Конникът без глава

Глава IIIЗНАЦИ В ПРЕРИЯТА, КОИТО ПОКАЗВАТ ПЪТЯ

Пътниците вече не се страхуваха, че могат да се изгубят. Следата от ласото се виеше непрекъснато като змия, и бе толкова ясна, че дори и дете би могло да се движи по нея.

Тя не вървеше по права линия, а лъкатушеше между шубраците: понякога се отклоняваше и минаваше през места, гдето не е имало никаква растителност. Очевидно конникът правеше това, за да се избягнат препятствията за колите: при всички отклонения пътниците ясно виждаха, че повърхността там е неравна.

— Колко е съобразителен младият, човек — забеляза Пойндекстър. — Истински съжалявам, че не го попитах за името му. Ако е от форта, сигурно ще го видим пак.

— Сигурно — съгласи се синът му. — Надявам се, че ще го видим.

Дъщерята, облегната в Ъгъла на каретата, дочу предположенията на баща си и брат си. Тя не каза нищо, но погледът, който отправи към Хенри, сякаш говореше, че и нейното сърце храни същата надежда.

Плантаторът бе в прекрасно настроение. Радваше се, че скоро ще се свърши това уморително пътуване и ще види новите си владения преди залез слънце. Той чувствуваше в гърдите си необикновена благосклонност към всички наоколо — разговаряше приятелски с надзирателя, шегуваше се с „чичо“ Сципио, който накуцваше с покритите си с мехури крака, и ободри „леля“ Клоу, която носеше негърчето си.

„Чудесно!“ — може да се провикне някой наблюдател, заблуден от такива случайни гледки, така трогателно описани от драскачите в услуга на дявола. — „В края на краищата, какъв прекрасен патриархален институт е робството! А колко много сме говорили и вършили за неговото премахване! Напразни усилия — глупаво човеколюбив, което се опитва да разруши тази старинна сграда — крайъгълния камък на една «героична» нация! О, фанатици! Защо вдигате такава врява, против робството? Не знаете ли, че някои хора трябва да страдат, да работят и да гладуват, та други да могат да живеят в разкош и леност? Не знаете ли, че едни трябва да бъдат роби, за да могат други да бъдат свободни?“

Такива доводи, уви, се чуват напоследък доста често. Проклет да е човекът, който ги изрича, и хората, които им дават ухо!

Доброто настроение на плантатора обхвана всички с изключение на Къхуун. То се отразяваше в лицата на черните му роби, които гледаха към Пойндекстър като на източник на щастието и бедите им — най-могъщият след бога. Те го обичаха по-малко от бога, а се страхуваха повече, отколкото от бога, макар че той в никакъв случай не бе лош господар т.е, в сравнение с другите. Пойндекстър не изпитваше никакво удоволствие да изтезава робите си. Обичаше да ги вижда добре облечени и нахранени — кожата им да лъщи. Това говореше за положението на техния собственик. Пойндекстър се задоволяваше те да бъдат бити с камшик само от време на време — което, той би ви уверил, е полезно за тях. Сред „стоката“ му нямаше нито една черна кожа, по която да личат следи от мъст — нещо, с което може да се гордее един робовладелец от долината на Мисисипи и с което много малко можеха наистина да се похвалят.

И няма нищо чудно, че при един такъв примерен робовладелец всички бяха весели. Робите споделяха радостта на господаря си и весело си бъбреха.

Но не бе писано радостното настроение да продължи до края на пътуването им. След известно време то бе прекъснато, но не по вина на тези, които бяха обзети от него, а по независещи от тях обстоятелства и причини.

Както беше предсказал странникът, слънцето се скри, преди да видят кипарисовото дърво.

Нямаше нищо обаче, което да предизвиква опасения. Следата на ласото се виждаше все така ясно и нямаше защо да се ръководят от слънцето, но облакът, който го засенчи, засенчи и тяхната радост.

— Човек може да си помисли, че нощта вече настъпва — каза плантаторът, като извади и погледна златния си часовник, — а часът е само три! За щастие младият човек ни остави сигурна следа. Ако не беше той, щяхме за се лутаме сред тези пепелища чак до залез слънце, а можеше да се наложи и да преспим на тях!

— Леглото ни щеше да бъде доста черно — шеговито отбеляза Хенри с намерение да направи разговора по-весел. — Уф! Ако трябваше да спя на него, щях да сънувам такива грозни сънища.

— Също и аз — добави сестра му, като подаде прелестното си лице между завеските и заразглежда околността. — Сигурна съм, че щях да сънувам Тартар19, Плутон и Прозерпина20 и…

— Ха! Ха! Ха! — засмя се черният колар от капрата, записан в книгите на плантацията под името Плутон Пойндекстър. — Млада господарка ще сънува мене в черна прерия! Ей богу! Ама хубав шега — много хубав. Ха! Ха! Ха!21

— Не бъдете толкова сигурни — каза начумереният братовчед, който в същия момент се приближи и се намеси в разговора, — не бъдете толкова сигурни, че няма да стане нужда да преспим сред пепелищата. Дано не се случи нещо още по-лошо.

— Какво искаш да кажеш, Кеш? — запита вуйчо му.

— Искам да кажа, вуйчо, че този човек ни е заблудил. Не мога да твърдя с положителност, но изглежда доста подозрително. Преминахме повече от пет мили — дори бих казал шест, — а къде е дървото? Разглеждах хоризонта, но въпреки че имам добро зрение, не можех да видя нищо подобно.

— Защо? Как тъй защо? Може да има много причини.

— Кажи поне една от тях! — предизвикателно се обади звънлив глас от каретата. — Готови сме да чуем.

— Вие сте готови да чуете всичко, което ви казва един странник — отговори Къхуун насмешливо, — предполагам, че ако ви кажа съображенията си, благосклонно ще сметнете, че тревогите ми са неоснователни.

— Ще зависи от това, което ще кажете, мастър Касий. Кажете да чуем! Едва ли бихме могли да очакваме неоснователни тревоги от войник и пътешественик с вашата опитност.

Къхуун почувствува язвителния укор и навярно щеше да се въздържи от по-нататъшни обяснения, ако не беше Пойндекстър.

— Слушай, Касий, обясни какво искаш да кажеш? — запита плантаторът учтиво, но властно. — Това, което каза, възбуди не само любопитството ни, но и нещо повече. С каква цел младият човек би искал да ни заблуди?

— Но, вуйчо — отговори бившият офицер, стараейки се да смекчи първоначалното си обвинение, — не съм казал, че ни е заблудил, но само че така изглежда.

— Защо мислиш така?

— Човек не знае какво може да се случи. Кервани много по-силни от нашия са били нападани по тези равнини и ограбвани — дори избивани.

— Божичко! — възкликна Луиза с тон по-скоро престорен, отколкото искрен.

— От индианци ли? — попита Пойндекстър.

— Какви ти индианци! Понякога може наистина да са индианци, но понякога са бели, които се правят на индианци; а може всички да не са и мексиканци. Нужна е само малко кафява боя, перука от конски косъм, пет-шест пера, набучени в нея, и малко повече дивашки викове. Ние няма да сме първите, ако ни обере някоя банда от „бели“ индианци. Почти го заслужаваме, щом така наивно се доверяваме на един странник.

— За бога, Касий, това са сериозни обвинения. Да не искаш да кажеш, че куриерът, ако той наистина е такъв, ни води към някаква засада?

— Не, вуйчо. Не искам да кажа това. Казах само, че такива неща са се случвали и че е възможно и той да направи същото.

— Възможно, но невероятно — намеси се настойчиво гласът от каретата, в който звучеше язвителна насмешка.

— Не — възкликна младият Хенри, дочул разговора, макар че яздеше напред, — твоите подозрения са несправедливи, драги Касий. Направо смятам това за клевета. Още повече, че мога да го докажа. Погледни!

Младежът бе спрял коня си и сочеше към едно растение край пътя. Това беше зелен, сочен, висок кактус, оцелял от пожара.

Хенри Пойндекстър се опитваше да привлече вниманието на своите спътници не към самото растение, а към едно бяло правоъгълно картонче, закачено на един от бодлите му. Всеки образован човек можеше да познае, че това е визитна картичка.

— Слушайте какво пише на нея — продължи юношата, като се приближи и прочете високо наставленията, написани на картончето — „Кипарисът се вижда“.

— Къде? — запита Пойндекстър.

— Нарисувана е една ръка — отговори Хенри, — показалецът й без съмнение сочи накъде се намира дървото.

Всички едновременно се обърнаха към посоката, означена на картичката.

Ако слънцето грееше, кипарисът лесно можеше да се види още от пръв поглед. Но лазурното доскоро небе сега бе оловносиво и колкото и да напрягаше човек очи, не можеше да разпознае на хоризонта нищо, което да прилича на дърво.

— Няма нищо подобно — заяви Къхуун чиято самоувереност се бе възвърнала. Той повтори недостойните си обвинения. — Това не е нищо друго освен брънка от веригата измами, които този негодяй ни сервира.

— Грешиш, братовчеде — обади се същият глас, който така често му възразяваше, — погледни през този лорнет. Ако не си загубил прекрасното си зрение, ще видиш нещо, което много прилича на дърво. Високо дърво, и то кипарис като онези, които растат по мочурищата в Луизиана.

Къхуун не пожела да вземе театралния бинокъл от ръцете на братовчедка си. Той знаеше, че това би го само изложило, защото не можеше да предположи, че тя не казва истината.

Пойндекстър обаче се възползува от бинокъла. Той нагласи фокуса за отслабващото си зрение и можа да различи червенолистия кипарис, който се подаваше над прерията.

— Вярно — каза той, — дървото се вижда. Младият човек излезе честен. Ти беше несправедлив към него, Кеш. Невероятно ми се струваше, че ще измисли такъв чудноват план, за да ни измами. Хей, мистър Сенсъм, кажете на коларите да потеглят!

Къхуун, който не желаеше да продължи разговора, нито да остане повече при спътниците си, злобно пришпори коня и се отдалечи в прерията.

— Подай ми картичката, Хенри — каза тихо Луиза на брат си, — любопитна съм да видя знака, който така много ни помогна. Донеси я, моля ти се! Няма защо да стои там, открихме вече дървото.

Хенри, без ни най-малко да подозира причините, които караха сестра му да се обърне към него с тази молба, се подчини с готовност. Той откачи картончето от кактуса и го хвърли в скута й.

— Морис Джерълд! — промълви младата креолка, като прочете името на картичката. — Морис Джерълд! — повторно възкликна тя и прибра картончето в пазвата си. — Който и да си, откъдето и да идваш, накъдето и да отиваш, какъвто и да си — отсега нататък нас ни свързва обща съдба. Чувствувам го, зная го така, както зная, че над мене има небе! О, как е схлупено небето! Не е ли това знак за нашата неизвестна съдба?