Конникът без глава

Глава XCVIIПРЕСЛЕДВАНЕ НА УБИЕЦА

— Ами ако не настигнат престъпника? — се запитват неволно хората, останали под дървото.

Те могат да си отговорят само с несигурни предположения, като имат предвид, че Къхуун препуска бързо. Вероятността да го заловят се увеличава, когато след него тръгва Зеб Стамп, а още повече, когато към преследването се присъединяват и стотина други ездачи.

Съмненията съвсем намаляват, когато тръгва и последният преследвач. Всички вярват сякаш, че последният ще стигне пръв. Те знаят, че мустангът на Морис е прочут надлъж и нашир из прерията със своята бързина.

Възклицанията, които още звучат сред тълпата, показват, че делото трябва пак да се отложи, този път може би за неопределено време.

Гласно изказаното или мълчаливо прието общо съгласие на събралите се дава основание на Морис Джерълд да се смята свободен. Той се възползува от свободата и се втурва към коня си, доскоро язден от конника без глава. Когато се доближава до него, животното познава господаря си, приближава се в тръс и радостно изцвилва.

Макар че не са се виждали отдавна, те нямат време да се поздравят. В отговор на цвиленето ловецът на мустанги прошепва само една дума. В следващия миг той скача на гърба на дорестия жребец и сграбчва юздите.

Морис се оглежда и моли настойчиво най-близкостоящите да му дадат едно ласо. Скоро му хвърлят ласо и той тръгва.

Зрителите не отделят поглед от него. Никой не се съмнява вече в изхода на гонитбата. Желанието на всички се е превърнало сега в дълбоко убеждение, че убиецът няма да избяга, че ще бъде настигнат, хванат и изправен пред съда, гдето беше доскоро „усърден“ свидетел. Това ще извърши човекът, който едва не загина поради неговото лъжесвидетелсствуване.

След тръгването на Морис под сянката на дъба се случи нещо, което никой не видя — не поради сянката, а защото всички се бяха обърнали към равнината, за да наблюдават преследването.

Тук се намира една девойка, чийто израз е различен от израза на другите. Тя напряга очи през прозорците на каретата си. Нейният поглед показва, че мислите, които я вълнуват, са различни от мислите на останалите зрители.

Гърдите й бързо се повдигат, но не от любопитство. В натъжените й очи проблясва победоносна искра, когато изпращат последния преследвач. А в същото време устните й се разтварят леко и прошепват: „Господи, смили се над виновника!“

Морис Джерълд наистина тръгва последен — забавил се е не само докато се качи на коня, но и докато намери ласо.

Когато тълпата, пръсната по площада, остава зад него, той вижда на няколкостотин ярда пред себе си последния преследвач. Това не го тревожи. Морис е уверен в качествата на жребеца си и знае, че няма да остане на опашката.

Дорестият кон оправдава очакванията му.

Радостно, че се е освободило от безжизнения товар — необясним кошмар за него — и подтиквано с колене от господаря си, благородното животно препуска стремглаво по прерията. Тялото му е запазило силите, а краката му — гъвкавостта си.

Морис Джерълд настига скоро последния преследвач, задминава го, след това изпреварва втория, третия и излиза пред всички.

Той продължава по хълмове, през потоци, все напред — по мекия торф и каменистата почва, — докато най-после се изгубва от погледа.

Само един от преследвачите все още го вижда — един едър мъж, възседнал най-малкия от всички мустанги — някаква стара кобила. Тя препуска, смушквана с най-необикновени шпори — острието на ловджийски нож. Ездачът й е Зеб Стамп. Но старата кобила не може да се мери с разкошния жребец на ловеца на мустанги. Зеб и не очаква такова нещо. Неговата цел е да не изпуска Морис от очи. Засега успява.

И друг човек вижда стремителното препускане на дорестия кон, като го гледа през рамо. Това е преследваният.

Тъкмо когато се надяваше, че ще успее да избяга, Къхуун погледна назад и съгледа дорестия жребец. На гърба му язди сега не странният конник, а друг, не по-малко ужасен. Той познава Морис — ловеца на мустанги, човека, когото с удоволствие би изпратил и едва що не изпрати на позорна смърт. Съвестта на Къхуун му подсказва, че Морис се приближава като отмъстител.

Ако не го преследваше Морис Джерълд, Къхуун може би щеше да избяга!

Студени тръпки преминават по тялото на беглеца. Той чувствува, че се бори против самата съдба, че борбата е безнадеждна.

Къхуун седи отчаян на седлото и едва пришпорва коня си. Той вече не вярва, че бързината ще му помогне, и продължава да бяга, без да мисли. Съзнанието му не взема никакво участие. Макар да знае че заслужава смъртта си, душата му е обзета от ужас.

Близостта на гората му вдъхва нова надежда. Той подканва изморения кон да направи последни усилия. Пред него се изпречва входът на просека. Къхуун навлиза в нея и продължава да препуска още половин миля. Достига до един остър завой на пътеката. Оттатък са шубраците, в които може да се скрие от преследвача.

Той познава много добре мястото. То се оказа веднъж съдбоносно за него. Дали пак ще бъде такова?

Да! Така му се струва и затова язди нерешително. Наблизо се чуват вече удари на копита. До ушите му достига гласът на отмъстителя, който го подканя да спре.

Късно е да завие. Късно е да се скрие в шубрака. Той спира коня си с вик — отчаян и свиреп като рева на преследван ягуар, обкръжен от ловджийски кучета. Следва бързо движение на ръката, пламък, облаче бял дим и остър гърмеж. Куршумът префучава безобидно във въздуха. От другата страна се чува съскане като при въртене и прашка, сякаш във въздуха се развива дълга змия.

Къхуун я вижда през оредяващия дим. Тя лети към него. Той няма време да дръпне повторно спусъка. Няма време да избегне примката на ласото. Чувствува как то обгръща раменете му, чува злокобните думи: „Предай се, убиецо!“ Вижда как дорестият жребец се обръща с опашката си към него, а в следващия миг изпитва чувството на човек, бутнат под бесилката.

След това не чувствува, не вижда и не чува нищо. Той е повален от седлото и загубва съзнание при падането си на земята.