Конникът без глава

Глава IИЗГОРЯЛАТА ПРЕРИЯ

Обедното слънце разлива лъчите си от лазурното небе над огромната равнина на Тексас на около стотина мили южно от стария испански град Сан Антонио де Бехар. Под златния слънчев блясък се появяват група предмети, неприсъщи на околния пейзаж, тъй като напомнят за човешки същества, там, дето не живеят хора.

Въпросните предмети могат лесно да бъдат разпознати дори от голямо разстояние. Това са коли, отгоре с обръчи, покрити с белоснежни платнища.

Те са десет на брой — много малко, за да образуват „търговски керван“ или „правителствен обоз“. Най-вероятно колите са лична собственост на някой преселник, пристигнал по море, който е на път към някое от новите поселища по река Леона.

Те така бавно пълзят през прерията, че движението им би било незабележимо, ако не се менеше разстоянието между колите в сбитата върволица.

Тъмните тела между колите показват, че те са впрегнати; наистина се движат — антилопите, уплашени в следобедната си почивка, се разбягват, а дългоногата птица ибис2 с крясък се надига от тревата. И животното, и птицата са учудени от върволицата огромни чудовища, нахлули в техните диви владения.

В останалата част на прерията не се забелязва никакво движение ни на птици, ни на животни. В този час на деня целият тропически живот замира или търси отдих на сянка; само човекът, подтикван от жаждата за печалба или слава, нехае за законите на природата и палещото слънце.

Такъв изглежда е случаят и с притежателя на кервана, който въпреки страхотната обедна жега продължава да се движи.

Че той е преселник — и то не обикновен преселник — личи от много неща, всяка от десетте големи коли, питсбъргска3 направа, е теглена от осем яки мулета; товарът им е разнообразен: изобилни припаси, скъпи, дори луксозни мебели; жива стока — негърки и негърчета. Черни и жълти роби се движат на върволица отстрани или едва влачат изранените си крака зад колите. Леката карета начело, теглена от няколко загладени кентъкски4 мулета и карана От негър, изнемогващ от горещина в ливреята си — всичко това говори не за някой беден преселник от северните щати, който търси нов дом, а за богат южняк, който вече е купил плантация и е на път към нея.

И такава е наистина историята на кервана: той принадлежи на плантатор, пристигнал по море от Индианола в залива Матагорда и сега пътува по суша към местопредназначението си.

Начело на шествието язди самият плантатор — Удли Пойндекстър — висок, слаб, малко блед човек на около петдесет години, с горд и строг израз на лицето. Той е облечен просто, но не евтино: свободно палто от алпака5, жилетка от черен сатен и платнени панталони. През отвора на жилетката му се виждат бастите на риза от тънък лен; яката й е пристегната с черна панделка; обувките в стремената са от скъпа кафява кожа. Широкопола сламена шапка засенчва лицето му.

От двете му страни яздят двама конника — единият е младеж, едва навършил двадесет години, а вторият — шест-седем години по-възрастен. Първият е син на Удли Пойндекстър; неговото открито и жизнерадостно лице се отличава не само от строгия вид на бащата, но и от мрачното лице на другия ездач — негов братовчед.

Младежът е облечен в широка небесносиня памучна блуза и панталони от същата материя. Дрехите и панамената му шапка не само че са много удобни на южния климат, но му и отиват.

Братовчедът, бивш офицер доброволец, е в тъмносини дрехи, които приличат на военна униформа, и с фуражка, подходяща за костюма.

Недалеч язди друг конник, който заслужава описание само защото кожата му е бяла, макар и не съвсем бяла. Грубите му черти и евтино облекло, както и камшикът в дясната му ръка, размахван с явно умение, показват, че е надзирателят на тъмнокожите пешеходци, които образуват антуража на кервана.

В каретата има две пътнички. Едната е млада девойка със съвсем бяла кожа, а другата — съвсем черно момиче. Първата е дъщеря на Удли Пойндекстър — единствената му дъщеря. Самуреночерната девойка е нейна прислужница.

Преселниците са от брега на Мисисипи, от Луизиана6. Самият плантатор не произхожда от този щат, т.е, не е креол7, но видът на неговия син, а още повече изящните черти на прекрасната лице, което от време на време се подава между за-веските на каретата, показват, че те са потомци на една от онези добродетелни девойки — filles â la casette8 — които преди повече от сто години прекосиха Атлантика, снабдени с доказателства за тяхната добродетел — съхранявани в касетка9!

Удли Пойндекстър е крупен владетел на захарни плантации на юг — един от най-видните и горди представители на тази класа, един от най-разточителните в своето аристократично гостоприемство; това му разточителство го докара дотам, че трябваше да изостави дома си на Мисисипи и да се пренесе заедно с домочадието си и остатъка от „черните“ в пустошта на Югозападен Тексас.

Слънцето преминава меридиана и е почти в зенита си. Пътниците стъпват върху собствените си сенки. Изтощени от силната горещина, белите конници седят мълчаливо на седлата си. Дори тъмнокожите пешеходци, които не чувствуват така силно жегата, престават да бъбрят и в безпорядък се тътрят равнодушно зад колите.

Тишината, тържествена като при погребение, само от време на време се нарушава от плющенето на камшик като пистолетен изстрел или от високото гърлено „дий“, което излиза от дебелите устни на някой самуреночерен колар.

Бавно се движи керванът напред, сякаш намира пътя си слепешком. Установен път няма. Само следи от колелата на по-рано минали коли — едва забележими по смачканата трева — показват посоката.

Животните напрягат всички сили и колите напредват, макар и бавно.

Плантаторът е убеден, че им остават по-малко от двадесет мили. Той се надява да пристигнат преди падането на нощта. Затова пътуват и през обедната жега.

Неочаквано, по знак на надзирателя, който язди на стотина ярда10 пред кервана, коларите спират. Надзирателят се заковава на място като пред някакво препятствие.

Той се приближава в тръс към кервана. Движенията му показват, че има нещо нередно. Какво е то?

Напоследък много се говореше за индианци — за вероятността да ги срещнат по тези места.

Дали не са червенокожите разбойници? Едва ли! Надзирателят няма вид на изплашен.

— Какво има, Сенсъм? — запита плантаторът, когато надзирателят се приближи.

— Тревата е изгоряла. В прерията е имало пожар.

— Имало е пожар? А сега има ли? — запита бързо собственикът на колите и хвърли боязлив поглед към каретата. — Къде? Не виждам никакъв дим!

— Не, сър, не — заекна надзирателят, като разбра, че е причинил ненужна тревога. — Не казах, че сега гори. Казах само, че е имало пожар и цялата земя е черна като десетка пика.

— Но!… Какво от това? Мисля, че е все едно дали ще пътуваме по черна или по зелена прерия — каза Пойндекстър.

— Глупости, Джон Сенсъм. Защо вдигаш толкова шум за нищо? Само караш хората да губят ума си от страх! Хей, черни! Карайте напред! Удряйте! Удряйте!

— Но, капитан Къхуун — възрази надзирателят, обръщайки се към човека, който го бе укорил с такива остри думи, — как ще намерим пътя?

— Пътя ли? Какво бръщолевиш! Не сме го изгубили, нали?

— Страхувам се, че сме го изгубили. Не се виждат вече следи от колела. Изгорели са заедно с тревата.

— Какво от това? Смятам, че можем да преминем част от обгарялата прерия, без да се водим от следи. Ще ги намерим отново на другата страна.

— Да… — простодушно добави надзирателят, който въпреки че живееше на изток, бе ходил доста на запад и знаеше нещичко за прерията — ако въобще има друга страна. Аз не можах да я видя от седлото. И помен няма от нея.

— Удряйте, черни! Удряйте! — изкрещя Къхуун, без да обръща внимание на последната забележка, и за да покаже, че заповедта му трябва да бъде изпълнена, пришпори коня си напред.

Колите потеглят отново, но като стигат до изгорялата прерия, пак спират, без някой да им заповяда.

Белите се събират, за да се посъветват. Само един поглед към изгорялата степ пред тях показва, че това е необходимо.

Надалеч, докъдето стига поглед, земята е еднаква на цвят — черна като Ереб11! Няма нищо зелено — ни стрък тревица, ни тръстика, ни бурен дори.

Началото на лятото е. Узрялата трева и стеблата на прерийните цветя са изпепелени от унищожителния дъх на огъня.

Напред, наляво и надясно, докъдето поглед стига, се простира безкрайна печална картина. А над нея лазурното небе е потъмняло. Макар че няма облаци, слънцето сякаш не свети, а се чумери като намръщената земя.

Надзирателят бе докладвал правилно — не личат никакви следи. Огънят, който е вилнял сред узрялата трева, е заличил отпечатъците от колелата, които досега им показваха посоката.

— Какво да правим? — запита плантаторът нерешително.

— Какво да правим ли, вуйчо Удли? Какво друго, освен да продължим напред! Реката сигурно е от другата страна. Ако се отклоним от брода с около половин миля ще вървим нагоре или надолу по брега, според случая.

— А ако загубим пътя, Касий?

— Не може да бъде. Смятам, че много малко от прерията е изгоряла. Ако се отклоним малко от пътя си, все някак си ще се оправим.

— Добре, драги, ти знаеш по-добре. Сега ти ще ни водиш.

— Не се страхувай, вуйчо. Аз съм се измъквал и от по-тежки положения. Хей, черни, карайте! Следвайте ме!

Бившият доброволчески офицер мята самонадеян поглед към каретата, дето между завеските се показва едно прекрасно лице, засенчено от безпокойство. Той пришпорва коня си и самоуверено препуска напред…

Камшиците изплющяват в хор, а след това се чува тропот от копитата на осемдесет мулета, примесен със скрибуцане на колела. Керванът потегля отново.

Сега мулетата се движат по-бързо. Черната повърхност чужда за техните очи, ги подтиква напред — те повдигат копи та веднага щом докоснат торфа. По-младите животни издават страха си, въртят се и пръхтят.

Малко по малко те се успокояват и като по-старите си другари започват да се движат равномерно както преди.

Керванът изминава около една миля като че ли в права линия. След това пак спира по нареждане на самозвания водач. Той е спрял коня си и седи на седлото, но не толкова самоуверено. Изглежда не знае в каква посока да продължат.

Пейзажът — ако може така да се нарече — се е променил, но не за добро. Все още е черен до самия хоризонт. Но повърхността вече не е равна, а хълмиста. Виждат се хребети — слаби възвишения — с долини помежду им. Те не са съвсем без дървета, макар че погледът не среща нищо, което би могло да се нарече дърво. Преди пожара е имало дървета — нискорасла мексиканска акация и други от същия род. Сега няма и следа от тяхната лека переста зеленина. Само обгорелите стволове и почернелите клони свидетелствуват за съществуването им.

— Пътя ли загуби, племеннико? — попита плантаторът и бързо се приближи.

— Не, вуйчо. Още не. Спрях се само да огледам местността. Трябва да е насам — през долината. Нека да карат. Движим се в правилна посока. Аз отговарям.

Пак тръгват — надолу по склона, след това по долина, после пак нагоре по друг хълм и накрая спират на върха му.

— Пътя ли загуби, Касий? — повтори предишния си въпрос плантаторът, като се приближи.

— По дяволите! Така ми се струва, вуйчо! — отвърна племенникът, а в тона му се четеше неувереност. — И кой изобщо би могъл да се оправи сред това пепелище. Не, не! — продължи той, когато каретата се приближи, тъй като не желаеше да издаде смущението си. — Всичко ми е ясно сега. Още не сме се заблудили. Реката трябва да е в тази посока. Тръгвайте!

Явно несигурният водач поема отново пътя си. Следват го самуреночерните колари, които въпреки равнодушието си не могат да не забележат неговата нерешителност. Те виждат, че не се движат в права линия, а се въртят сред дърветата и празните места между тях.

Всички се успокояват от вика на водача, в който звучи предишната самоувереност. Отговарят му радостни възгласи и плющене на камшици.

Те отново се движат по утъпкан път, по който преди тях са минали десетина коли, и то неотдавна — отпечатъците на колелата са отскоро, а следите от копита — съвсем пресни, отпреди час. Керван от коли, не много различен от техния, трябва да е минал през опожарената прерия.

Също като тях те сигурно са се движили към Леона — вероятно някакъв правителствен обоз на път за форт12 Индж. В такъв случай трябва само да вървят по следите. Фортът е в същата посока — малко по-далеч от мястото, за което пътуват.

Нищо не би могло да бъде по-благоприятно. Водачът, смутен до преди малко, без да признава това, разбира се, сега се чувствува облекчен и с подновена самоувереност дава нареждане да потеглят.

По протежение на една миля, а може би и повече, те се движат по следите на колелата — не в права линия, а криволичейки между обгорелите стволове, прилични на скелети. Самоувереният вид на Касий Къхуун постепенно се помрачава. Лицето му унива, когато открива, че четиридесетте и четири следи от колела, по които се движат, са оставени от десет коли, питсбъргска направа, и от една карета — същите, които сега вървят след него и с които бе пътувал чак от залива Матагорда.