Конникът без глава

Глава XXIXКОЙОТА СИ Е У ДОМА

Къхуун напусна столовата почти така внезапно, както и Луиза. Но вместо да отиде в стаята си, излезе навън.

Той още страдаше от незаздравелите рани, но въпреки това бе достатъчно закрепнал, за да излиза до градината, до конюшнята и коралите — навред около къщата.

Този път обаче той се отправи по-надалеч. Под влиянието на разговора, а може би поради известия в писмото, той като че ли се почувствува достатъчно бодър и с помощта на патерицата тръгна покрай реката към форт Индж.

Къхуун стигна с накуцване до целта си — едно пусто място, насред път между асиендата и форта. То като че не принадлежеше никому. Покрито бе с горичка от ниски акации, които растяха в сянката на по-големи дървета. Сред тях се намираше проста колиба направена от плет и измазана с глина; такива колиби бяха познати в Югозападен Тексас с името хакале.

Тук беше жилището на Мигел Диас — мексиканския ловец на диви мустанги — подходящо леговище за този полудивак, когото не напразно наричаха Ел Койот (прерийния вълк).

Вълкът не винаги можеше да се намери в бърлогата си неговото хакале не заслужаваше друго име. Той спеше тук от време на време, като в промеждутъците на бездействие, когато след успешна продажба на стадо заловени мустанг можеше да се отдаде на непристойни развлечения, предлагани в околността.

За щастие Къхуун го завари у дома му; а за нещастие Койота не беше трезвен. Не беше съвсем пиян, понеже бе спал дълго и сега беше полутрезвен — значи в обикновеното състояние.

— Хей, сеньор — извика той, като видя гостенина си на вратата на хакалето. — Гледай ти! Отде да се надява човек, че ще ви види тук. Както и да е! Седнете! Седнете, тук има и стол. Стол! Хе! Хе! Хе!

Смехът беше предизвикан от предмета, шеговито наречен стол — черепна мустанг, който служеше за сядане. Освен него покъщнината на Мигел Диас се състоеше от груба маса, направена от разцепени стебла на юка, и легло от тръстикови пръти, на което се беше изтегнал собственикът на хакалето.

Уморен от дългата разходка, Къхуун прие поканата на домакина и седна на конския череп.

После, без да губи време, пристъпи направо към целта.

— Сеньор Диас — започна той, — дошъл съм за…

— Сеньор Американо! — извика полупияният ловец на мустанги и прекъсна обясненията на госта. — Само си хабите думите! Caramba70! Знам защо сте дошъл. Искате да очистя онзи дявол — ирландеца!

— Е-е!

— E-е! И аз ви обещах да го направя срещу петстотин песос при подходящо време и случай и ще го направя. Мигел Диас винаги държи на обещанията си. Но не е дошло още времето, капитане! Нито случаят. Carajo71! Да убиеш човек се иска умение. И в прерията дори не става така лесно. Все има опасност да те открият. А какво ще стане с мене, ако ме заловят? Вие забравяте, капитане, че аз съм мексиканец. Ако бях от вашите, можех да заколя дон Морисио и да се отърва, под предлог че сме се скарали. Maldito!72 Но нали съм мексиканец, не става така. Ако наръгам някого, веднага ще кажат, че е убийство. А вашите американци с глупавите ви съдебни заседатели — дванайсетте „честни“ мъже — ще потвърдят, че е така, и ще ме обесят, мене нещастника. Chingaro!73

— Не мога да се изложа на такава опасност. И аз мразя ирландеца, но ако прибързам, мога да загазя. Трябва да изчакам удобно време и случай. Да, да!

— И времето е дошло, и случай има — обади се усърдният подстрекател, като се наведе към наемния убиец. — Казахте, че това може лесно да стане ако сред индианците започнат смутове.

— Казах, разбира се, и ако имаше…

— Изглежда, че не сте чул новината.

— Каква новина?

— Че команчите са поели бойните пътеки!

— Carajo! — възкликна Койота и скочи от тръстиковото легло с пъргавината на хищник, надушил плячка, Santísima Virgen!74 — Наистина ли, капитане?

— Наистина, разбира се. Новината току-що пристигна във форта. Знам я от сигурно място — от командира.

— В такъв случай — каза замислено мексиканецът, — в такъв случай дон Морисио може да умре. Команчите ще го убият. Ха! Ха! Ха!

— Сигурен ли сте?

— Щях да бъда съвсем сигурен, ако скалпът му струваше хиляда долара вместо петстотин.

— Толкова струва.

— Колко?

— Хиляда долара.

— Обещавате ли ги?

— Да.

— Тогава команчите сигурно ще го скалпират, капитане. Вие можете да се върнете в Каса дел Корво и да спите спокойно. При първия удобен случай вашият враг ще изгуби косата си. Разбирате ли ме?

— Разбирам ви.

— Пригответе хилядата песи.

— Те ви чакат вече.

— Carajo! Ще ги спечеля в най-скоро време. Хайде довиждане! Довиждане!

— Пресвета Дево! — възкликна мерзавецът, когато гостът се изгуби от погледа му. — Какво щастие! Истински късмет! Хиляда долара да убия човека, когото имах намерение да очистя, без да взема нито цент от някого. Команчите поели бойните пътеки! Дявол го взел! Дали е вярно? Ако е вярно, трябва да прегледам стария си маскараден костюм. Бях го зарязал през тия дълги три години на проклет мир. Viva la guerra de les indios.75 Дано комедията да успее.