Конникът без глава

Глава XXXIIIМЪЧИТЕЛНО РАЗКРИТИЕ

Как се случи братовчедът на Луиза Пойндекстър да не е в леглото толкова късно през нощта или по-скоро толкова рано сутринта? Дали беше предупреден за срещата, или някакво неясно чувство го бе накарало да напусне спалнята си, за да види какво става из градината?

С други думи казано, дали беше случаен подслушвач, или бе дошъл по предварително предупреждение?

Вярно беше първото. Само случайността или по-скоро случайността със съдействието на ясната нощ му бе помогнала да направи това разкритие, което изпълни душата му с адски мъки.

Къхуун бе излязъл към полунощ на покрива на къщата, за да изпуши една пура. Бившият кавалерийски капитан не изглеждаше разтревожен от нещо. Беше се съвзел от раните, нанесени му от ловеца на мустанги. При все че всеки спомен за нещастния двубой събуждаше в душата му яростен гняв, надеждата, че е подготвил вече донякъде отмъщението, го успокояваше до известна степен.

И Къхуун беше доволен като вуйчо си, че Луиза се задоволяваше напоследък с живота си в къщи; защото той беше всъщност човекът, който тайно внуши на Пойндекстър да й забрани да излиза навън. И той не знаеше истинската цел на нейните занимания с лък в градината и ги бе изтълкувал така, както и бащата. Той дори бе започнал да се надява, че в края на краищата нейното безразличие към него е може би престорено или пък сам погрешно си въобразява, че тя не изпитва никакви чувства към него. От няколко дни тя не беше вече така язвителна и това породи у него надежда, че може би неоснователно я ревнува.

До този миг Къхуун не бе открил нищо положително, което можеше да докаже, че тя изпитва каквито и да е чувства към младия ирландец. Дните минаваха, нямаше никакви нови причини за безпокойство и той реши, че те изобщо не са съществували.

Под успокоителното въздействие на тази самоувереност той се бе изкачил на асотеата. Минаваше полунощ. Къхуун запали небрежно пура, после спокойно запуши. Това показваше, че не е дошъл на асотеата с някаква специална цел. Може би беше излязъл от задушната спалня, за да подиша чист въздух. А може би го бе примамила прекрасната луна, при все че той съвсем не беше романтичен.

Както и да е, Къхуун бе запалил пура и подпрял ръце на парапета, гледаше към реката.

Появата на конник от отвъдната горичка, който продължи по откритата равнина, не го обезпокои. Касий знаеше, че там минава път. Пътник, помисли той, който предпочита хладните часове на нощта. При това нощта бе такава, че би примамила и най-изнурения ездач. Може би някой плантатор, който се е застоял в бара и сега се връща у дома си.

Денем Къхуун сигурно би познал човека, но при лунната светлина можа само да види, че този човек е на кон.

Очите на бившия офицер следваха механично движенията на ездача, както човек се заглежда в нещо, което течението на реката бавно отнася.

Едва когато конникът стигна до „острова“ на отсрещната страна и се скри между дърветата, наблюдателят от покрива на къщата започна да проявява интерес.

— Какво ли е пък това? — си промърмори Къхуун, като скри бързо пурата си. — Дявол го взел! Слезе от коня — продължи той, когато видя, че странникът излезе сам измежду дърветата. — Идва право насам — към извивката на реката. Сега пък слезе надолу по склона. Като че много добре знае пътя. Да няма намерение да влезе в градината? Ще трябва да преплува реката, а нищо в градината не би възнаградило усилията му. Дали пък не е крадец?

Това беше първата мисъл, която мина през ума на Къхуун, но той веднага я отхвърли. Вярно е, че в испаноамериканските страни дори и просяците яздят на кон. Какво остава тогава за крадците? Но все пак едва ли беше вероятно някой да тръгне на кон, за да краде посред нощ плодове или зеленчук.

Какво ли търси тогава тоя човек?

Това че остави коня на скрито под дърветата, че доколкото личеше в тъмнината, се движеше с явна предпазливост, беше твърде странно. Целта му не изглеждаше почтена. Този чо век идваше със зли намерения към Каса дел Корво.

Какви ли са те?

От мига, когато странникът се спусна надолу, Къхуун не можеше вече да го следи. Шубраците отвъд реката скриха човека от погледа му.

— Какво ли търси?

След като си зададе за десети път все по-озадачен същия въпрос, Къхуун още повече се разтревожи от шума, който стигна до ушите му. Някой като че се гмурна в реката. Шумът беше неясен, но явно се дължеше на сблъскване на твърдо тяло с вода.

— Удар на весла — промърмори той. — Да, така е, дявол го взел! Добрал се е някак си до лодката и явно иска да мине в градината. Какво ли търси наистина?

За да открие това, бившият капитан не възнамеряваше да остане на покрива на къщата. Той реши да се промъкне тихо по стълбите, да събуди мъжете от семейството и някои от слугите, за да се опитат да уловят натрапника с умела засада.

Тъкмо щеше да тръгне, когато до ушите му достигна друг шум и го накара отново да се облегне на парапета и да се наведе към градината. Този шум не приличаше на удари от весла, нито идваше откъм реката. Беше от скърцане на врата или прозорец и идваше отдолу, точно под мястото, гдето стоеше Къхуун.

Той протегна врат и от това, което видя, лицето му побледня като луната, а кръвта се смръзна в жилите му.

Прозорецът, който се отвори, беше от спалнята на братовчедката му Луиза. Самата тя стоеше на стъпалата, които водеха към градината, и като че възнамеряваше да слезе там.

Облечена в широк бял пеньоар, на главата с бяла кърпа, Луиза приличаше на русалка.

Къхуун започна трескаво да мисли. Не можеше да не свърже появата на братовчедката си с човека, който бе прекосил реката.

А кой можеше да бъде този човек? Кой друг освен Морис — ловецът на мустанги?

Тайна среща! При това уговорена!

Не можеше да има съмнение, но дори и да имаше, то щеше скоро да се разкрие. Облечената в бяло фигура се плъзна безшумно по каменните стъпала тръгна по пясъчната пътека и изчезна в сянката на дърветата, гдето бе закотвена лодката.

Бившият капитан стоя известно време на асотеата като вкаменен, без да може да проговори или да мръдне. Едва когато бялото видение изчезна и откъм дърветата се дочу тих шепот, той реши да действува.

Къхуун се отказа от намерението си да събужда другите — поне засега. По-добре да бъде отначало единствен свидетел на падението на братовчедката си и тогава…

Всъщност той не беше в състояние да изработи някакъв определен план. Подтикван само от свиреп подтик, той бързо се втурна надолу и слезе в градината.

Щом стигна там, Къхуун се почувствува отмалял. Краката му се бяха разтреперани още докато слизаше по каменните стълби. Те все още трепереха, когато тръгна по пътеката и сви зад дърветата, отгдето стана невидим свидетел на срещата, която го порази.

Той чу клетвите им за взаимна любов, решението на ловеца на мустанги да отпътува при изгрев слънце, обещанието да се върне и откритието, което направи при това обещание.

С горчива мъка чу как Луиза го увещаваше да остане и защо накрая се съгласи да го пусне.

Видя възторжената прегръдка. Тя го накара да тропне нервно с крак, от което щурците се уплашиха и млъкнаха.

Защо не изскочи в този миг и не сложи край на тяхната среща? Защо не повали с един удар противника си в нозете на неговата любима? Защо не го стори още в началото — той не се нуждаеше вече от доказателства за позора на братовчедката си.

По-рано не би бил толкова търпелив. Какво го задържаше сега? Дали револверът, който блестеше под лунната светлина в кобура на противника му?

Може би! Както и да е, въпреки изкушението, нещо не само го възпря да отмъсти незабавно, но го накара точно когато бяха прегърнати — при тази подлудяваща гледка — да се оттегли бързо към къщи. Влюбените останаха сами, без да разберат, че са били наблюдавани.