Конникът без глава

Глава LXXIIIПРЕРИЙНИЯТ ОСТРОВ

Една от най-величествените гледки в животинското царство е стадо от сто, двеста или триста коня, които пасат в прерията; но тая гледка нито е нещо необикновено, нито интересно за човек от пограничните области на Тексас. По-необикновено за него би било да види кон да пасе самичък.

„Стадо мустанги“ би казал той в първия случай, но във втория би се позамислил. Самотен кон може да бъде или жребец, изгонен от неговата кавалада, или заблуден кон на някои пътници, които стануват в прерията.

Опитното око на човек от прерията лесно може да реши.

Ако конят пасе с юзда и седло, тогава няма никакво съмнение. Остава само въпросът, как е избягал от ездача.

Но ако ездачът е на гърба му и конят пасе, тогава няма място за въпроси — ясно е, че конникът е мързелив и дебелоглав и който не иска да слезе и остави животното да си похапне спокойно.

Ако обаче конникът вместо дебела глава въобще няма глава, тогава възникват хиляда въпроси, отговорите на които могат да не ви разкрият дори и частица от истината.

Такъв кон и такъв именно ездач бяха забелязани по прерията на югозападен Тексас в лято господне 185… Не съм сигурен в годината, но съвсем сигурен съм в десетилетието.

По-точно мога да говоря за мястото, макар че и тук трябва да ми се позволи известно отклонение. Това призрачно явление се показа пред очите на хората на различни места, в една област от двадесет мили прерия и гъсталак, прорязана от няколко северни притоци на Рио де Нуесес и няколко южни разклонения на река Леона.

Много хора, и то по различно време, видяха конника без глава. Първо го видяха хората, които бяха тръгнали да търсят Хенри Пойндекстър и неговия предполагаем убиец; второ, слугата на Морис — ловеца на мустанги; трето, Касий Къхуун при неговото среднощно изследване на гъсталака; четвърто, мнимите индианци в същата нощ и пето, Зеб Стамп на другата вечер.

Но имаше и други, които го видяха на други места и при различни обстоятелства — ловци, пастири и пътници. Те всички бяха еднакво ужасени и еднакво озадачени от видението.

„Конникът без глава“ стана предмет на разговор не само в поселището на Леона, но и в други, много по-отдалечени места. Славата му достигна до бреговете на Рио Гранде и бързо се разпространи към Сабина. Никой не се съмняваше в съществуването на конника без глава. Да се съмнява човек значи да пренебрегне виденото от двеста чифта очи, и то очи на хора, готови да подпишат клетвена декларация, че говорят истината. Това не можеше да се нарече измислица. Никой не отричаше фактите. Единственият въпрос беше как да се обясни това странно явление, което опровергава всички установени природни закони.

Поне десет различни теории се разпространяваха, някои малко или повече вероятни, а други малко или повече невероятни. Едни го наричаха „индианска хитрост“, други вярваха, че е чучело, а трети смятаха, че е истински конник, с глава, умело скрита под сарапето, на което има две дупки за очите, та, да може да гледа и направлява коня. Имаше и други, и то малко, които упорито поддържаха най-първата теория, че конникът без глава е самият дявол.

Имаше и много други предположения, които по един или друг начин се мъчеха да обяснят това неестествено явление. Някои си въобразяваха, че виждат главата или нещо като глава, наведена към гърдите и покрита със сарапето. Мнозина уверяваха, че са видели и главата в едната ръка на ездача, докато други отиваха още по-далече и твърдяха, че на тая глава имало шапка — черно, лъскаво, мексиканско сомбреро със златен кордон.

Имаше и други, още по-смели предположения, които се отнасяха не толкова до самото видение, колкото до връзката му с другото важно събитие на деня — убийството на младия Пойндекстър.

Повечето от хората вярваха, че между двете загадки има някаква връзка, макар че никой не можеше да я обясни. Онзи, който всички смятаха, че може да хвърли някаква светлина върху тайната, беше все още с помрачен разсъдък.

Измина цяла седмица в догадки и предположения, а през това време тайнственият ездач продължаваше да се появява по откритата равнина: ту галопира, ту язди бавно и спокойно, конят му ту е спрял и с блуждаещ поглед оглежда наоколо, ту, навел глава, бързо хрупа сочната трева грама, която по мое мнение прави пасбищата на югозападен Тексас най-добрите в света.

Изникнаха множество разкази около конника без глава, повечето от които бяха толкова невероятни, че не заслужават отбелязване. Но един достоверен случай трябва да бъде разказан, защото заема важно място в тази странна история.

Сред откритата прерия има горичка голяма около три-четири декара. Човек от прерията би я нарекъл „остров“ и наистина, ако погледнете към обширното зелено море, което заобикаля горичката, не можете да не забележите голямата прилика с остров. Туземците може да не забележат приликата. Понятието „остров“ е предадено от колонистите на техните наследници, които, макар и никога да не са виждали Великия океан, са запознати с това название.

На около двеста ярда от края на гористия остров спокойно пасе кон — конят с конника без глава. Тайнственият ездач е все още на гърба му, почти без никаква промяна в облеклото или държането, откакто го бяха видели за първи път преследвачите на убиеца. Шареното capane е на плещите му и закрива горната част на тялото. Гетите от ягуарова кожа покриват краката от бедрата до шпорите и скриват всичко тъй, че се виждат само очертанията им.

Тялото е наведено малко напред, като че да улесни коня да достига до тревата. Поводите, отпуснати свободно, не пречат на животното да пасе, макар че ездачът ги държи. Само хората, които твърдяха, че са видели глава, бяха казали истината. Глава има и както твърдяха, с шапка: черно сомбреро с кордон, също както го описваха. Главата е опряна на лявото бедро, брадата е почти наравно с коляното на ездача. Човек може да я види само от лявата страна, и то не винаги, защото от време на време единият край на сарапето я закриваше. Понякога можеше да се види и лицето. Чертите му са добре изваяни, но с тъжно изражение. Посинелите устни са полуотворени в призрачна усмивка. Виждат се два реда бели зъби.

Макар че няма забележима промяна в конника без глава, все пак има нещо ново. Досега яздеше сам, а сега с компания.

Компанията не е приятна — десетина вълка, клекнали наблизо в равнината: от време на време те подскачат около него.

Няма съмнение, че вълците не се нравят на коня. Той пръхти и удря с копита земята, когато някой от тях се осмели да се приближи до краката му.

Ездачът изглежда не обръща никакво внимание на двадесетината птици — големи черни птици, които кръжат около рамената му. Даже когато една по-смела от другите кацна на него, той не се опита да я обезпокои и не повдигна ръка да я прогони.

Три пъти една от птиците кацва на него — първо, на лявото му рамо, после на дясното и най-накрая между двете рамене, на мястото, гдето трябваше да бъде главата.

Птицата не се задържа повече от миг. Ако ездачът не чувствува оскърбление, то конят го чувствува и се противопоставя, като цвили пронизително и се хвърля напред, с което разгонва лешоядите, но те скоро пак се връщат.

Възседнал коня, който ту пасе спокойно, ту е обезпокояван от приближаването на вълците или от смелостта на птиците, конникът без глава стъпка по стъпка обикаля около прерийния остров.