По-скоро задоволство, отколкото изненада се изписа на лицето на Зеб Стамп, когато разбра чии са инициалите, написани на хартията.
— Това е парче от плик — промърмори той. — Доста може да се научи от него. Повече, отколкото от самото писмо. Използувал го е за запушалка на пушката. Е добре, така му се пада на негодяя, щом запушва пушката си с книга, а не с парче намаслена еленова кожа, както си му е редът. Женска ръка го е писала — продължи той, като отново погледна книжката. — Това няма значение. До него е пратено и в него е било. Ще трябва добре да го скрия.
При тия думи Зеб извади малка кожена кесия, в която държеше прахан, кремък и чакмак, грижливо прибра хартийката и отново я сложи в джоба си.
— Е добре — пак заговори той сам на себе си, — май че ще поразбера нещичко аз от тая тайна, макар че тук-таме нишката се губи и има работи, дето не са ми много ясни. Убитият, който и да е той, е бил при локвата кръв, а убиецът, който и да е той, е стоял зад този рошков. Можех да науча повече, ако онези новаци не бяха изпотъпкали цялото място. Сега всичко е загубено. Няма смисъл да вървя по-нататък. Най-добре е да тръгна по обратните следи и ако може да открия къде конят със счупената подкова е завел господаря си след тайния лов. Ето защо, стари ми Зебулон Стамп, тръгвай обратно по следите от ботушите!
Като се подкани сам, Зеб тръгна отново по стъпките, които го бяха довели до края на просеката. Само на едно-две места следите бяха ясни. Но той едва ли се нуждаеше от тях.
Забелязал вече, че човекът, който ги е оставил, се е върнал на мястото, гдето е бил вързан конят, Зеб знаеше, че те ще го изведат там.
На края на една просека, откъдето беше минал предполагаемият убиец, следите се разклоняваха. Имаше пречка — непроходим гъсталак. После следите пак се събираха, но чак на една просторна поляна.
Доволен от това, Зеб се огледа наоколо и за известно време забрави следите на пешеходеца.
След кратко проучване той забеляза друга ясна следа, но съвсем различна. Това беше добре утъпкана пътека, която почваше от единия край на поляната и отиваше до другия. Накратко, пътека, направена от животни.
Зеб видя, че подковани коне бяха минали по нея преди няколко дена. Това го накара да се върне и да я разгледа подробно.
Само по следите той можеше да определи точно в кой ден и час са минали конете. Но в случая нямаше нужда да показва умението си. Знаеше, че отпечатъците са от конете на Спенглър и другите, които са се отделили от отряда, върнал се с майора в поселището.
Той бе научил цялата история на разследването — как Спенглър и другарите му бяха вървели по следите на коня на Хенри Пойндекстър чак до плантацията, дето негърът бе хванал коня.
За обикновения ум това може би беше достатъчно. Човек едва ли можеше да научи нещо повече, ако разгледа повторно местността.
Зеб Стамп обаче изглежда не мислеше така. Докато разглеждаше следата от коня на Хенри, той проявяваше някакво колебание.
— Ако имах време — промърмори той, — щях да тръгна първо по нея. — Сигурно ще открия нещо. Но нямам време и по-добре да свърша със следата от счупената подкова.
Той се бе обърнал и се готвеше да напусне поляната, когато някаква нова мисъл го накара пак да се спре.
— В края на краищата нея винаги ще намеря лесно. Знам къде води. Все едно, че съм яздил с мерзавеца, който я е оставил — право в конюшнята на Каса дел Корво. Как да оставя другата следа, като съм дошъл чак дотук? Ще ме накара да се връщам още десет мили, а нямам толкоз време. Я чакай малко да повървя по нея. Старата кобила може да почака.
Като се приготви за нови разследвания, Зеб се отправи по пътеката, по която бяха минали Спенглър и спътниците му.
Той не обръщаше много внимание на техните отпечатъци, а от време на време въобще не ги поглеждаше. Очите му търсеха само следите от коня на Хенри Пойндекстър. Макар че следите на преследвачите бяха по-нови и на места бяха затъпкали дирята, която го интересуваше, той лесно я намираше. Както би казал Зеб, „всеки новак може да я намери“. Конят на младия плантатор беше препускал. Следотърсачите бяха я дирили бавно.
Доколкото Зеб можеше да види, Спенглър и другите не бяха спирали, нито се бяха отклонявали. Не беше така обаче с коня на Хенри.
На около три чевърти миля от края на просеката галопиращият кон не беше спирал, а само леко се бе отклонил от правата посока, като че бе видял нещо — вълк, ягуар, кугуар или друго хищно животно.
По-нататък жребецът бе продължил в бърз и необуздан кариер.
Групата на Спенглър не беше спирала, за ла разбере защо конят се е отклонил от пътя си.
Зеб Стамп, по-любопитен, се спря.
Това беше безплодна местност, осеяна с камъни и пясък и лишена от всякаква растителност. Огромно дърво с хоризонтално разперени клони я засенчваше. Един от клоните се простираше напряко над пътеката, по която бяха минали конете — толкова ниско, че да го избегне човек на кон, трябваше да си наведе главата. В този клон се вгледа Зеб Стамп. Той забеляза, че кората му беше леко обелена — което се дължеше на удар о нещо твърдо като нея, ако не и и по-твърдо.
— От човешка глава е — разсъждаваше Зеб, — от човек на кон. Не е минал от другата страна на клона. Жив човек не може да устои на такъв удар, без да падне от седлото. Ура! — извика Зеб тържествуващ, след като внимателно разгледа земята под дървото. — Знаех си. Ето тук личи, че е падал ездач. А ето и къде е пропълзял. Сега ми е съвсем ясно от какво е цицината. Знаех си, че не е от животно, а не изглеждаше да е от удар с камък или дърво. Ето от този клон е.
С пъргава крачка и сияещо от радост лице старият ловец си тръгна от дървото, но вече не по пътеката, а по следите на човека, който така жестоко е бил съборен от коня си.
На хора, несвикнали да се движат през гъсталак, можеше да се стори, че Зеб се движи без посока по места, по които не е стъпвал човешки крак.
Може би по част от пътя наистина не беше минавал човек. Но Зеб се ръководеше от следи, които макар и незабележими за обикновено око, за него бяха ясни като пътни знаци. Изкривеният клон, омачканите тичинки на едно пълзящо растение, издрасканата повърхност на земята — всичко показваше, че оттам бе минал човек. И не само това. Те показваха, че беше минал ранен човек, който е пълзял.
Зеб Стамп продължи напред по следите на ранения, докато стигна до брега на един поток.
Не беше необходимо да върви по-нататък. Той беше открил още едно звено от счупената верига. Само още едно липсваше, за да стане тя цяла.