Конникът без глава

Глава LXIIВ ОЧАКВАНЕ НА РЕПЛИКАТА

Никога около хижата на ловеца на коне не бе се чувал такъв тропот на копита, дори когато коралът бе пълен с току-що уловени мустанги.

Когато се втурна навън, Фелим беше посрещнат от гласовете на двадесетина души, които му извикаха да спре.

Един от тия гласове се разнася по-гръмко и властно от останалите и показва, че притежателят му е водач на командата.

— Стой, негоднико! Безполезно е да се опитваш да избягаш. Още една крачка и ще се изтърколиш на земята. Стой, ти казвам!

Командата подействува веднага на Фелим, който се бе запътил към кобилата на Зеб Стамп, вързана на другия край на поляната. Той се закова мигом.

— Уверявам ви, джентълмени, че не искам да избягам — заяви Фелим, разтреперан при вида на двадесетина разгневени лица и още толкова дула на пушки, насочени към него. — Не съм имал такова намерение. Исках само да…

— Да избягаш, ако можеш! Добре започна! Ела насам. Дик Трейси! Вържи го! Помогни му, Шелтън! Уф, какво странно същество. Сигурно не е човекът, когото търсим, джентълмени?

— Не, не! Не е той. Това е слугата му, Джон.

— Хей, вие там зад колибата! Отваряйте си очите! Още не сме го хванали. Не позволявайте и пиле да прехвръкне покрай вас! А сега, господинчо, кой е вътре?

— Кой е вътре ли? Искате да кажете в хижата?

— Дяволите да те вземат! Отговаряй на въпроса, който ти задават — каза Трейси, като плесна пленника с въжето. — Кой е вътре в колибата?

— О, господи! Срещу ръжен не се рита. Така е. Е, хайде. Най-напред господарят ми.

— А какво е това? — запитва Удли Пойндекстър, който се приближава в този миг и забелязва петнистата кобила. — Това е… мустангът на Луиза.

— Да, вуйчо — отговаря Касий Къхуун, който язди редом с него.

— Интересно, кой е довел животното тук?

— Предполагам, че самата Луиза.

— Глупости. Шегуваш се, Касий!

— Не, вуйчо. Сериозно говоря.

— Искаш да кажеш, че дъщеря ми е била тук?

— Била е и, струва ми се, още е тук.

— Невъзможно!

— Погледни тогава нататък!

Вратата току-що се бе отворила. В колибата се виждаше женска фигура.

— Боже мой! Дъщеря ми!

Пойндекстър скача от седлото и се отправя бързо към колибата, следван непосредствено от Къхуун. И двамата влизат вътре.

— Луиза, какво значи това.! Ранен човек! Кой е? Хенри ли! Преди да получи отговор, той забелязва палтото и шапката на Хенри.

— Хенри е! Жив е, слава богу! Пойндекстър се спуска към леглото.

Обаче радостта му изчезва мигновено. Бледното лице върху възглавницата не е на неговия син. Бащата залита назад с глух стон.

Къхуун изглежда не по-малко развълнуван. Само че неговият вик е не от мъка, а от ужас; той се измъква уплашен от колибата, като че преследван от някаква опасност.

— Велики боже! — задъхва се плантаторът. — Какво става? Можеш ли да ми обясниш, Луиза?

— Не мога, татко! Тук съм само от няколко минути. Намерих го в това състояние, в което го виждаш. Той е в безсъзнание.

— А… а… Хенри?

— Нищо не са ми казали. Мистър Джерълд беше сам, когато влязох. Слугата му не беше тук. Току-що се върна. Нямах време да го разпитам.

— Но… но… ти как попадна тук?

— Не можах да се стърпя да остана у дома. Не можех да понасям повече тази неизвестност. Ужасно беше да стоя сама, без никого в къщи. А мисълта, че горкият ми брат…

Пойндекстър отправя към дъщеря си смаян, но все още въпросителен поглед.

— Мислех, че може би ще намеря Хенри тук.

— Тук ли? А откъде знаеш това място? Кой те доведе? Ти си съвсем сама.

— О, татко! Аз знаех пътя. Нали си спомняш лова — когато ме отнесе мустангът. Той се спря по тези места. На връщане мистър Джерълд ми каза, че живее насам. Реших, че ще мога да намеря пътя.

Пойндекстър продължава да гледа озадачено, но в погледа му се появява и друг израз. Челото му се смръщва и сянката по него става още по-тъмна. Каквито и да са мрачните мисли, които го вълнуват, той не ги издава.

— Странно е това, което си сторила, дъще. Непредпазливо, дори опасно. Постъпила си като глупаво момиче. Ела, ела да излезем. Тук не е място за една девойка — особено за тебе. Качи се на коня и си иди право в къщи. Някой ще те придружи. Защото тук може да се случат неща, на които не бива да присъствуваш. Хайде, хайде!

Бащата излиза от колибата, последван от дъщерята, която едва прикрива неохотата си. Със същото нежелание се отправя към коня си.

Преследвачите са слезли от конете си и стоят на откритото място пред колибата.

Всички са там. Къхуун им е съобщил какво е положението в хижата, та предпазливостта е излишна.

Те стоят на групи. Някои разговарят, други мълчат. По-голяма е групата около Фелим, който лежи на тревата, здраво завързан. Позволено му е да говори. Задават му въпроси, но не вярват много на отговорите му.

При появата на бащата и дъщерята всички обръщат очи към тях, но не продумват. Въпреки това погледите издават, че всички горят от любопитство да разберат какво е станало.

Повечето мъже тук познават младата девойка по вид; а всички са чували за нея. Те са безкрайно изненадани да я видят на това място. Сестрата на убития под един покрив с убиеца!

Защото повече от всякога са убедени, че Морис е убил Хенри.

След като се върна от колибата, Къхуун им бе съобщил новини, които потвърждаваха сякаш тяхното съмнение. Разправил им бе за шапката, за палтото, за самия убиец, тежко ранен в смъртната борба.

Но какво търси тук Луиза Пойндекстър сама, непридружавана нито от бял, нито от черен, от сродник или роб? Дошла е на гости, както изглежда.

Братовчед й не дава никакви обяснения — може би не е в състояние да ги даде. А баща й — дали и той би могъл да обясни нещо? Едва ли, ако се съди по слисания израз на лицето му.

Започват да шушукат от ухо на ухо, от група в група. Съмненията са много, но никой не смее да ги изрази гласно. Дори суровите обитатели на граничните зони уважават бащинските и синовни чувства и търпеливо чакат обяснението.

— Качвай се, Луиза! Мистър Янси ще те придружи до дома.

Младият плантатор, комуто поверяват Луиза, никога не е бил така готов да изпълни поставената задача. Той е човекът който най-много завижда на предполагаемото щастие на Ка-сий Кухун. И благодари в душата си на Пойндекстър за случая, който му предоставя.

— Но, татко! — роптае младата девойка. — Защо да не ви дочакам? Вие няма да останете тук?

Нещо проряза Янси като с нож.

— Искам да изпълниш каквото казах, дъще. Мисля, че това е достатъчно.

Янси се успокоява пак, но не напълно. Той познава добре гордия дух на девойката и допуска, че тя няма да се подчини — дори на заповедите на баща си.

Тя се подчинява, но със зле прикрито нежелание, въпреки присъствието на толкова много любопитни зрители.

Двамата се отдалечават. Младият плантатор язди напред, девойката бавно го следва. Той не може да прикрие ликуването си; тя — разочарованието си.

Янси е по-скоро огорчен, отколкото обиден от мрачното настроение на спътницата си. Не можеше и да очаква друго при скръбта, която изпълва сърцето й. На тази скръб именно той отдава настроението й.

Но това е само част от истинската причина. Ако се вгледаше внимателно в очите на Луиза Пойндекстър, той би забелязал може би, че скръбта за миналото е по-слаба от страха за бъдещето…

Те продължават да яздят между дърветата, но все още чуват гласовете на хората, които останаха при колибата.

Изведнъж изразът на креолката се променя, лицето й се разведрява, като че някаква радостна мисъл или поне надежда е проникнала в душата й.

Тя спира коня си и се замисля. Спира и нейният кавалер.

— Мистър Янси — казва тя след малко, — седлото ми се е разхлабило. Не седя удобно. Бъдете така добър да прегледате коланите.

Щастлив от възложената му задача, Янси скача на земята.

Той преглежда коланите. Според него те са достатъчно затегнати. Но той не споменава това, а разкопчава катарамата и дърпа с всички сили колана.

— Почакайте! — казва красивата ездачка. — Почакайте да сляза. Тогава ще можете да го направите по-добре.

Без да чака помощ, тя скача от седлото и застава до мустанга.

Младият човек продължава да тегли колана с всички сили.

След дълго напрежение, от което лицето му почервенява, той успява да скъси каишите с една дупка.

— Готово, мис Пойндекстър. Мисля, че сега е добре.

— Може би — отговаря девойката, като хваща седлото и леко го разклаща. — Да, сега е по-добре. Но все пак е жалко да си тръгнем толкова рано. Аз току-що бях пристигнала след лудо препускане и горката Луна надали е имала време да си поеме дъх. Да се поспрем ли, за да може тя да си почине малко? Жестоко е да я измъчвам така.

— Но какво ще каже баща ви? Той искаше, струва ми се, вие да…

— Да се прибера веднага в къщи ли? Не. Цялата работа беше да не оставам при онези груби хора. На баща ми ще му е все едно где съм, щом не съм там. Какво прекрасно място, колко е хладно под сянката на тези красиви дървета сега, когато слънцето прижуря над прерията! Нека постоим малко и да оставим Луна да почине. Можем да се забавляваме, като погледаме лудуването на сребърните рибки в потока. Погледнете, мистър Янси. Колко са хубави!

Младият плантатор се чувствува поласкан. Защо ли красивата му спътница иска да постои с него, защо иска да наблюдава рибките, които по това време на годината са в любовен период и танцуват във водата?

Той си отговаря, както му се иска да бъде, и не възразява вече.

— Мис Пойндекстър — казва той, — аз съм на ваше разположение. Щастлив съм да остана тук, докогато желаете.

— Само докато Луна си почине. Право да ви кажа, сър, едва бях слязла от седлото, когато другите пристигнаха. Погледнете! Горкото животно още се задъхва от дългото препускане.

Янси не се интересува дали петнистият мустанг се задъхва или не. Той е доволен, че се подчинява на желанията на неговата собственица.

Те застават на брега на потока.

Янси се изненадва малко, когато забелязва, че спътницата му не обръща внимание нито на сребърните рибки, нито на петнистия мустанг. Това би му харесало, ако вниманието й беше насочено към него.

Но не е така. Той не може да привлече нито погледа, нито вниманието й. Погледът й блуждае, а слухът й е напрегнат да долови всеки звук, който идва откъм колибата.

Въпреки чувствата си към нея и той не може да не напряга слуха си. Янси подозира, че там се разиграва трагична сцена с участието на съдията Линч и със съдебни заседатели — регулаторите.

Между стволовете на дърветата отекват разгорещени думи. В тях звучи сериозност, която подсказва за някакво решение.

И двамата слушат. Девойката прилича на трагичка, която стои зад кулисите и чака да дойде ред за нейната реплика.

Чуват се речи, произнасяни от различни гласове. След това една по-дълга реч.

Луиза разпознава гласа. Това е гласът на братовчед й Касий. Той звучи ту гневно, ту настойчиво, като че се мъчи да убеди слушателите в нещо, което те не желаят да извършат.

Речта завършва, последвана от бързи и отсечени възклицания и одобрения, над които се извисяват застрашително три думи.

Докато слушаше, Янси бе забравил красивото същество, което стоеше до него.

Той си спомни нейното присъствие, когато я видя да скача от мястото си и да се втурва към хакалето с див и решителен израз.