио, който води разпита.

— Добре. Ще кажа нещо, ама не за подсъдимия, а за човека, дето според мене трябва да е на неговото място. Не казвам кой е. Ще ви разправя какво знам и какво открих, а вие, господа съдебни заседатели, ще си направите заключението.

Старият ловец спира и си поема дълбоко дъх, като че се готви за пълно признание.

Никой не се опитва нито да го прекъсне, нито да го подкани. Всички са под впечатлението, че той може да разкрие загадката за убийството. Тайната около конника без глава е вече разкрита и за нея няма какво да се говори.

— Така, граждани! — продължава Зеб Стамп след новото обръщение. — Подир това, дето чух и видях, разбрах, че бедният Хенри Пойндекстър е загинал. Разбрах още и това, че престъпникът не е ловецът на мустанги Морис Джерълд.

А кой е тогава? Това не можах да разбера; а и вие не можахте.

А не се съмнявах, че ирландецът е невинен, затова реших да науча истината. Не казвам, че няма улики против него. Наопаки, всичко е против него. Затова не гледах уликите, а отидох в прерията да поразгледам следите.

Сигурен бях, че до мястото на убийството и обратно ще има конски следи. И наистина, проклети да са, там имаше прекалено много следи. Иначе работата щеше да е много лесна.

Мене ме интересуваха главно едни от следите. Реших да вървя докрай по тия следи от копитата на един американски кон с три здрави подкови и една счупена. Ей тая!

Свидетелят изважда ръка от джоба си. На дланта му лежи три четвърти конска подкова.

Той я издига достатъчно високо, за да могат да я видят съдията, съдебните заседатели и зрителите.

— А сега, господин съдия и господа съдебни заседатели — продължава той, — конят с тая подкова е прекосил прерията през нощта на убийството. Вървял е след убития и след човека, обвинен в убийството. Вървял е все по следите на двамата и е спрял близо до мястото на престъплението.

Но човекът с тоя кон не е спрял там. Той е продължил, докато е стигнал близо до локвата кръв, пролята от него. Убиецът е бил на третия кон — на коня със счупената подкова.

— Продължавайте, мистър Стамп! — казва съдията. — Обяснете ни какво искате да кажете с тези странни думи.

— Ето какво искам да кажа, господин съдия. Оня човек се е скрил в гъсталака и оттам е изстрелял куршума, дето е убил горкия Пойндекстър.

— Какъв човек? Кой човек? Как се казва? Кажете името му! — запитват едновременно двадесет гласа.

— Там ще намерите името му.

— Къде?

— Къде ли? В онова тяло без глава, дето ви гледа, без да продума. Всички виждате — продължава свидетелят, като посочва конника без глава, — всички виждате едно червено петно отпред на сарапето. В средата му има дупка. Зад тази дупка май има и друга — в тялото на младежа. На гърба няма същата дупка. Ето защо смятам, че смъртоносният куршум е още там. Какво ще кажете, да свалим ли дрехите му и да погледнем?

Всички се съгласяват мълчаливо с предложението на свидетеля. Двама трима от зрителите, между тях и Сам Менли, пристъпват напред и с подходяща тържественост започват да свалят сарапето.

Както при откриване статуя на човек, заслужил такава чест, зрителите стоят в почтителна тишина, така стоят и сега зрителите под тексаското дърво, докато сарапето се вдига от раменете на конника без глава.

Тишината е тържествена, дълбока и не се нарушава дори от шепот. Шушукане се чува едва след като трупът е съблечен напълно и мъртвото тяло се открива пред очите на зрителите.

То е облечено в закопчана до шията небесносиня памучна блуза с басти.

Панталоните имат почти същия цвят, с по-светли ивици по ръбовете. Но от тях се виждат само бедрата. Долната част на краката е прикрита от гамаши от ягуарова кожа.

Около кръста е увито два пъти въже от конски косми. То е закрепено отпред и отзад на седлото и поддържа трупа да стои изправен. Поддържа го и друга част от същото въже, прикрепено за стремената и стегнато като колан под корема на коня.

Всичко е така, както бе казал подсъдимият — всичко друго освен главата.

Къде е тя?

Никой не запитва. Заинтересовани от думите на Зеб Стамп, всички са отправили поглед към трупа и грижливо го оглеждат.

Виждат се две дупки от куршум — една над сърдечната област, другата в гръдната кост, точно над стомаха.

Погледите се съсредоточават върху втората дупка, защото около отвора й личи кървав кръг, от който се спускат кървави бразди. Те са се пропили в меката памучна материя и бяха вече явно засъхнали.

Около другата дупка няма такова нещо. Тя представлява правилно, голямо колкото грахово зърно кръгче на дрехата и е едва забележима от такова разстояние. Около нея няма кръв.

— Това — казва Зеб Стамп, като посочва по-малката дупка — не е нищо. То е от куршума, дето аз изстрелях от дола. Нали ви казах за него? Виждате, че около нея няма кръв. Значи куршумът е минал през трупа. А с другата дупка не е така. Тя е от смъртоносния куршум и мисля, че ще го намерите в трупа. Да го цепнем и да видим!

Никой не се противи. Напротив, съдията нарежда да изпълнят предложението на Зеб.

Въжетата са развързани, гамашите — разкопчани, тялото — снето от седлото. То е вкочанено и изпънато — краката и ръцете са сякаш дървени. Теглото му, което не надминава теглото на мумия, показва че е изсъхнало.

С почтителна грижливост полагат трупа на тревата. „Лекарите“ се надвесват мълчаливо над него. — Сам Менли изпълнява ролята на главен хирург.

По нареждане на съдията той прави разрез около раната, заобиколена с кръв. Прорезът минава през ребрата и стига до белите дробове.

В лявата половина Менли намира това, което търсят. Върхът на ловджийския нож опира в нещо по-твърдо от плът. Като че оловен куршум. Да, така е!

Куршумът е изваден, почистен от кървавата обвивка и представен на съдебните заседатели.

Макар и поизтъркан от винтонарезното дуло на цевта и малко вдлъбнат от съприкосновението с едно ребро, на него все още личат очертанията на щампосан полумесец и буквите К. К.

Ах, тези издайнически инициали! Има хора, които си спомнят, че са чували нещичко за тях и по-рано. Други могат да свидетелствуват за самохвалството с този белязан куршум, когато се спореше кой е убил ягуара.

Човекът, който се бе хвалил тогава, сега има причина да съжалява.

— Но къде е той?

Въпросът се повтаря бързо сред присъствуващите.

— Какво е вашето обяснение, мистър Стамп? — пита защитникът.

— Май че няма нужда от много обяснения. Ясно като бял ден, че тоя куршум е убил младия Пойндекстър.

— Но кой го е изстрелял? Вие как мислите?

— Ами че и това също е ясно. Когато някой се подпише на едно писмо, не може да се сбърка кой го е изпратил. На куршума има само инициали, но те са ясни и красноречиви.

— Това все пак не доказва нищо — намесва се обвинителят. — Вярно е, че има куршум с инициали, които са — а може и да не са — на един добре известен в поселището джентълмен. Да предположим, че инициалите, както и куршумът са негови. Какво от това? Малко случаи ли има на убийства с откраднато оръжие? Това е много обикновена хитрост. Кой може да докаже, че и сегашният случай не е такъв?

— Освен това — продължава сладкодумният юрист — каква е подбудата за убийството, ако предположим, че е било извършено от човека, когото сега подозирате? Без да споменаваме името, всички знаем кому принадлежат инициалите. И самият джентълмен няма да отрече, предполагам, че инициалите са негови. Но тъй като няма други обстоятелства, които да го свържат по някакъв начин с престъплението, само инициалите не означават нищо.

— Няма ли? — пита Стамп, който чака нетърпеливо края на речта на обвинителя. — А какво ще кажете за това?

При тия думи Зеб изважда от кесията си листче хартия — смачкано, обгорено от куршума и очернено като че от барут.

— Намерих го — казва той, като го подава на съдебните заседатели — здраво забодено на шипа на една акация. Изпратено е там от цевта на пушка. Излетяло е от същата пушка, дето е изстреляла куршума. Служило е за запушване. Доколкото разбирам, това е парче от плик. На него е надписано име, което кой знае как, съвпада с инициалите на куршума.

Съдебните заседатели могат да прочетат сами това име. Старшият взема листчето хартия и като изглажда гънките, прочита с висок глас:

— Капитан Касий Къхуун.