Конникът без глава

Глава XXXIНАХОДЧИВО ПРЕМИНАВАНЕ НА РЕКАТА

Тази кореспонденция не можеше да продължава дълго. Едва ли се обичат силно хора, които могат да се задоволят само с разговор от разстояние на хвърлей стрела. Сърца, преливащи от обич, трябва да пламтят едно до друго. Всяко да чувствува туптенето на другото.

Нито Морис Джерълд, нито Луиза Пойндекстър можеха да понасят повече това положение.

Събраха се. Но не под издайническата светлина на слънцето, а в самотните часове на нощта, когато само звездите щяха да бъдат свидетели на това нарушение на общественото приличие.

Два пъти се срещнаха в градината, два пъти размениха любовни клетви под стоманеносивата светлина на звездите. Определиха си и трета среща.

Гордият плантатор, може би по-горд с дъщеря си, отколкото с всичко друго, не подозираше, че тя проявява всекидневно непокорство, и то най-недопустимо за един баща.

Неговата дъщеря, единствената му дъщеря — красива, образована, достойна да се свърже с човек от най-знатен произход, се срещаше всяка нощ с някакъв ловец на диви коне.

И насън дори такава мисъл щеше да го изплаши повече, отколкото би го изплашила смъртта.

Но той не подозираше нищо. Това беше толкова невероятно, толкова чудовищно, че не можеше да го допусне, нито да го повярва, ако някой му го кажеше.

Пойндекстър беше доволен, че Луиза се съобразява с бащината му повеля, при все че би предпочел да го послуша напълно и да излиза на езда с брата или братовчеда си, което тя все още отказваше да прави. Но той не настояваше. Можеше да се помири с тази нейна прищявка, защото стоенето й в къщи само помагаше на плановете, които го бяха накарали да издаде строгото си нареждане.

Безропотното подчинение на дъщеря му почти го накара да съжалява за забраната. Но щом тя се разхождаше по цял ден сама и щом спеше в безопасност през нощта, струваше му се, че скоро ще може да отмени тази забрана.

Беше една от онези нощи, когато пълната кръгла луна плува тържествено из тъмносапфиреното южно небе, когато планините са съвсем ясни и ви се струва, че ще ги достигнете с ръка, когато вятърът е утихнал и широките листа на тропическите дървета са отпуснати неподвижни по клоните, като че се вслушват в смесения хор от гласовете на всичко, което живее сред тях — зверове, птици, влечуги и насекоми.

Такава нощ бихте избрали за разходка с единственото същество, покорило според тайнствената повеля на природата вашето сърце. В такава нощ изпитвате неопределен копнеж да виждате до себе си любимото лице.

Дълго след като барабанът на пехотинците би за вечерна заря, а тръбата на конниците възвести на гарнизона от форт Индж, че е време за лягане, значи към полунощ, един конник излезе от хотела на Обердорфер. Той се отби по пътя към реката и скоро се загуби от погледа на закъснелите по улиците на поселището.

Както вече знаем, този път минава покрай Каса дел Корво, недалеко от къщата, и то отвъд реката. Знаем също, че на това място той пресича откритата прерия, гдето има само няколко дървета насред път между двете по-големи гори.

Тези уединени дървета, наричани в прерията „остров“, бяха встрани от пътя, по който ездачът тръгна, след като излезе от поселището. Когато стигна до тях, той слезе от коня, заведе го в шубрака, завърза юздата за една висока клонка, след това взе закаченото на седлото дълго въже от конски косъм, преметна го през ръка и се промъкна към края на „острова“, който гледа към асиендата.

Преди да излезе от сянката на дърветата, той погледна въпросително и небето, и луната, която плуваше победоносно по него. Не остана доволен както пролича и от думите му.

— Безполезно е да чакам тази красавица да си легне. Тя е решила да не се прибира чак до сутринта. Ха! Ха! Ха!

Шегата, която толкова често бе забавлявала пийналите младежи, скитащи нощем из големите градове, предизвика като че ли същите чувства у нощния! скиталец на прерията. Сянката, помрачила за миг челото му, изчезна. Но щом се взря в откритото пространство отсам реката, зад която ясно се открояваше на хълма асиендата на Каса дел Корво, лицето му се помрачи отново.

— Ами ако някой обикаля нататък? Едва ли; може да е само някой човек с неспокойна съвест, който не може да заспи. В къщата има всъщност такъв човек и ако още не си е легнал, много е вероятно да ме види, когато пресичам откритото поле. Пет пари не бих дал, ако излагах само себе си. Свети Патрик! Не виждам никаква друга възможност. Трябва да рискувам. Какво ще чакам луната, дяволите я взели! Докато залезе, ще минат часове — по небето няма нито едно облаче. Не трябва да я карам да чака. Не, трябва да опитам. И така, напред!

С тези думи той се промъкна бързо по незасенченото място и скоро достигна скалата, образуваща втората от двете височини над Леона.

Той не се застоя нито миг на това място, гдето всеки можеше лесно да го види а се спусна по криволичещата пътека, която водеше надолу към реката. Изглеждаше, че я познава добре.

След няколко мига човекът се намери на брега при завоя на реката, точно срещу мястото, гдето в тъмната сянка на огромна топола бе завързана лодка.

Той се спря за известно време, като се взираше напрегнато в шубрака зад реката, за да види дали не се крие някой в сянката му.

След като се увери, че няма никой, човекът вдигна примката на ласото си — защото дългото въже на ръката му беше ласо, — завъртя я няколко пъти във въздуха и я хвърли през реката. Примката попадна на носа на лодката; човекът дръпна въжето, затегна го и изтегли лодката към себе си. После влезе в нея, взе двете весла, които лежаха на дъното й, постави ги на вилките и загреба към мястото, отгдето я бе издърпал.

Щом пристигна там, той скочи от лодката, привърза я отново, за да не я отвлече течението, и застана в сянката на тополата. Изглежда очакваше някакъв сигнал или появата на човек, с когото имаше среща.

Ако някой би наблюдавал движенията му до този миг, би могъл да се усъмни, че е крадец, който има намерение да ограби Каса дел Корво. Но ако чуеше думите му, щеше да разбере, че неговите намерения не са толкова долни или опасни. Вярно е, че той се стремеше към нещо в Каса дел Корво, но не към парите или към скъпите накити и посуди, а към най-голямата й скъпоценност — нейната господарка.

Едва ли е потребно да се каже, че човекът, който скри коня си в „острова“ и така умело прекоси реката, беше Морис — ловецът на мустанги.